Мусон

— Ще я дадат на един от братовчедите й, в земята на Великия Могул отвъд океана, за да се заздравят връзките между двете династии — каза тя, като наблюдаваше чувствата по лицето на Дориан при мисълта, че малката му другарка ще бъде изпратена при някакъв мъж, когото дори не е виждала, в далечна непозната земя.

— Тя ми е сестра. Не искам да отива! — избухна импулсивно Дориан. Сам остана изненадан от чувството на отговорност, което изпитваше към нея.

— Това няма никакво значение за теб! — грубо отвърна Тахи, криейки съчувствието си. — До една година ще станеш мъж. Куш внимателно следи за това. Той никога не пропуска. Още при първия признак ще ти забранят достъпа до харема завинаги! Дори и да останеш тук, ти никога повече няма да видиш лицето на Ясмини след този ден. Може би е по-добре дружбата ви да приключи като отрязана с ножа, който ще отбележи твоето възмъжаване.

Споменаването на ножа го разтревожи. Чувал бе другите момчета да разискват ритуала на обрязването и да си правят грубиянски шеги по този повод, но и през ум не му бе минавало, че той самият ще бъде подложен на това. И ето че Тахи му го заяви грубо в очите.

— Но аз не съм мюсюлманин! — възрази Дориан. — Не могат да ми сторят това!

— Никога няма да си намериш жена, ако запазиш това парче кожа — предупреди го тя.

— Не ми трябва жена и не желая да ми режат парчета!

Страхът от ножа се изостряше от зараждащото се чувство за вина пред Ясмини, заради предстоящата насилствена раздяла.

— Какво ще прави тя, когато няма да мога да се грижа за нея? — измъчваше се Дориан. — Та тя е още дете.

Един ден се прибра от скитанията си малко след обедната молитва. Косата му беше още мокра и твърда от морската вода. Тахи клечеше край оджака и вдигна поглед към него, когато застана на прага. С мъченически вид, той отговаряше на въпросите къде е ходил и какво е правил, като задоволяваше любопитството й само до степен, каквато намираше за разумна. После се огледа и попита небрежно, все едно че отговорът не го вълнува особено:

— Къде е Ясмини?

— Беше тук преди молитва, а после отиде при Батута, която си имала ново животинче. Мисля, че е сив папагал. — Дориан се пресегна през рамото й, за да грабне една от горещите безквасни питки от въглените в оджака. Тя го плесна през ръката. — Това е за вечеря. Веднага я остави!

— Нека Пророкът излее милостта си връз теб, Тахи! — Той тръгна със смях към градината, като късаше залци от питката и ги тъпчеше в уста. Носеше подарък за Ясмини — голяма спираловидна раковина с полирана лъскава вътрешност. Знаеше къде да я намери. В източната част на градината имаше развалини на гробница, издигната преди векове, в памет на един от ислямските светии. Над входа бе издълбан надпис, който Дориан успя с голям труд да разчете: „Абд Аллах Мухамад Али, починал в годината на Пророка 120“.

Гробницата бе увенчана с висок купол с бронзов, покрит с патина полумесец. Пред нея имаше молитвена площадка, ориентирана към свещения град Мека. В единия й край бе разположен огромен открит резервоар за дъждовна вода, в който правоверните са извършвали ритуалното обмиване преди молитва. Днес не се използваше и събираше птичи рояци през следобедите.

Ясмини и избраните й приятелки сред нейните полусестри обичаха да играят на тази площадка. Тук сплетничеха и се препираха, играеха причудливи игри, обличаха животинките си в детски дрехи и ги люлееха на ръце, правеха се, че готвят за въображаеми семейства.

Дориан стигна стълбището, което водеше нагоре към площадката, когато един вик откъм нея го накара да замръзне с крак на първото стъпало. Той веднага позна гласа на Ясмини, но онова което прониза сърцето му, беше неизразимата болка в него. Той се хвърли нагоре по древните стълби, гонен от нестихващия вик, ставащ все по-силен и смразяващ.

95.

Маймунката Джини се бе курдисала върху купола на старата гробница. Всеки път, когато й омръзнеше да я обличат и дундуркат като бебе, тя се изкатерваше на любимото си място, където не можеше да бъде стигната от Ясмини. Сега се чешеше сънливо под мишницата, а синкавите клепачи се спускаха върху големи кафяви очи. От време на време се олюляваше и малко преди да падне, се събуждаше стресната, за да погледне към градината отдолу.

Изведнъж Джини надуши нещо, което я събуди напълно: канелени сладки. В цял свят нямаше друго нещо, което да обича повече. Изправи се в цял ръст, като пазеше равновесие върху облата мазилка, с помощта на дългата си опашка и възбудено се огледа.

По една от пътеките приближаваха две момчета. Дори от това разстояние Джини забеляза, че челюстите им работят, а по-голямото носи покрита сребърна чиния. Джини нямаше нужда погледът й да установява какво има под похлупака. Издаде късо лакомо цвърчене, хлъзна се по купола и скочи към върха на дървото, разперило широко клони под площадката. Скрита в гъстия листак, Джини дебнеше момчетата, които седнаха в един ъгъл на градината със сребърната чиния помежду си. Заин ал Дин вдигна похлупака и опашката на Джини щръкна, а очите й щяха да изскочат при вида на купчината жълти сладки. Разкъсваше се от лакомия и страх. Твърде добре познаваше Заин ал Дин. Над едното си око имаше белег от рана — Заин ал Дин беше голям майстор на прашката. От друга страна, сладките бяха току-що извадени от глинената пещ и уханието им бе мъчително и неотразимо.

Джини се спусна по дънера на дървото откъм противоположната на момчетата страна. Стигнала земята, тя надникна предпазливо. Когато се убеди, че все още е незабелязана, напусна скривалището си и се стрелна през поляната. Надникна отново от прикритието на един храсталак. Изду бузи и сбърчи нос. Ароматът на канела се усещаше оттук много по-силно. Видя как Заин поднася една сладка към устата си и захапва пухкавата жълта мечта.

Ибн ал Малик Абубакър беше другото момче — един от безбройните полубратя на Заин. То стана, приближи едно израсло до оградната стена дърво и посочи клоните му с думите:

— Там има ястребово гнездо. — Заин стана на свой ред и се заклатушка натам. Стояха с гръб към сребърната чиния с отметнати назад глави и говореха за гнездото в клоните, високо над тях.

— Може да е скитник 84 — каза с надежда в гласа Заин. — Ще му вземем пиленцата, когато се оперят.

Джини събра кураж. Изскочи изпод храста и се устреми като сива стрела през поляната. Стигна чинията и напълни и двете си шепи с лепкави сладки. Започна да ги тъпче в уста и бузите й се издуха до пръсване. Половината сладки останаха в чинията и тя се опита да ги вдигне. Понеже не успя, пусна другите от ръцете си и започна наново.

84

Скитник — вид сокол.

— Маймуната! — изпищя страшният глас на Заин зад гърба му и Джини разбра, че е разкрита. В бързината си запрати чинията във въздуха и хукна назад към безопасността на високото дърво. Зад себе си оставяше диря от натрошени канелени сладки.

Щом стигна дървото и се метна на един висок клон, тя обърна глава, за да погледне назад. Момчетата тичаха към нея с викове на възмущение от такова безчинство:

— Шейтан! Дяволска маймуна! Свинско животно!

Джини стигна върха на дървото и се настани в един чатал. Тук се чувстваше в безопасност и започна да мляска остатъците от сладките, оцелели от паническото й бягство.

Отдолу Заин развърза торбичката на пояса и измъкна прашка. Разви кожените ремъчки и ги опъна с две ръце. Избра идеално огладено обло камъче и го постави в уширената средна част на сдвоения ремък. Обиколи дървото, докато намери подходяща позиция за изстрел към Джини. Маймунката заклати глава с опулени очи и страшна гримаса, за да го уплаши.

— Сега ще ти дам такъв урок, че никога вече няма да ми крадеш сладките — закани се Заин и започна да върти прашката. Въртеше я все по-бързо в кръг над главата, докато ремъците започнаха да свистят и в точния момент отпусна края на единия. Камъкът се превърна в съскаща бяла линия, твърде бърз, за да може Джини да реагира. Удари маймунката в лявата ръка под лакътя и костта се счупи.