Нощем с белите коне

— Добре, карай до парка! — съгласи се най-сетне Сашо. — Ще слезем там.

Кишо потегли ухилен, изобщо благополучно ги закара до алея „Яворов“. Впрочем тая бивша алея, по която доскоро се разхождаха само влюбени, сега се бе превърнала в някакъв кошмарен аутобан, по който се надбягваха пийнали нехранимайковци. Така лошо вонеше на бензин, че те побягнаха бързо към парка, без дори да си вземат довиждане. По алеите бе тъмно, някъде шуртеше поливачка, катерички тракаха с ноктите си по кората на боровете. И все още имаше прегърнати любовни двойки, светът продължаваше да си живее. Само те двамата вървяха мълчаливи един до друг като старци, които са излезли да поразходят самотата си. И внезапно Криста пъхна ръката си под неговата, никога не знаеш какво може да й хрумне на една жена.

— Защо мълчиш? Кажи ми нещо!

— Какво да ти кажа? — измърмори той. — Като че ли се интересуваш от моите работи.

— А ти интересуваш ли се от моите?

— Какво има да се интересувам? Да не взема да те разпитвам за Софроний Врачански?

— Навярно си мислиш, че всичко започва и свършва с твоята биология.

— Горе-долу така е… Особено пък за тебе!

— Какво искаш да кажеш? — запита Криста.

— Искам да кажа, че всичко знам — отвърна младежът. — Донка беше така любезна да ме информира навреме!

Криста спря поразена, Сашо имаше чувството, че ще се покатери от страх като катеричка по най-близкия бор.

— Това е възмутително! — възкликна тя.

И забърза напред. Сашо веднага я настигна, изравни крачките си с нейните.

— В края на краищата все пак някой трябваше да ми каже… Това не е само твоя работа.

— Само моя! — изкрещя тя.

Гласът й просто звънтеше от ярост и възбуждение, никога не бе подозирал, че може да има и такъв глас. Той почака, докато се успокои малко, после тихо каза:

— Не знаех, че си такова зло женче.

— Такава съм! — каза тя рязко.

— Но аз не съм такъв. И искам да ме чуеш съвсем спокойно.

Той дори сам се учуди от своя безизразен глас. Не искаше да бъде така, но точно така излезе.

— Добре, слушам те.

— Всичко, което сме правили — продължи той неохотно — е било по взаимна воля и взаимно желание…

— Не е тъй, но нищо! — прекъсна го тя. — Карай нататък…

— Как не е тъй?

— Просто не е… Но ти си прав, разбира се, да мислиш така. Пък и аз съвсем не бягам от своята отговорност.

— Нито пък аз — отвърна той. — Отсега ти казвам, че ще приема всяко твое решение, каквото и да е то. Но ако ме питаш за моето лично мнение — това дете сега не ни е нужно.

— Защо? — попита тя кратко.

— А всъщност трябва много добре да знаеш! — каза той нервно. — Аз съм едва в началото на своята работа. Мене просто главата ми е пламнала. Всичко мога да си представя, освен как ще гледам дете.

— И аз!… Така че можеш да бъдеш спокоен.

Гласът й беше съвсем категоричен, не приличаше на обикновена женска сръдня. Дори насън не очакваше такъв бърз и ясен отговор.

— Това няма да стане само с приказки — измърмори той едва чуто. — Но аз мога да уредя, каквото трябва.

— А майка ми?

Пак майка й — изглежда, че всичките й проблеми се събираха в тая думичка като в някакъв магически фокус.

— Това не е проблем… Ще й кажеш, че отиваме на екскурзия за два дни. А всъщност ще ги прекараме на вилата.

— Добре — каза тя. — И колкото по-рано, толкова по-хубаво. Тоя кошмар трябва да свърши.

И млъкна. Мълчаха тъй чак до изхода на парка. Там бе много светло, в езерото плуваха два лебеда, толкова бяха свикнали един с Друг, че даже не се поглеждаха. Един от тях напразно се опитваше да клъвне кораво парче геврек, навярно не беше гладен, само си играеше. Минаха през подлеза и излязоха от другата страна на булеварда. И тук тя внезапно се откъсна от него, затича се и леко като зайче се метна в най-близкия автобус. Той остана като зашеметен на мястото си, с тъпо недоумение гледаше как изчезна от погледа му. И точно в тоя миг автобусът бавно се отдели от спирката. Знаеше, че ако се затича след него, ще го настигне. Може би и тя знаеше. Но той не се затича, продължи бавно напред. Не, не се чувствуваше облекчен, което очакваше. Усещаше някаква гнетяща пустота в себе си, която просто то смазваше. Мъчеше се да събере малко милост, малко ярост, поне малко негодувание, но не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума се влачеха някакви разпокъсани мисли, нещо, което навярно се отнасяше до жените, до всички жени. Те са мили и добри, докато си мил и добър с тях. И стават зли като оси, щом ги настъпиш неволно дори и по малкия пръст. Мина през червената светлина на пресечката, милиционерът уморено му свирна. Автобусът отдавна бе изчезнал от погледа му. Тя стоеше сама на предната платформа и плачеше. Сълзите обилно заливаха лицето и, едва успяваше да ги изтрие с кърпичката си и с ръкавите. Мъчеше да събере мислите си, а не можеше. Мъчеше се да поукроти обидата, а не успяваше. Бавно, като мъгла, в ума й се влачеха някакви разпокъсани мисли, навярно за него самия. Нямаше никаква нужда от неговото кавалерство, нямаше нужда от чувството му за отговорност. Имаше нужда само от една-единствена хубава дума, не повече. И дори не знаеше коя е думата, само усещаше, че не може да живее без нея. И понеже думата нямаше как да долети самичка, тя все тъй бършеше сълзите си, без дори да съзнава накъде я отвежда непознатият автобус.

В къщи младежът намери майка си седнала пред телевизора. Даваха някакъв боксов мач, тя гледаше като хипнотизирана, и от увлечение от време на време повдигаше нервно крак, като куче, което препикава дърво.

— Добър вечер — поздрави той.

В първия миг тя едва го погледна, после изведнъж се вторачи в него.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна той.

— Вуйчо ти каза да му се обадиш, ако си дойдеш по-рано.

— Добре — каза той.

И отиде право в стаята си, макар че телефонът се намираше в хола. На телевизора оня с белите гащета фрасна с опакото на ръкавицата своя противник. Тя се почувствува удовлетворена, защото бе заложила точно на него своите симпатии. Досега губеше, да, добре го цапна. Публиката изрева възмутена, съдията предупреди нейния късокрак любимец. Мачът вървеше все по-зле, нещо глождеше като прашинка ума и, макар че не успяваше да го осъзнае. Най-после стана и без да почука, влезе в стаята на сина си. Той лежеше по гръб на леглото, погледът му блуждаеше някъде през отворения прозорец.

— Няма ли да се обадиш на вуйчо си?

— Утре отвърна той кратко.

— Защо утре?

— Нямам настроение днес. Имах някакви неприятности в службата.

— Може би точно за това те търси.

— Не е за това.

Майка му мълча известно време, втренчила в него ясните си студени очи.

— Много си амбициозен — каза най-сетне тя. — Ние не сме такива.

— Вие не сте — каза той. — Но навярно баща ми е бил.

— Баща ти беше човек на живота — отвърна тя. Него животът го интересуваше.

— А как е станал според теб от прост чирак един от най-добрите шивачи в София?

— Няма значение. Него животът го интересуваше, това е истината.

Майка му излезе. Какво, като е амбициозен — помисли той с досада. Това да не е порок? Светът е създаден от амбициозните хора, не от гуляйджиите и мързеливците. Амбиция плюс талант — това е всичко. А той знаеше, че ги притежава и двете. И пак не можеше да се спаси от усещането за гнетяща пустота, което бе заседнало в него още край автобусната спирка.

Беше нощ, големи бели вълни летяха в мрака и заливаха опустелите плажове. Може би точно там бе загубил всичко. Да, навярно така бе станало. Сега си спомняше само, че имаше къпини край зидовете от шуплив камък. В зелената спокойна вода плуваха кучешки рибки. Деца събираха мидени черупки по брега, все още горещи от пясъка. Отегчено крещяха гларуси. Далече някъде в морето, в най-синьото море, почти на ръба на хоризонта, като призрак минаваше мъничък бял кораб. Той го гледаше от мокрия кей с ръждясали железни подпори и знаеше, че вече никога няма да го зърне. Сузи, Сузи, отчаяно, амбициозно момиче, захвърли тая проклета цигулка, никога не ти е била нужна. Тя само погуби живота ти.

Това му говореше тая нощ топлото ревящо море, така внезапно събудено в спомените.

5

И насън не бе очаквал такава странна развръзка. Като всеки истински учен той не вярваше ни в съдби, ни в провидения. Според него всичко на тоя свят бе подредено като камъните, в простия селски зид — на пръв поглед хаотично, но винаги в някакъв строг, мъчно разбираем порядък. И навярно оттам идваше лъжливото усещане, че се е случило нещо случайно и неочаквано.