Нощем с белите коне

Отново нещо хвръкна пред очите й, но тя го улови още във въздуха. Сашо все тъй седеше на своя неудобен стол, с леко приведена глава, съвсем омърлушен. Изведнъж като че ли й стана малко жал за него, никога не бе го виждала така безпомощен и объркан.

— Не знам! — въздъхна тя. — Светът стана съвсем евтин и жалък. Всеки гледа да налапа нещо по едро.

— Може и да си права — отвърна той.

— А на всичко отгоре тя те обича… Не разбираш ли поне това?

— Не разбирам — отвърна той тихо.

Донка го погледна изненадано:

— Как така не разбираш? Криста и да иска, не може да бъде друга. Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат!

Сашо въздъхна унило:

— Може би!… Но не мога да го усетя истински. Честна дума ти казвам! Навярно ми липсват сетива или нерви, или органи, не знам какво да кажа.

— Глупости! — отвърна тя.

— А може би изобщо не ме обича. Това е пък най-вероятното. Само си въобразява, че ме обича, за да не обиди себе си.

Кой знае защо, в тоя миг Донка усети някаква несигурност. Разговорът изведнъж й стана неприятен.

— Не искам да те уча какво да правиш! — каза тя неохотно. — Само те моля да не наскърбяваш момичето. В никакъв случай! И при никакви обстоятелства! Ти знаеш, че поради разни причини тя е просто болезнено чувствителна. Не зная как би могла да го понесе.

Донка млъкна. Гласът й беше толкова сериозен, че Сашо изведнъж се почувствува като мишка в капак. От тия телени капани, конто след това се пъхат в съд с вода, докато всичко свърши. Изпитваше някакво неприятно чувство на безпомощност или обреченост. Струваше му се, че не го е изпитвал друг път. Или само веднъж. Но от това никак не му стана по-лека, И след като излезе на улицата, той си поотдъхна, но тежкото чувство остана да го гнети през целия ден.

4

Вечерта, след като си привърши дневната работа, Сашо неохотно се запъти към „Варшава“. Едва сега разбра, че тая сладкарничка му бе омръзнала до смърт, че предпочиташе своите бели мишки пред познатите физиономии, някои от които му бяха станали просто досадни, като Кишовата например. Откакто бе станал частник, като че ли бе добил нещо еснафско в характера си, нещо дребнаво и неприятно. Вече печелеше някакви пари, а някъде ги криеше, продължаваше да си брои стотинките пред келнерите. И ето къде ги е криел, купил си трабант. Навярно сам не знаеше за какво му е тая кола, навярно едно куцо магаре много повече би му подхождало на брадавиците.

За половин година той не бе завързал никакви приятелски връзки в института. Никакви освен с Аврамов, разбира се, но това, което го свързваше с Аврамов, си оставаше само зад стени на института. Какво правеше той навън, младежът даже не можеше Да си представи. Къде ходеше — за него беше тайна. Може би си лягаше с птиците и се събуждаше с тях. Жена му и дъщеря му сега бяха в Швейцария, преди няколко дни Аврамов с вълнение му бе съобщил, че операцията на дъщеря му излязла много сполучлива, момичето било спасено. Но другите какво правеха, къде ходеха, с какво се занимаваха? Навярно беше ги поизплашил на събранието, сега като че ли се пазеха от него, а може би и страняха от него. Не беше чудно и да му завиждат, тъй като беше получил самостоятелна задача. Но никой не го попита какво работи, как вървят опитите му, има ли изгледи за успех, сякаш се плашеха, че могат най-внезапно да получат положителен отговор. Самите те говореха за риболов или ски, според сезона, за телевизионни програми или футболни мачове, за коли, за филми, за момичета, за застраховки, за данъци, за уроците на децата си, за игрите им, за всичко освен за биология. Изглежда, че биологията единствена не ги интересуваше. Играта с конкурсите бе минала, сега нямаше смисъл да се преструват на биолози. Имаше наистина пет-шест души, които мъкнеха цялата работа, това им беше достатъчно. Всичко друго можеше да свърши и техническият персонал.

Намери Кишо и Донка, увлечени в оживен разговор. Криста още я нямаше. И това не бе съвсем естествено, обикновено тя идваше първа. Сядаше с лице към витрината, зяпаше кой влиза и кой излиза, сама май че се забавляваше по-добре, отколкото с другите.

Кишо изглеждаше доста възбуден от своите монтьорски успехи, непрекъснато бърбореше. Беше измил как да е лицето си, но ноктите му бяха все още черни, а пъпките наедрели от самочувствие може би, че имат такъв талантлив стопанин.

— Пее като славей! — хвалеше се той. — И работи като часовник. Това не е трабант, а часовников славей или славеев часовник, както ви се хареса. След малко тръгваме за „Щастливеца“.

— Дума да не става! — каза неохотно Сашо. — Един щастливец на тоя свят, и ти искаш да го направиш нещастен.

— Тогава ще отидем с Дончето. Намират ли ти се някакви парички, мойто момиче!

— Засрами се най-сетне — отвърна момичето. — И си частник на всичко отгоре, трябва да си червив от пари.

— Охарчих се с колата — каза Кишо. — С последните левчета налях малко бензин.

Точно в тоя момент влезе Криста. Изглеждаше, както винаги, усмихната и леко възбудена, само погледът й бе някак хладен и неподвижен. Направиха й място да седне, тя предизвикателно сложи крак върху крак. Нямаше такива навици, обикновено седеше с прибрани колене.

— Ами защо не вземеш от оня дръвник! каза Донка. — Дължи ти две хиляди…

— Там е работата, че няма никакво намерение да ги даде.

— Ами ако се развалят автоматите? — запита Сашо. — Нали казваше, че няма кой друг да му ги поправи.

— Там е цялата работа!

И Кишо им разказа какво се бе случило. Най-сетне и той се усъмнил в своята непогрешимост — как може толкова месеца да не дадат никакъв дефект. И един ден отишъл на стрелбището, където били инсталирани. За свое учудване намерил там Дете Голомеше, нещо човърка в единия апарат.

— Какво е това Голомеше? — не разбра Сашо.

— Бе ти българин ли си? — ядоса се Кишо. — Криста, обясни му, моля ти се.

— Нещо като вундеркинд — каза Криста, без да го погледне.

— Невероятен! — въздъхна Кишо. — Ученик от последния клас на някакъв техникум… Пълно кьосе. Като го погледнеш — с ниско чело, даже малко тъпичък.

— Цялата ви научно-техническа революция е такава! — каза Криста и заклати нервно крачето си. Едва сега Сашо забеляза, че бе маскирала бузите си с малко руж.

— Не, просто е гениален… Нали го видях как пипа. С истинско вдъхновение. А онова животно му плаща по няколко лева на ден.

— Загубен си — каза Сашо.

— Напротив, спасен е — обади се Донка.

— Предлагаш да го заколя?

— Няма нужда — каза Донка. — Работата е много по-проста. Ще му дадеш двеста лева, за да се изпари моментално. И без да им се обади — в Созопол ли, в Китен ли, където си избере. Само за един-два месеца, докато си прибереш парите.

— Ето това е идея! — възкликна възхитен Кишо. — Е, няма как, трябва да отидем до „Щастливеца“, да се почерпим.

Оказа се, че няма желаещи. Побъбраха тъй около половин час, после Донка първа си тръгна.

— Да те закарам с колата? — запита с надежда Кишо.

— Не, мерси, искам да глътна малко въздух.

— А вас?

— Ние сме горди! — каза Сашо. — От мерцедес нагоре.

Все пак отидоха да видят трабанта. Трабант като трабант, само дето целият бе покрит с керемидената екзема на замазките. И гумите му не бяха, разбира се, никакви гуми, можеше да се пързаля с тях.

— Поне до кьошето! — примоли им се Кишо. Беше ужасно нещастен, че никой не обръща внимание на колата му.