Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
В продължение на година време чичо Мартин влезе в подземието само веднъж, за да провери как ще се чувства в него при опасност. Вътре бе тясно, влажно и потискащо. Постоя около час и излезе. През това време при Петър и Павел дойде непознат едър мъж с гъсти черни мустаци и рунтав калпак на главата. Братята го усетиха отдалече и застанаха на десетина крачки един от друг, така че той да остане между тях. Държаха брадвите в ръце и го очакваха да се приближи. Той спря, огледа ги и извади от пояса си огромен револвер.
— Изпратен съм от полицията да ми кажете къде криете Мартин. Ако не ми кажете, ей туй ви очаква — и насочи револвера към по-големия брат, Петър.
— Не познаваме такъв човек — казаха в един глас братята.
Те имаха оръжие, но непознатият ги изненада и не успяха да го вземат от къщичката. Петър понечи да отиде дотам, за да вземе оръжието си, но непознатият мъж му каза, че ако
— Питах веднъж, питам и втори път. На третия ще стрелям. Къде е Мартин? Знаем, че ви даде злато, очаквате още да ви даде и затуй го криете.
Братята мълчаха.
— Добре — каза непознатият. — Засега може и да не знаете къде е Мартин. Ще ви оставя, ама подир два-три дена пак ще дойда с контрашайките. Да видим дали и тогаз ще мълчите.
И си отиде. Чичо Мартин бе излязъл от скривалището и наблюдаваше тази сцена иззад оградата на кошарата. Непознатият мъж беше Параша, бивш крадец и верен до смърт на чичо Мартин. Срещата му с братята бе предварително обмислена и изпълнена както трябва. Апостолите Петър и Павел се държаха като смели и верни ятаци и устояха на тежкото изпитание. Чичо Мартин бе възхитен от тях и отново ги възнагради.
19.
Чичо Мартин пазеше в тайна двама-трима от ятаците си за непредвидени случаи, когато например някой от хората му попадне в ръцете на полицията и не издържи на разпитите. И другарите му, независимо от взаимното си доверие, бяха постъпили така по същата причина. Само „секретарят“ Иванчо Кутийката не отиде при някой от своите ятаци, а отиде в града и похлопа на вратата на околийския началник. Беше брадясал и облечен във вехти дрехи. Госпожа Недка му отвори и не го позна. Едва когато свали от главата си измачканата влашка шапка, тя се ухили до уши.
— Хайде бе, Иванчо! — каза тя и от просто душната й усмивка той разбра, че в семейството са го очаквали.
Господин Медникаров току-що се бе върнал от работа и като го видя в този вид, опита да се пошегува:
— Ама ти май наистина си избягал от плен?
— Избягах от плен и с удоволствие се предавам на уважаемата полиция — отговори му Иванчо и тримата се засмяха.
В стаята влезе Емилия и си даде вид, че не отдава особено значение на посещението на „годеника“ си. Поздрави го, без да се ръкува и най-демонстративно излезе, като каза, че има силно главоболие и отива да си легне.
— Ще й мине. Тя сега… нали знаеш… — каза госпожа Недка, като завъртя ръка пред челото си и с този жест казваше, че не главоболието, а нещо друго ще й мине. — А сега заповядайте на вечеря!
Иванчо поиска да се измие и преоблече. Госпожа Недка го въведе в кухнята. Той се изми и се преоблече в другата стая. След малко излезе оттам в поизмачкан, но нов костюм, с чиста риза и нови обувки. Вечеряха, пиха вино и седяха на масата до полунощ. Домакините гледаха на Иванчо като на голям герой, успял да преживее близо две години при разбойниците, да ги шпионира и накрай да се измъкне от лапите им. Разговаряха най-вече за предстоящата акция на контрашайките. Домакинът не без известна гордост разказа как се среща почти всеки ден с началника им, как играели на карти, гуляели и се забавлявали, така че нямало опасност двамата с Иванчо да бъдат заподозрени в нечиста връзка с разбойниците. Предстоящата акция щяла да се проведе само за очи пред правителството, за да се оправдаят заплатите на контрашайките. Ще се извърши само едно формално претърсване на гората, тъй като Мартин и хората му знаят за акцията и вече са се изпокрили при ятаците си.
— Контрашайките са по-големи разбойници от ония, които преследват — допълни господин Медникаров. — Не искаха да ги заловят, защото нямаха сметка, а сега вече и не могат.
— Аз ще заловя Мартин и ще го ликвидирам — прошепна Иванчо и се озърна на всички страни. — Трябва да го премахна на всяка цена от пътя си.
— Иначе до живот трябва да му служиш…
— Имам план. Пуснах дума до ятаците му чрез моите хора, че държавата дава голяма награда за главата му. Който го издаде или убие, ще получи десет хиляди, а освен това и златото, което носи със себе си. За толкова пари ятаците му няма да пожалят майка си и баща си, макар че нищо няма да получат. Нито награда, нито злато ще намерят в джобовете му. Този човек няма нищо отгоре си. Или си крие богатството, или го раздава на други.
— И ти ли нямаш нищо отгоре си? — попита господин Медникаров, като намигна ухилен и посочи кожената торба, с която Иванчо не се разделяше през цялата вечер и я държеше плътно до коляното си.
— Е, не съм без хич — върна му Иванчо хитрото намигване. — Та ако ятаците на Мартин не го издадат или убият, ще трябва
полицията да го залови, където й посоча. Зная, че крие някои от ятаците си, и го проследих няколко пъти, когато ходеше при тях. Записал съм селата и имената им. Едни от най-верните му ятаци са двама братя дървари. Бая пари им даде и от последни сиромаси се позамогнаха. Два пъти ходих при тях в униформа на полицай, и двата пъти отрекоха, че познават Мартин. Казах им каква награда се дава за главата му. Кълнат му се във вярност, но на този свят никой не е устоял на парите…Решиха Иванчо да остане у дома на полицейския, докато контрашайките се разпуснат. А след това да замине за София, където никой не го познава. Там ще си купи къща и ще захване някаква работа, най-вероятно търговийка. За отношенията му с Емилия не отвориха дума, но по всичко се разбираше, че те са обмисляни много пъти и решени отнапред. Доказателство за това бе поканата им Иванчо да остане у тях за известно време.
Емилия лежеше в спалнята си и обмисляше решението си да скъса завинаги с Мартин. Това решение бе назрявало от година, но все още не можеше да го изпълни докрай. Много силни чувства и преживявания я свързваха с този странен и загадъчен човек, много дръзновение и волност бе си позволявала в името на любовта си към него. Понякога й се струваше, че не бе живяла през тези няколко години, а летяла над света волна и свободна от предразсъдъците и нравите на обществото. „Но дали пък затова съм искала да съм с него, питаше се тя, дали това не е било най-силното ми чувство, което съм наричала любов? Той ме заплени със своя мъжествен дух като митичен герой, но времето показа, че не може да бъде съпруг, привързан към семейство и деца. Той може да бъде само герой на младежките ми години, когато може би не толкова любовта, колкото необузданото ми дръзновение ме тласкаше с непреодолима сила към него. А може би и суетата да живея, без да се съобразявам с никого и с нищо освен със собствените си желания. Но животът е по-силен от всичко и си иска своето. Щом съм жена, ще трябва да бъда и съпруга, и майка. Ако бях по-разсъдлива, щях да предвидя, че тази стена ще се изпречи пред мен. И по-рано пред мен се изпречваха стени, но те не ме възпираха. Преодолявах ги, без да се замислям дали и къде ще попадна. Ако се опитам да преодолея и тази стена, ще попадна в бездна. Мартин е бездна, от която не се излиза лесно или никога не се излиза. А Иванчо? Още като го видях за пръв път, разбрах, че той не е вехто даскалче, както му се присмиваха нашите, а човек със здрав, трезв ум, смел, търпелив и учтив. Изобщо човек с качества за спокоен и нормален семеен живот. Няма мъж на света, който да се примири с положението, което му създадох. То бе така унизително, че се изумих от търпението му, но и оцених завинаги съгласието му да направим фалшив годеж и да отиде да сътрудничи на любовника ми. Оттогава се питам защо го направих и не можех точно да си отговоря. Струва ми се, че сега вече съм намерила отговора. След като паднах в краката на Мартин в неудържим екстаз, аз паднах завинаги в очите му. Това беше сладостно умопомрачение, за което отпосле си дадох сметка, че е позорно потъпкване на достойнството ми. Не можех да не чакам същата жертва от него. Не я получих и започнах да търся мъжа, който да падне в краката ми. Той е Иванчо. Той няма да иска жертва от мен, както аз я исках от Мартин.“
20.
Контрашайките нахлуха в Голямата гора и предпазливо обсадиха къщата, макар да знаеха, че вътре няма хора. Претърсиха педя по педя стаите, мазетата и тавана, разбиха пода, разкъртиха и стените, но имане не намериха. Разкъртиха стените на параклиса, изтърбушиха и иконите, но и там не намериха нищо. За два дни изпиха виното и ракията, които намериха в склада, и си отидоха.
Чичо Мартин се пресели при своите апостоли. Денем единият пасеше овцете около кошарата и наблюдаваше дали няма хора наоколо, а другият се навърташе около кошарата на разположение на чичо Мартин. Вечер караулеха на смени. На третия ден кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайките спряха пред къщичката и попитаха Павел дали не са видели с брат си разбойника Мартин или някого от бандата му. Той поклати глава и цъкна с език.
— Чували сме за такъв човек, ама не го познаваме. Контрашайките дори не претърсиха къщичката и отминаха. Не допускаха, че разбойникът или някой от хората му ще се крие толкова близо до бърлогата си, а най-малко пък под овчата кошара. Братята застанаха един срещу друг, гледаха се около минута, после Петър посочи с глава към кошарата. Павел леко повдигна рамене. Петър наподоби револвер с дясната си ръка и присви показалеца си. Павел опули очи така, че за малко не изскочиха от орбитите си. В отговор Петър направи гнуслива гримаса и плю в краката на брат си…