Преди да се родя и след смъртта ми

Чичо Мартин се надяваше, че от оная нощ, когато бе напуснала тайно леглото му и отишла при Иванчо Кутийката, на душата й тежи като камък желание за една искрена изповед. Допускаше, че се измъчва от тази неизречена изповед и очаква сгоден момент да разтвори душата си. Според него този момент бе настъпил тук, в малката черквица. Не знаеше защо бе отишла при Иванчо, но постъпката й, дори да бе най-наивна, не можеше да отмине с равнодушие. Гордостта му не позволяваше да я прости, ако тя не му се изповяда, докато седят рамо до рамо в черквицата, не му позволяваше и да моли една жена за обяснение, па макар тя да е Емилия.

Но Емилия не бе в състояние да се вглъби в себе си, а още по-малко да се отдаде на сърдечна изповед. Опитваше се да разсее мълчанието на чичо Мартин, като го питаше да не би да мисли колко е половината на хиляда, да не би да са потънали гемиите му, смееше се на глупавите си въпроси така, че кръшните трели на гласа й някак нелепо кънтяха в тишината на черквицата.

— Хайде да излезем! — каза чичо Мартин и я изведе навън.

Емилия престоя два дни и на третия Аптараман както винаги я откара в потайна доба до града. Разделиха се, без да разтворят душите си един пред друг. Какво можеше да последва от това?

12.

Неприятните предчувствия на чичо Мартин се оправдаха. Още след заминаването на гостенката съгледвачите съобщиха, че полицията започнала да следи ятаците и да претърсва къщите им. Между другото това бе причина другарите на чичо Мартин да посрещнат Емилия малко по-хладно — с посещението си тя издаваше къде се намира къщата им. „Щом и баща й, околийският началник, знае къде сме, колко сме и що сме, то и цялата полиция ще го знае.“

Досегашните акции на полицията биваха мудни и явни, за да се даде възможност на чичо Мартин и хората му да вземат предпазни мерки, за което получаваше и скромно възнаграждение, начело с околийския началник. С този прост, но изпитан от времето похват чичо Мартин бе успял години наред да господства над този край на България и да го „върти на пръста си“, както бе мечтал още от юношеските си години. Все пак не бе си правил илюзии, че господството му ще продължи за цял живот. Сам се бе обявил извън закона и знаеше, че рано или късно ще влезе в решителен двубой с него. Колкото повече назряваха събитията за този двубой, толкова повече растеше дръзновението му. Всеки от другарите му трябваше да прояви мъжество и да подири закрила от най-верните си ятаци, ако се наложеше да действа поединично. Набелязаха пароли, имена на хора и местности, където имаха скрито оръжие с боеприпаси. За личното си богатство всеки трябваше да се грижи сам. Връзките с близки и познати трябваше да се прекъснат до второ разпореждане освен с най-верните ятаци.

Едрите чифликчии, търговците и всички заможни хора от целия край, които бяха принуждавани да дават пари, основаха нещо като комитет за борба с тях. Те заявиха на правителството, че ако не предприеме строги мерки против бандитите, ще организират и въоръжат доброволчески отряди. Направиха пътека до правителството, като представяха баснословни суми, ограбени от тях, увеличаваха стократно и броя на бандитите. Протестът им стигна до Народното събрание и се превърна в национален въпрос. Правителството бе принудено да издаде декрет да се организира кажи-речи цял полк от шпицкоманди за борба против бандитите в Североизточна България. А хората на чичо Мартин бяха всичко шест души, ако не се смятат някои самозванци, които действаха от негово име.

Околийският началник, г-н Медникаров, също донасяше в министерството, че бандата на Мартин Карабелов не е просто банда, а нелегална организация, която е станала легендарна и неуловима, защото разполага със стотици ятаци и съмишленици. Съчиняваше тези донесения с изтръпнала ръка и наболяло сърце. Докато настояваше пред висшите власти да предприемат крути мерки срещу бандитите, той съзнаваше, че с това пресича златния поток, който се вливаше в кесията му, и още по-лошо — обръща закона против себе си, защото бе публична тайна, че двамата с дъщеря си имат връзка с главатаря на разбойниците. Така господин Медникаров се видя заклещен в железния капан на корупцията и изгледите да се измъкне от него бяха нищожни, освен ако сляпата съдба не му помогне по някакъв начин. Виждаше се уволнен, опозорен, а може би и тикнат в затвора при престъпниците, които сам би изпратил там. В това въображаемо, но мъчително положение той смирено признаваше пред съвестта си, че от среден подлец бе станал голям подлец и враг на властта. Измъчваше го оскърбително чувство на страх и то бе така силно и непреодолимо, че трепереше, обливаше се в пот и плачеше.

И никой не можеше да му помогне да излезе от това безнадеждно положение. Нито „плененият“ от разбойниците зет, нито дъщерята. Иванчо Кутийката бе му разчистил пътя към златото на разбойниците, но отпосле, докато играеше ролята на негов шпионин, сам бе станал изпечен разбойник, така че при една мощна акция от страна на полицията трябваше сам да се спасява. Дъщеря му първа го бе въвела в престъплението, но сега и тя не можеше да му помогне или поне да му даде някакъв съвет. Беше объркана и нервна и когато я запитваше какво мисли да прави занапред, отговаряше с язвителни недомлъвки или мълчеше.

13.

Правителството издаде указ да се формира шпицкоманда (или както я нарекоха хората от този край — контрашайка) от четиристотин души. По-голямата част бе разквартирувана в околийския град, а останалата — в по-малките селища. Кандидати за служба в контрашайката се явиха много повече, отколкото бяха необходими. Заплатата привлече хайманите и джебчиите от цяла Източна България. Мнозина от тях бяха ограбвали бедните хора, като се представяха за съмишленици на чичо Мартин и така бяха опетнили доброто му име. Контрашайката командваше някой си капитан Мартов от София, а висшият команден състав бе набран от местната полиция.

Операцията за залавянето на разбойниците бе поверена на околийския началник. Това показваше, че „отгоре“ не знаят, че той има компрометиращи го връзки с разбойниците. А ако „отгоре“ вече знаят за тези връзки, мислеше той, и го назначават да ръководи операцията срещу тях с цел да го проследят чрез подставени лица и да го уличат в сътрудничество с тях? Така бе поставен в още по-мъчително положение. От една страна, се ласкаеше от доверието, което му се оказва, а от друга, се страхуваше, че ако открият връзката му с хората на чичо Мартин, това ще утежни още повече положението му. Трагедията му не бе само лична, а и семейна. Ако успееше някак да се изплъзне от отговорност, дъщеря му можеше да го злепостави пред властта. Тя отказваше да дава обяснения за по-нататъшните си отношения с чичо Мартин, не проявяваше и особено безпокойство пред настъпващите събития. Родителите й не знаеха как да се държат с нея — твърдо и строго или да търпят капризите й, да не би в пристъп на гняв да хване пътя към гората, както бе правила досега. Когато издевателстваха с въпросите си над нея, тя им заявяваше, че ще отиде при Мартин и ще сподели съдбата му.

— Ще се криеш с него вдън горите, ще се биеш срещу контрашайките?

— Ще минем в Румъния, а оттам в някоя друга държава.

— А ние? — приплакваше госпожа Недка и се сополявеше в ръкава на блузата си.

Емилия отговаряше с безразсъдна жестокост:

— Оправяйте се сами!

Ако изпълнеше заканата си, и тя като любовника си щеше да се постави извън закона. Тогава вече господин околийският началник щеше да хлътне с двата крака без всякаква надежда за спасение. Понякога си мислеше, а и вярваше, че само „лъжезетят“ му може да го предпази от предстоящата беда. Макар да бе станал разбойник, той все пак стоеше при Мартин като шпионин, а освен това бе оскърбяван от него по най-жесток начин. Само човек без капка честолюбие и гордост може да понесе подобно унижение, без да изпитва смъртна омраза към такъв съперник.

Господин Медникаров се опитваше да узнае от Емилия какви са всъщност отношенията й с Иванчо, но тя и за него не желаеше да говори. Дали бе заслепена от любов към главатаря на разбойниците до такава степен, та е готова да го последва дори и в смъртта?

Ако родителите й знаеха, че дъщеря им е раздвоена и стои на кръстопът, пред тях можеше да се появи светлинка на надежда. Гордостта не й позволяваше да им признае, че вече не изпитваше предишната сляпа страст да поеме пътя на Мартин, който сама бе избрала и поела, преодолявайки родителската забрана и обществените предразсъдъци. Тогава бе екзалтирана от дръзновението си, каквото никое момиче не можеше да си позволи. Тогава изглеждаше величествена в собствените си очи заради великата любов, която носеше в сърцето си. С времето тази романтична представа за живота, който я очаква с Мартин, все повече отстъпваше на трезвата житейска реалност.

Както и преди, довереният ятак на чичо Мартин й даваше знак от него един или два пъти в седмицата, че е на нейно разположение, ако пожелае да го посети, но тя все намираше причини да му отказва. Казваше си, че го прави за сигурността на любимия си, но съзнаваше, че го прави за собствената си сигурност. Казваше си още, че трябва да осмисли за последен път чувствата си към него, а това означаваше колебание в чувствата й. Често сънуваше как спасява живота на любимия си, но и как вижда срещу себе си черната паст на смъртта. Когато се събуждаше от тези героични, но кошмарни сънища, през целия ден изпитваше радост от живота и от всичко около себе си.