Преди да се родя и след смъртта ми

Както и да го убеждавах, че лично той ще бъде неприкосновен и че животът му ще бъде лек и безопасен, той остана непреклонен. Застана срещу мен и направи дълбок поклон. Това бе знак за сбогуване. Върнах му поклона и излязох от утробата на кита…

10.

А сега да продължа разказа си за скъпия на сърцето ми чичо Мартин и за славните му приятели.

След богатата трапеза и скъпите напитки дядо владика и придружаващите го двама отци поблагодариха за гостоприемството и пожелаха да продължат пътя си, но с половин уста. Стомасите им бяха така натъпкани и клепките им тъй натежали за сладка следобедна дрямка, че щом ги поканиха да си отдъхнат от обяда, те веднага се съгласиха. Чичо Мартин ги настани в покоите си — дядо владика в самостоятелна стая, а двамата отци — в обща. След като върна от път духовниците, той разпореди да се намерят няколко икони и кандила. Хората му ги намериха начаса и по негово указание ги окачиха по стените на стаите, в които щяха да почиват гостите. Над леглото на владиката окачиха Възнесение Христово, а в стаите на отците — Света Богородица.

Докато те почиваха, чичо Мартин прегледа за последен път проекта за параклиса, който бе решил да построи до голямата къща. Заради този проект именно бе догонил и отклонил от пътя им владиката и спътниците му. Искаше му се духовник от най-висок ранг да освети и благослови бъдещия строеж и съдбата му помогна. След като духовниците си отпочинаха, той им обясни с каква цел си е позволил да ги отклони от пътя им. Показа им проекта на параклиса, направен от местен самоук, но даровит архитект, те го одобриха, но не успяха да скрият учудването и съмнението си, че намеренията на младия мъж и другарите му са сериозни. Обстановката, сред която бяха попаднали, съвсем не даваше основание да се вярва, че тук живеят хора духовни, а още по-малко религиозни. Всички изглеждаха много жизнерадостни и по лицата им грееха добронамерени и чисти усмивки.

Дядо владика си помисли, че е попаднал в средата на някаква неизвестна нему християнска секта, и то богата секта, но не смееше да запита каква е тя, за да не издаде невежеството си. Все пак, когато чичо Мартин му обясни колко бързо ще бъде построен параклисът и с какви златни и сребърни икони ще бъде обзаведен, дядо владика поклати утвърдително брада и каза, че е дело, угодно Богу. Взе подадената му лопата, направи първата копка и благослови бъдещия храм.

Параклисът бе построен и обзаведен само за три месеца, защото го градиха и рисуваха най-сръчните майстори от този край. Чичо Мартин нае свещеника от най-близкото село и нареди да го довеждат всяка неделя да отслужва литургия. Плащаше му, хранеше го и поеше добре, та той идваше и служеше с най-голямо вдъхновение. Най-усърдният богомолец бе циганинът Аптараман. Ако бе свободен от работа, в празничен ден оставаше да слуша пеенето на свещеника. Стоеше прав и неподвижен около час, пулеше се в свещеника и се кръстеше когато трябва и не трябва. Свещеникът не му обръщаше внимание. Беше млад и як, имаше мощен глас и съвестно изпълняваше службата си като актьор в монопиеса без публика.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса и молеше другарите си да не го безпокоят. Запалваше свещ и сядаше на малко столче точно срещу разпятието на Христос. Тишината на вековната гора изпълваше природата с покой, в параклиса се вдишваше леко замайващият дъх на тамян, на прясно резбовано дърво и боя. Докато седеше сред ароматната и мистична тишина на малката черквица и съзерцаваше разпятието на Христос, чичо Мартин откриваше душата си напълно, без да се бои да погледне в нейната бездна. Като съзнаваше несъвършенството и безсилието си да го превъзмогне, той започваше да говори с Христос като с близък приятел. Не вярваше в съществуването на дядо Господ, какъвто го рисуваха по иконите, нито в библейските разкази за сътворението на света и човека. За него Бог бе висша мистична сила или висш разум, непонятен и недостижим за човешкия ум.

Не вярваше и в непорочното зачатие на Девата, в способността на Христос да възкресява, както и в собственото му възкресение. Авторите на тази легенда, мислеше той, са били най-мъдрите хора на времето си, защото са обожествявали един велик хуманист, най-великия на всички времена, който пожертва живота си за доброто, истината и щастието на човеците. Подозираше, че авторите на легендата са обявили този млад мъж за син на Бога-Отец, който не се интересувал от „себеподобните“ си и ги е оставил на произвола на суровата и бездушна природа. Знаели са, че за човеците, слаби и несъвършени същества, е необходима личност, която да им проповядва братство и любов от името на небесния си Отец и да ги утешава с небесното царство.

Подвигът на Исус бе велик именно защото не беше Бог, а човек като всички нас, намерил сили и воля да отстоява човеколюбието си без страх от фарисейщината, насилието и злото. Ето защо го чувстваше като приятел и си позволяваше да разговаря мислено с него и да спори за някои от заветите му. Намираше, че тези завети, така красиви и проповядвани от християнството векове наред, са непосилни за човешката същност. „Велики човеко, приятелю Исусе! — мислено му говореше чичо Мартин. — Ти проповядваш любов не само към ближния, а и към враговете. Как да обичаме и враговете си? Учиш ни да не отвръщаме на злото със зло, защото така се поражда друго, по-голямо зло. Но ти знаеш, че още в твое време, а и преди, и след него светът се е крепил на злото, както твърди един твой светец. Вярвал ли си наистина, че ако не се съпротивляваме на злото, то ще изчезне? Ако си вярвал, значи си ревизирал световния порядък, сътворен от твоя Отец, и мисля, че затова си стигнал до кръста. Ето, в това е твоето величие — да създаваш надежда у човеците с цената на живота си“…

11.

С настъпването на есента чичо Мартин започна да изпитва неясно чувство на тъга. Случвало му се бе и друг път да изпитва подобно чувство може би в съзвучие с есенно тъгуващата природа, но то бе нежно и сладостно чувство на раздяла с пищния живот на лятото. Сега то му внушаваше тягостно предчувствие и го държеше вътрешно напрегнат. Настроението му се предаваше и на другарите му, та и те изглеждаха сдържани и необичайно мълчаливи. Сутрин всеки поемаше възложената му работа, на обяд рядко се събираха заедно, а на вечеря не разговаряха шумно и весело както преди, не слушаха и патефона. Иванчо Кутийката изглеждаше също неспокоен и в очите му, винаги живи и въртеливи, се долавяше особен блясък. В къщата витаеше безпокойство, но какво и за какво?

Чичо Мартин си го обясняваше с възбудата, която обзема хората при очакване на скъп гост. Скъпият гост бе Емилия. Преди седмица бе изпратила писъмце на чичо Мартин, с което го молеше да я приеме и изпрати циганина Аптараман да я вземе от дома й. Аптараман я доведе с файтона както и друг път съвсем тайно, но със знанието на родителите й. Малката мъжка общност не бе изненадана, нито пък особено въодушевена. Посрещнаха гостенката с присъщата си учтивост, но без особена тържественост. Нямаше както при другите й посещения весели разговори около трапезата, нямаше илюминации, нямаше и езда из гората.

Чичо Мартин не даде вид, че е озадачен от хладното отношение към гостенката, което му даде повод още веднъж да размисли и предвиди някои събития, които настъпиха след известно време. Очакваше ги със скрито нетърпение и вълнение, както се очаква нещо загадъчно и съдбоносно. Вълнуваше го и моментът, в който Емилия щеше да влезе в малката черквица. Дали щеше да влезе като в храм, или само да задоволи любопитството си, а след това да го приласкае в обятията си, както биваше досега при всяка тяхна среща?

Емилия влезе в параклиса любопитно усмихната, като че искаше да каже: „Я да видим какво си направил?“ Застана в средата, огледа го от всички страни и възкликна:

— Колко е чистичко и шарено! И как мирише на тамян! Как успя да го построиш за толкова малко време?

Чичо Мартин седна на столчето си в дъното на червицата точно срещу разпятието на Христос, а Емилия я обиколи два пъти, докато задоволи любопитството си.

— Хубаво, много хубаво, всичко новичко! — продължаваше да се възхищава Емилия, след като седна до него на приготвеното й столче. — Ами кой ще идва да се моли тук в тази гора?

— Ние с теб ще се молим.

Емилия отново се усмихна.

— Не съм свикнала да се моля. За какво да се моля?

— Да ти се простят греховете.

— Нямам грехове. А ти имаш ли?

— Имам.

— И какви са те?

— Много са. Не мога да ги изброя.

— Ох, грешникът ми!

Кръшният смях на Емилия изпълни черквицата с жизнерадостно кощунство. Тъжните образи на Богородица, на светците и Исус с пронизани гърди и предсмъртен блясък в очите не събудиха у нея размисъл и съчувствие, а лекомислена жизнерадост. Сърцето на чичо Мартин потръпна. Струваше му се, че дори и най-закоравялата езичница би се отдала, макар и за миг, на духовно самосъзерцание и размисъл пред страдалческите образи на иконите. Не събудиха ли у нея желание за облекчаващо откровение?