Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
На сутринта чичо Мартин стана, когато тя спеше, а след около час пристигна Коста Кавадаров, негов връстник и съученик от гимназията. Двамата приятели не успяха да се осведомят взаимно за здравето си, когато Параша влезе при тях да пита за нещо и между другото спомена, че току-що срещнал владиката да се лута из гората. Кочияшът му се заблудил и се „нахакал“ в някакви непроходими гъсталаци. Параша познал владиката („Имали сме веднъж работа и с него!“), целунал му ръка и обяснил на кочияша му как да излезе на правия път. Чичо Мартин веднага нареди да го настигнат и поканят на гости, но като размисли, яхна коня си и сам настигна файтона на владиката. Ако дядо владика бе заподозрял в каква бърлога отива, положително щеше да загуби ума и дума и да прочете последната си молитва. Но той бе сериозно обезпокоен от дългото лутане из дивата
В резиденцията настъпи необикновено оживление. След като снеха от себе си всички неподходящи за случая дрехи и вещи, момчетата на бърза ръка се превърнаха в кротки миряни и придадоха на лицата си израз на християнско смирение. Щом файтонът спря пред къщата, те едва изчакаха дядо владика да слезе и един през друг се втурнаха да му целуват ръка. Дори и Аптараман, син на най-безбожното племе в света, се вреди между другите и напъха черната си муцуна в широкия като фуста владишки ръкав. Само Емилия не се появи, защото по това време скиташе из околността и от време на време даваше по някой изстрел. След неприятното лутане из слепите горски пътеки дядо владика бе искрено затрогнат от тържественото гостоприемство, хвана големия сребърен кръст, който висеше на шията му, и с блага усмивка благослови всички. Той забеляза по лицата им смирена готовност да се поставят на негово разположение и си помисли, че никога и никъде не бяха го посрещали с такова християнско благоговение. А когато пристъпи към голямата каменна къща и не видя нищо, което да напомня за земеделски труд, неочаквано му мина през ум дали младият мъж не криеше зад настойчивата си покана някаква изненада, дали например не бе попаднал в някое закътано манастирче, което трябваше да се числи към неговата митрополия и за което по някакво чудо не знаеше досега. Но той не видя наоколо черква или дори параклис и тогава пък си помисли, че най-вероятно се е озовал в гнездото на някоя религиозна секта, за която също не знаеше досега.
Така приятно заинтригуван, той се прекръсти пред прага и влезе в дома на разбойниците. Нетърпелив съм да разкажа как дядо владика прекара там и какво му се случи, но ето че едно неотложно събитие ме принуждава да прекъсна разказа си и това събитие е предстоящото ми погребение. Съгласете се, че е любопитно човек да присъства на собственото си погребение, когато има тази възможност и в никакъв случай не бива да я пропуска…
8.
Весело беше моето погребение…
(Стар шлагер)
То не бе тържествено и многолюдно. До вечното ми жилище дойдоха да ме изпратят всичко шест души. Един от секретарите на Съюза на писателите по служебно задължение, както и домакинът на съюза, двама колеги по „перо и маса“, на които бях одобрил и пуснал за печат по една книга в качеството си на редактор, поради което едва ли не ме уволниха от издателството; един от ония пияници лешояди, които прекарват повечето от времето си на гробищата, присъединяват се към погребалните шествия най-безцеремонно като най-добри приятели на покойния и пийват и хапват на трапезата за „Бог да прости“. И най-после един приятел от казармата, на когото в продължение на две години бях съчинявал любовни писма, благодарение на които успя да се ожени за сегашната си съпруга. Никога дотогава не бях възвеличавал толкова много една жена, не бях описвал любовните трепети на едно сърце, нито бях предричал тъй бляскаво и щастливо бъдеще на един брак, без дори да съм видял портрета на жената, за която съчинявах писмата си. По-късно, когато видях „обекта“ на любовните си излияния вече като съпруга на приятеля ми, изпитах остро чувство на угризение и оттогава реших никога вече да не пиша любовни писма.
Положиха костите ми в земята на „Бакърена фабрика“, защото в Централните софийски гробища не ми дадоха гроб. За да се установя там за цяла вечност,
трябваше да отговарям на някои условия. Първо, да имам фамилен гроб, в който да не е погребан някой от близките ми преди повече от осем години. Второ, да съм активен борец против фашизма или да съм син на такъв борец. Трето, да имам чуждестранна валута, за да си купя гроба и честта да стана съсед на гореспоменатите антифашисти. Това обаче не означава, че „там, горе“ ще се прилага класово-партиен подход. „Там“ може би моя посмъртна светлост ще заеме място в центъра, защото е казано, че привилегированите на този свят няма да отидат в рая.Едва ли щях да си спомня за погребението си, макар да е първото събитие по пътя към небитието, ако природата не бе решила да го ознаменува по особен начин. Известно е, че най-младият и буен месец на пролетта — май, търси къде и как да изразходва неудържимо напиращата в него енергия. Като всеки младеж той буйства безпрепятствено, неуморно и безсрамно, за да се отдава безогледно на любовни оргии, да расте, цъфти и завързва. Той подбужда жените да се освобождават от „диктатурата“ на зимното си облекло, смело да излагат на показ своите прелести и така да оскверняват целомъдрието си.
А какво направи този лудетина в деня на моето погребение? Когато дойде време да спуснат ковчега ми в гроба, откъм северозапад задуха силен вятър и подгони по небето цели стада облаци с увиснали космати кореми. Сред тях проблясваха червени зигзаги на светкавици, последвани от силни гръмотевични гърмежи. Опечалените поглеждаха неспокойно към небето, готови да изтичат към погребалната зала, но един от колегите ми каза, че когато има силен вятър, светкавици и гърмежи, дъждът обикновено отминава и небето се изяснява. Съюзният секретар извади от джоба си надгробното слово, но едва прочете първото изречение — „Смъртта ни отне един ценен труженик в полето на нашата литература“ (докато по-рано твърдеше обратното), когато гъстите и дебели като въжета струи на дъжда заплющяха по листа с надгробното му слово и по главите на опечалените.
Но бедата и сега не дойде сама. Заваля градушка, едра като лешници, върху главите на опечалените. Те се затичаха в непрогледната ледена пелена на стихията, проклинайки желанието си да ми кажат последно сбогом. Когато се прибраха в погребалната зала, бити от градушка в прекия смисъл на думата, те вече ме ненавиждаха посмъртно. А моя посмъртна милост си лежеше в ковчега недокоснат от стихията и дори се забавляваше да слуша ударите на ледените лешници по капака на ковчега. Този бе един от малкото случаи преди и след смъртта ми, когато ми провървя като на многопатилия легендарен неудачник Марко Тотев. Когато го погребвали, завалял силен дъжд и намокрил всички опечалени до кости, само той останал сух под капака на ковчега си.
Домакинът на съюза едва бе намерил място да залепи некролога ми на лицевата страна на писателската сграда. Тази стена открай време бе облепена с некролози така плътно, че на влизане в сградата първа ме посреща смъртта с очите на покойните колеги.
Така тази стена се бе превърнала в стена на мъдростта. Тя напомняше на пишещите братя, че след успехите, славата, завистта и клеветата, след доносничеството в съответните служби на Държавна сигурност, наградите и отличията, те стигат до стената с некролозите.
Моят некролог бе най-пресен, миришеше още на печатарско мастило. Един мастит критик бе съчинил текста. Беше написал толкова и все отрицателни статии за съчиненията ми, та бях започнал да си мисля, че Господ го е назначил за помощник на архангел Михаил да отнесе един ден на небето бедната ми съчинителна душица. Сега обаче бе осенен от такова славословие, че ако бях жив, не щях да понеса товара на толкова много слава. Само някакви си двайсетина реда бяха достатъчни да се убедя, че макар и посмъртно, правдата винаги възтържествува, освен ако критикът не бе изразил чрез тези редове радостта си, че отсега нататък няма да му създавам грижи.
Приживе имах навик да чета некролози. У нас те са много като в никоя друга страна по света и човек не може да ги отмине, без да им хвърли по един поглед. Почти всяка входна врата, стена или ограда е нашарена с тъжните вопли на близките на покойниците. Трудно може да се обясни това публично споделяне на скръбта от загубата на близък човек. Може би споделената скръб, макар и с непознати, се понася по-леко? За съжаление обаче понякога жалбите на опечалените се превръщат в забавно и дори смешно словотворчество.