Преди да се родя и след смъртта ми

„Ваньо, скучно ми е без тебе!“

„Бъди спокойна, скъпа моя! Няма никога да ти изневеря със сърцето си, защото жените, с които се срещам, не са хубави и добри като теб!“

Често мъката на починалия се излива в мерена реч.

„След всяка жена се заглеждам,

очаквам да си ти,

но празна е мойта надежда,

а сърце ми как тупти!“

„Смърт прекърши уханния жасмин

и остави мен самин!“

„Годините минават,

мъката остава,

сълзите ми текат

и не щат да спрат.“

„Не мога вече да гледам

на вратата черния креп.

Кажи ми, моля те, скъпи,

кога да дойда при теб?“

„Аз скритом още за тебе тъгувам

дори когато весел празнувам…“

„На улицата се заглеждам

във всяка чернокоса или руса.

Уви, не си ти, и отминавам

в сърцето с мъка и покруса.“

И т.н.

На обяд неколцината опечалени, след като бяха яли пердах от градушката, влязоха в писателското кафене да се постоплят и отдъхнат. Седнаха, както се полага след погребение на приятел, да пият по една малка за „Бог да го прости!“. След всяка глътка ме споменаваха с добра дума, като изброяваха добродетелите ми: добър, честен, талантлив, безкористен, услужлив, верен приятел, справедлив редактор, с една дума — модел на съвършен човек. Но, както е известно на пишещите от цял свят, без една може, но с една никак не може. Тези „малки“ имат чудодейното свойство да превръщат скръбта в най-добро разположение на духа. След четвъртата „малка“ някой каза, че не бива да се увличаме в положителната си преценка за покойния, а да бъдем реалисти. (Всички се съгласиха с него.) Така де! Ако отсъдим трезво, той с нищо не беше повече от нас. Колкото до характера му, всички го знаем. Опак, противоречив, темерут, съмняващ се във всичко, скептик и в края на краищата — нихилист. Така де! Нека си бъдем реалисти! Припомниха случаи, когато съм оспорвал безспорните качества на някои (техни) книги и така изброиха всичките ми слабости и пороци, както преди това — добродетелите ми. Настроението им се променяше според броя на „малките“. Разказваха весели истории и вицове, караха се, спореха, смееха се, а ето че един запя някакъв шлагер и другите започнаха да му пригласят.

Бях чел, че някои племена посрещат раждането на човека с дълбока скръб, а смъртта му — с радост и веселие. Най-мъдрото отношение към човешкото битие.

9.

Философът Плотин твърди, че душата започва истинския си живот, след като напусне тялото. Същото казва и Еврипид, а именно че животът е смърт, а смъртта — живот. Приживе за нищо на света не можех да повярвам на тези древни господа. Сега обаче съм изумен от тяхната свише прозорливост и се питам как са могли да проумеят тази отвъдна истина, докато са били още живи. Имам вече възможност да проверявам истината им на „практика“.

Но и народът е прозрял една истина. След като напусне тялото, душата остава четиридесет дни на земята и след това се въздига в „горния“ свят за цяла вечност. Ето защо сега съм повече земен, отколкото небесен жител. А както съобщих в началото на своя разказ, още в мига на смъртта милостта ми се размножи в два броя — телесни останки и дух. Духът ми пък придоби свойството да се пренася мигновено и безпрепятствено когато и където си пожелае и да се претворява в каквото си пожелае, невидим, неуязвим от нищо и от никого. Да се пренасят във всяка точка не само на земята, но и в космоса, това е мечта на живите, която се осъществява само във фантастичните романи и филми.

Да, прави са били Плотин и Еврипид. Пълнокръвният живот на душата наистина започва след смъртта. Затворена в тялото като престъпник в затвор или концлагер за цял живот, изтерзана от безброй грижи и болести, от тъмни страсти и потисничество, от омраза и егоизъм, душата излита от затвора си като волна птица и се устремява към света. Моята бедна съчинителна душица най-напред поиска, разбира се, да се наслади на самото летене из безкрайния простор на битието. Направих кръг над София, а след това прелетях над цялата страна.

Какъв простор! Каква свобода!

Приживе светът непреодолимо бе ме привличал, а нямах средства и паспорт да го обиколя и разгледам. Както вече споменах, приживе бях си купил хубав куфар и шлифер и ги предлагах на познати и приятели да ги ползват при пътуванията си из чужбина. Когато ми ги връщаха, дълго ги съзерцавах, упоен от мириса, който носеха със себе си, и изпитвах странното чувство, че сам аз съм пътувал и видял непознати страни. С времето започнах да се превъплъщавам не само в куфар или шлифер, а и в ония, които пътуваха с тях. Така посетих много страни в няколко континента.

Но това бяха въображаеми пътешествия, а впечатленията ми от тях — прочетени от книгите, мъгляви и неясни като сънища. Сега можех да обиколя света с бързината на светлината, само че, както бива при толкова голям избор, не знаех откъде да започна. Докато се колебаех така, погледът ми попадна на парче вестник, на което пишеше, че някъде към Северния полюс е изригнал вулкан. Колко му е да го видя, казах си и в същия миг се озовах там. Отдалече видях огромни огнени езици сред безкрайната ледена пустиня, това необичайно зрелище бе изригналият вулкан. От дълбините на земните недра бликаше и клокочеше огнена лава, преливаше от кратера и течеше към близкото море. Наоколо бе смъртоносно горещо, носеше се тежка миризма на изгоряло, а околните ледени блокове се топяха. Бях зашеметен от тази страшна стихия и дълго не можех да се отдалеча от нея.

На връщане от Севера зърнах едно стадо китове. Плуваха спокойно и изхвърляха струи вода като гейзери. Най-големият плуваше най-отпред. Стори ми се огромен като кораб. Стъпих на гърба му и си спомних оня хумористичен епизод от Библията, в който се разказва как Господ заповядал на пророк Йона да отиде в някакъв град да проповядва на гражданите му да престанат да вършат зли дела, че иначе ще ги накаже много жестоко. Йона е знаел, изглежда, колко са страшни бандитите мафиоти в този град и отишъл да проповядва в друг град. Качил се на някакъв кораб и тръгнал в открито море, накъдето корабът го отведе. Изглежда, че Йона е бил наивен или не е бил кой знае колко вярващ в своя Господ, за да си помисли, че може да се скрие от очите му и да избегне наказанието му. Надигнала се страшна буря и корабът започнал да потъва. Моряците хвърлили жребие, за да узнаят заради кого иска да ги накаже Господ. Жребието се паднало на Йона. Нямало как, той си признал, че не е изпълнил заповедта на Господа, и сам пожелал в порив на самокритика да го хвърлят в морето, за да се спаси корабът. Моряците изпълнили желанието му.

Йона не знаел да плува и започнал да се дави. Тогава Господ заповядал на един голям кит да го глътне и Йона прекарал три денонощия в утробата му. Разкаял се за греха си и Господ заповядал на кита да го изхвърли на сушата. Йона отново тръгнал да проповядва заветите на Господа.

Любопитно ми бе да узная как се е чувствал пророк Йона в утробата на кит и реших да се вмъкна в нея. Издебнах, когато китът разтвори челюсти да глътне ято рибки, вмъкнах се в устата му, а оттам — в утробата му. И какво да видя! Там седи възрастен мъж с плешива глава и дълга като кълчищна къделя брада, с гъсти бели вежди, а под веждите — черни живи очи. Изненадата на двама ни бе толкова голяма, че дълго се гледахме и мълчахме. Утробата на кита бе широка колкото една стая. Чуваше се лек шум от дишането на кита и от бавните удари на сърцето му.