Преследвана

— Уви, жрице, като гледам този воин пред нас, май се налага да се съглася с теб — отвърна той.

17

Дарий слезе пръв от джипа. Лицето му не издаваше никакви емоции. Той изглеждаше силен, уверен и неразгадаем. Не обърна никакво внимание на гарваните-демони, които бяха вторачили в него ужасните си човешки очи, и тръгна към воина в центъра на шайката.

— Приветствам те, Аристос — каза той. Видях добре, че притисна юмрук до сърцето си, но не му се поклони. — Водя със себе си няколко хлапета и една жрица. Тя е сериозно ранена и има нужда от незабавна медицинска помощ.

Преди Аристос да отговори, най-големият от гарваните проточи врат и каза:

— Коя от жжжриците се прибира?

Въпреки че бях вътре в джипа, щом чух гласа му, се разтреперих. Този звучеше по-човешки от другия, който ме бе нападнал, и затова — още по-страшен.

Дарий премести преднамерено бавно вниманието си от Аристос към ужасяващото същество — нито човек, нито птица, а по-скоро отвратителен мутант, смес от двете.

— Не те познавам, създание.

Демоничният гарван присви червените си очи.

— Сссине човешки, можеш да ме наричашшш Рефаим.

Дарий повтори, без да примигва:

— Все още не те познавам.

— Ссскоро ще ме опознаешшш — изсъска съществото и отвори клюна толкова широко, че всички видяхме огромната му паст.

Дарий му обърна гръб и отново погледна към Аристос.

— Състоянието на жрицата е тежко и хлапетата имат нужда от почивка. Ще ни пуснеш ли да преминем?

— Това Зоуи Редбърд ли е? Нея ли водиш?

Като чуха името ми, всички демонични гарвани се размърдаха неспокойно и насочиха вниманието си от Дарий към джипа. Чу се плясък на криле и изродените крайници се раздвижиха с удвоена енергия. Никога не съм се радвала толкова на бронирани стъкла.

— Тя е — Дарий не можеше да отрече този факт. И отново попита. — Ще ни пуснеш ли да преминем?

— Разбира се — отвърна Аристос и посочи към главната сграда. — Нали има заповед всички хлапета да се върнат в училище.

Движението на главата откри врата му и близката лампа освети голата му плът. Забелязах тънка червена резка, сякаш мястото беше одраскано наскоро.

Дарий отвърна отсечено:

— Ще откарам жрицата до амбулаторията. Тя не може да ходи сама — каза спокойно Дарий.

Той се обърна и тръгна към джипа, когато гласът на Рефаим го спря.

— Черррвената с вассс ли е?

Дарий се обърна.

— Нямам представа кого имаш пред вид под «червената».

Рефаим разпери огромните си черни криле и скочи върху капака на джипа. Звукът от скърцането на метала под тежестта му се изгуби сред колективното съскане на раздразнените котки. Рефаим заби подаващите се от човешките му ръце нокти на звяр в капака и отново се обърна към Дарий.

— Не ме лъжжжи, човешшшки сссине! Зззнаеш, че говоря ззза червения вампиррр — яростта се отрази на гласа му и той вече изглеждаше по-малко човешки.

— Пригответе се да призовете елементите — казах и се опитах да превъзмогна болката, за да говоря ясно и спокойно, но се чувствах толкова слаба и с олекнала глава, че не бях сигурна дали ще успея да призова Духа вместо Афродита, да помогна на кръга и да насоча действията на останалите. — Ако това чудо нападне Дарий, хвърляме всички стихии срещу него, взимаме си Дарий и се махаме оттук.

Но Дарий не изглеждаше разтревожен. Той погледна спокойно в очите на чудовището.

— Да не би да имаш предвид червената жрица вампир Стиви Рей?

— Дааааа! — издиша застрашително съществото.

— Тя не е с мен. Возя само група сини хлапета. И… както вече казах, Жрицата се нуждае от незабавна медицинска помощ — той продължи да гледа спокойно птиче човека, излязъл сякаш от нощен кошмар на побъркан човек, и продължи, без да мигне. — Питам за последен път, ще ни пуснете ли да минем?

— Минавайте, ррразззбира ссее — изсъска съществото. Не слезе от капака, но се отдръпна, за да може Дарий да отвори предната врата.

— Ела отсам. Бързо — кимна Дарий към Афродита и й подаде ръка, за да й помогне да слезе от колата през мястото за шофьора. После го чух да й шепне: — Застани плътно до мен.

Тя кимна и тръгна заедно с него към моята врата. Дарий се наведе и срещна очите ми. После се вгледа във всички поред.

— Готови ли сте? — попита тихо. Въпросът съдържаше много повече от тези три думи.

— Да — отговориха в хор Деймиън и близначките.

— Да — казах аз.

— Стойте близо един до друг — прошепна той.

Дарий и Деймиън успяха да ме измъкнат от колата и да ме наместят в ръцете на воина. Впили мълчаливи погледи в гарваните-демони, всички котки се изнизаха от колата и сякаш се стопиха в ледения мрак. Отдъхнах си, когато видях, че нито едно от уродливите същества не се спусна към моята Нала. «Моля те, пази котките» — изпратих кратка молитва към Никс. Афродита, Деймиън и близначките ни наобиколиха и сякаш, слели се в едно, ние се отдалечихме от джипа по посока на училището.

Когато Аристос ни поведе към най-близката сграда на лагера, където бяха апартаментите на преподавателите и лечебницата, гарваните-демони, включително и Рефаим, изчезнаха към небето. Дарий ме пренесе през сводестата дървена порта, която винаги ми бе напомняла за врата на замък зад защитен ров. Неволно се замислих за онази нощ, когато преминах през нея за пръв път. Оттогава бяха минали около два месеца, аз бях в безсъзнание и ме бяха отнесли на ръце в лечебницата на «Дома на нощта», където се събудих, без да имам и най-малка представа за бъдещето. Колко странно, че сега бях почти в същото положение!

Огледах лицата на приятелите си. Всички изглеждаха спокойни и самоуверени. Но аз ги познавах достатъчно добре и това ми помогна да разпозная страха зад здраво стиснатата черта на устните на Афродита и лекото потрепване на свитата в юмрук ръка на Деймиън. Близначките бяха от дясната ми страна, толкова плътно една до друга, че рамото на Шоуни се притискаше в това на Ерин, а нейното докосваше ръката на Дарий. Може би близостта им вдъхваше кураж.

Дарий зави по познатия коридор. И понеже ме носеше, веднага усетих внезапното напрягане на мускулите му и разбрах, че тя е пред нас още преди да чуя гласа й. Повдигнах с мъка глава от рамото му и я видях да стои пред вратата на лечебницата. Беше прекрасна в дългата прилепнала плътно по тялото й рокля от странен черен плат, който блестеше и при всяко нейно движение образуваше тъмнолилави гънки. Дългата й кестенява коса падаше на гъсти лъскави вълни до кръста, а тревистозелените й очи искряха от възбуда.

— Я виж ти, блудните синове се завръщат! — чух звънкия й развеселен глас.

Веднага отместих поглед от нея и зашепнах трескаво:

— Елементите ви! — тревогата, че може да не ме чуят или да разберат думите ми, продължи по-малко от миг, защото веднага усетих лек полъх на затоплен от огън вятър и усетих аромата на пролетен дъжд. И въпреки че Неферет не можеше да чете мислите на Афродита, аз все пак казах тихичко:

— Дух, имам нужда от теб — веднага усетих в себе си пърхането на невидими криле. Духът ми отговори и аз побързах, преди да променя решението си и да задържа природната стихия за себе си като пълна егоистка, да му наредя: — Отиди при Афродита — елементът влезе в нея и аз чух острата й въздишка.