Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
Но тази вечер ми било съдено да се сблъскам с още по-голяма изненада. Когато наближавах Момчилово, видях насреща си една гъста пушилка, която стремглаво се носеше към мен. „Това е лека кола“ — рекох си и предвидливо се отклоних встрани от пътя. Само след секунда-две покрай мен префуча тъмнозелена газка. Махнах с ръка пред лицето си, за да попречистя въздуха от пепелта, и се ослушах: отдире ми заскърцаха спирачки, дочу се шум от заковани колелета, които стържат засъхналата земя. Аз се обърнах тутакси и видях, че един човек скочи пъргаво от газката и изтича към мен. Нищо не можах да помисля, защото, докато се опитвах да мисля нещо, видях се прегърнат от две здрави ръце.
Беше Авакум.
Поотслабнал малко и като че ли по-възрастен, отколкото бяха годините му, и с повече
— Ти си ходил до Лъките, за да се видиш с доктор Начева — усмихваше, ми се той, като все ме държеше за раменете. Но срещата е излязла ялова, не такава, каквато си я мислил, и затова се връщаш в Момчилово с увиснал нос. Ех ти, ветеринарни звездоброецо, не можа ли да се научиш от капитан Калудиев как трябва да се държиш с жените?
Аз смънках нещо, а той ме прегърна и отново ме потупа по раменете.
После ми обясни, че пътувал за Смолян по работа, че много бързал, затова не успял да се отбие в Момчилово. Обеща ми, че на връщане след седмица-две щял да ми погостува за няколко дена, та стрина Спиридоница да има това пред вид и да пръждоса нанякъде голошиестия си вампир.
А на изпроводяк ми каза:
— След един месец на Змеица ще пристигнат миньорски бригади. Чуваш ли, ветеринарни мечтателю? Там ще закипи такъв живот какъвто Момчиловци не са виждали дори насън. Змеица ще даде, както предвиждаше даскал Методи, истинска скъпоценна руда!
Сетне той ми стисна ръката до прималяване, изтича до газката, която вече потегляше, и с един скок се намести до шофьора. Машината се затули зад облаци прах.
В къщи стрина Спиридоница ме посрещна със засмяно лице.
— Сварила съм ти чорбица от кокошка — зарадва ме тя.
След вечеря аз се изкачих в плевнята, легнах върху прясното сено и сложих ръце под главата си. Нещо зашушна по керемидите. Заваля кротък дъжд. „Първият есенен дъжд“ — помислих си аз.
Реших да си представя как тежките облаци са прихлупили голото теме на Карабаир. Нямаше нищо весело в тази картинка. Тогава се обърнах на дясната си страна и се помъчих да мисля за Авакум.
А на другия ден, като се върнах от кравефермата, сложих нов писец на писалката си и започнах да пиша втората част на тази тъмна история.
Дъждът продължаваше да вали.
(обратно)
13
След обеда у полковник Манов, където сръчната и пълнобузеста Христина го нагости сито и пресито с любимото му ястие, Авакум отскочи до библиотеката при Института по археология и там престоя до вечерта. Той прерови всичко, каквото можеше да се намери подръка за ония краища, взе си някои бележки и към девет часа вечерта се прибра в квартирата си с натежала от четене глава. Цяла нощ му се присънваха конници с шлемове и ризници, разсипани крепостни стени и високи планински проходи, завардени от зъбчати кули. По едно време му се стори, че една от тия кули е боядисана в ярък розов цвят и че има насред бойниците си едно малко балконче като птиче гнездо, изплетено с жълти пръчки, вероятно от папур. Стори му се също така, че в това гнездо стои изправена Сия, а косите й блестят и сияят на слънцето, като да са от златна сърма. Тя гледаше нанякъде с ръка над очите и на него много му се прииска да викне: „Тук съм!“ — но кой знае защо в гърлото му нямаше глас. После той се запита: „А къде съм всъщност?“ — защото имаше чувството, че кулата с балкончето непрекъснато се отдалечава от очите му, а той стои на едно място и поради това не може да следи какво става вътре в гнездото от папур. Но щом си зададе този въпрос „къде съм“, и кулата, и гнездото изчезнаха, като да ги беше отвял вятърът в бездънни гори. Той се събуди и тозчас разбра, че е в леглото си и макар да лежеше все още със затворени очи, знаеше, че нощта е вече към своя край.
Той не обичаше да се излежава буден, затова скочи от леглото си, разкърши рамене и на пръсти отиде в кухнята, за да наплиска
лицето си с вода. Сетне, като се върна в стаята си, извади от дрешника тъмносивия си спортен костюм, облече се и много внимателно завърза възела на синята си връзка. Не можеше да търпи хлабав възел, горното джобче на сакото — без кърпичка, и обувки, по които има прах или не дай си боже — кал. Не бяха ли в ред тия неща — изпитваше нервност, дразнеше се от дреболии, чувствуваше се като пътник, забравил в къщи си най-важната част от своя багаж.После се зае с огромния си куфар. С шивашка сръчност сгъна бельото и туристическия си костюм. Сложи вътре няколко шишенца с химикали, две пачки патрони й къса стоманена лопатка в кожен калъф. Когато всичко беше приготвено, той заключи секретните ключалки и пристегна каишката на калъфа. Написа няколко букви и цифри върху едно чисто картонче, завърза го с цветен шнур за дръжката на куфара, сетне огледа внимателно работата си и отиде до телефона.
Подир четвърт час пристигна дежурният сержант от управлението.
— Това заедно с една портативна късовълнова радиостанция изпратете до Смолянското окръжно управление — каза му тихо Авакум — със служебна кола и да стои там до поискване.
Сега му оставаха още две неща за свършване — да се обади на Сия и да си вземе сбогом с хазяйката.
Случаят със Сия беше по-сложен. Той не искаше да мисли за това, но много добре си спомняше, че снощи, преди да заспи, беше търсил отговор на задачата: как да й се обади. Днес тя ще иде на спирката, ще го чака, ще се озърта и пак ще го чака. Ще бъде с най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка, с най-хубавото си червило върху устните — за да не й задава неудобни въпроси, да не я разпитва за инженера. По дяволите този инженер! Нека той си гледа силнотоковата работа и да не се мярка повече на пътя им. Но как да й обади?
Ако иде при нея и каже: „Тъй и тъй, изпращат ме по спешност на еди-какви си разкопки“, тя ще попита: „Но все пак защо толкова внезапно? И къде са тия разкопки?“
Какво да й отговори? На заровените старини няма да им стане нито по-весело, нито по-тъжно, ако иде при тях например с един ден закъснение, един ден по-късно. Тук, разбира се, неговият фронт е най-уязвим. Сетне — в България няма Далечен Изток, та да й каже: Ще копаем някъде към Алтай — и аз самият не зная точно къде. В България всичко е близко и е като на длан.
По-добре ще бъде да не й казва нищо. Поне на първо време той трябва да потъне и да се укрие в една относителна неизвестност.
Но все пак и тя не бива да чака напразно. Едно момиче в най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка да чака напразно на спирката — това е неприятна картинка, разбира се. Той би се презирал цял живот, ако инсценира такава картинка по своя вина.
Има само една възможност — да й изпрати телеграма: „Заминавам по спешност на нов обект.“ Но телеграмата е протоколно нещо, носи със себе си атмосфера на административност, на педантизъм и канцеларщина. На момиче, което е претърпяло някакво си разочарование и дочакало деня с хубави предчувствия — на такова момиче да пращаш лаконична телеграма — това прилича на високомерно и бездушно кимване с глава. Той не иска да се показва високомерен и да бъде бездушен, противно му е да си играе на „довиждане“ само с едно кимване, както правят някои надути шефове, когато се прощават с подчинените си. Направо казано — трябва да й напише писмо. Слава богу, има бърза поща и тя ще получи писмото, преди да е довършила приготовленията си за следобедната среща.
„Сия — той написа само Сия, защото не обичаше прилагателните, — включен съм в бригада, която заминава с кола след четвърт час. Не ти звъня по телефона, защото не искам да те будя.
Струва ми се, че ще бъде разумно и полезно, ако прекараш отпуската си на село. Иде гроздобер и затова на село ще бъде много приятно.
Надявам се, че след месец ние ще свършим разкопките. Казват, че обектът бил интересен и обещавал ценен археологически материал.
Може би няма да ти пиша, за да не отвличам вниманието ти. Но предполагам, че понякога през свободното си време ще мисля и за теб. Желая ти от сърце да бъдеш весела.“ И подписа името си.