Приключенията на Авакум Захов

Той прочете два пъти писмото, поправи няколко неясни букви и остана много доволен. Писмото нищо не разкриваше, нищо не обещаваше. И с нищо не я задължаваше. „Да си живее тъй, като че мене ме няма на тоя свят“ — въздъхна Авакум.

Наближаваше осем часът. Влезе в кухнята и любезно подаде ръка на хазяйката си, която, турила дебели очила, току-що бе започнала да чисти ориз.

— Тръгвам на дълъг път — усмихва се Авакум. — Ще взема участие в няколко археологически експедиции, така че по-рано от месец-два да не ме очаквате.

Старата жена повдигна очилата си над веждите и учудено го изгледа.

— Ето ви наема за два месеца. — Авакум остави на масичката няколко банкноти. — Ако се наложи да закъснея, ще ви изпратя парите по пощата.

— Вие да се пазите от змии — каза жената, като не снемаше очи от лицето му — По онези пущинаци, дето се врете, да си знаете, че непременно се въдят змии. Взехте ли си дебелия пуловер?

Авакум кимна с глава.

— Ами хинин?

След един час той летеше със самолет за Варна. Над Балкана изведнъж ги засрещнаха облаци и в кабината стана мрачно като по здрач. Самолетът се издигна към висините, проби камарищата мъгли и след няколко секунди сянката му стремително се плъзгаше по облачния килим.

Кацнаха на летището край Горна Оряховица Авакум слезе от самолета — багажът му се състоеше само от едно широко бежово пардесю, което той носеше преметнато на рамото си.

Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и се усмихна беше в родния си край. До Търново имаше по-малко от един час път с файтон.

„На връщане непременно ще се отбия“ — помисли той, огледа се и бързо влезе в телефонната кабина.

Той изчака излитането на самолета, после запали цигара и тръгна по пътя, който водеше за града. Там го, очакваше една сива победа. Шофьорът, висок момък, стоеше облегнат на мотора, люпеше слънчогледово семе и весело гледаше около себе си.

— Здравей — каза му Авакум. — Ще дадеш ли и на мен от тез залъгалки?

Момъкът го изгледа мълчаливо и продължи да си дъвче от семето.

Авакум се засмя:

— А до Търговище ще ме заведеш ли?

Като чу тия думи, шофьорът се изправи, чукна токовете си един о друг и на часа отвори вратичката на колата.

— Наредено ми е да съм на разположение — каза той.

Победата префуча край село Арбанаси и след няколко минути навлезе в старите източни покрайнини на града. Авакум спусна перденцата над прозорците, сгуши се в левия ъгъл на седалката и затвори очи. „Площад «Девети септември» — започна да пресмята той… — Сега се спущаме край градския народен съвет… Един завой, втори… — Той се притисна към облегалката. — Точно сега минаваме покрай нашата къща, покрай дворчето с асмата и трите люляка. Може би старата е на двора и гледа подир мен.“

Запали цигара и се намръщи. Когато цигарата догоря и започна да пари пръстите му, той погледна пред себе си — колата сякаш помиташе черната лента на шосето — препускаха за Козаревец…

Спряха за няколко минути в Търговище, пред пощата. Докато Авакум говореше по телефона, шофьорът извади шепа слънчогледови семки и започна отново да люпи. Беше горещо, задушно, миришеше на пепел и сгорещен чакъл.

В Преслав пристигнаха към три часа следобед. Авакум освободи колата, стисна ръка на шофьора и с широки крачки тръгна към центъра на градчето. Улиците бяха пусти, по напрашените овошки не трепваше ни един листец, всичко сякаш почиваше в някаква ленива и безгрижна дрямка.

След като си осигури в хотела стая за нощуване, Авакум повика едно олющено файтонче и заръча на кочияша да го заведе до стария град. Когато наближиха парка, между новия и стария Преслав, той отпрати файтона да върви напред, а сам полека тръгна по главната алея. До бюста на загиналия антифашист Борис Спиров стоеше нисичък възпълен мъж в бяло сако и черни панталони. Валчестото му лице беше овлажняло от пот.

— Не се издавай, че ме познаваш — подхвърли му Авакум, като го видя да се усмихва насреща му. Той се огледа и застана пред бюста.

Мъжът с бялото сако застана също пред бюста.

— Трябват ми сведения за Методи Парашкевов — каза Авакум. — За него, за родителите му и за всичките му роднини. И сведения за хората, с които по-интимно е дружил. Кои са, къде са и какво работят сега. Утре вечер на същото това място пак ще се срещнем, за да предадеш доклада си… — Той помълча. — И да си отваряш очите на четири — гласът му стана строг, — аз съм археолог и нямам никаква работа със сътрудниците на милицията, разбра ли?

Мъжът кимна с глава.

— Аз ще проуча материалите през нощта. Ако са ми необходими някои допълнителни сведения, ти ще ме видиш на другия ден към осем часа заранта в сладкарничката, дето е срещу хотела. Ако не са ми необходими никакви допълнителни разяснения, ти няма да ме видиш в сладкарничката. Ще смяташ, че си изпълнил задачата си добре.

Той се взря в надписа под бюста, после се извърна и полека продължи пътя си към изхода на парка. Там го чакаше олющеното файтонче. Кочияшът дремеше върху капрата с раззината уста и клюмнал калпак.

Оттук нататък чак до вечерта на другия ден Авакум беше само археолог, Методи Парашкевов, неизвестното лице X, тайнствената местност Змеица — всичко това като че ли изведнъж престана да съществува. Най-напред предаде почитанията си на директора на музея, с когото води дълъг разговор. После разгледа отново експонатите и макар някои от тях да беше виждал десетки пъти, престоя в залите чак до смрачаване. На другия ден поскита около развалините на вътрешната крепостна стена, скицира в бележника си орнаменти от корнизовите блокчета на Златната църква, после нае пак същото олющено файтонче и се затири отвъд десния бряг на Тича. Сред храсталаците и припеците стърчаха разсипаните основи на някогашните прочути преславски манастири. Авакум намери сенчесто място, напълни луличката си и с удоволствие запуши.

Димът се виеше на колелца в сгорещения въздух. Над главата му прелитаха кресливи свраки, а високо в избледнялата синева плавно кръжеше орел с неподвижни криле. Разсипан камънак, храсталаци, където сигурно се въдеха змии, миризма на напечена земя и спарена шума и над всичко и върху всичко — тежка и душна тишина. Авакум се усмихна: „Sic transit gloria mundi!“ Може би на същото това място цар Симеон — Черноризец Храбър — е точил пачето си перо и си е спомнял кървавата Ахелой, и е примирал от неутолената си жажда за цариградския трон… „Sic transit gloria mundi!“ Важното е да те спомнят с добро!

Вечерта той отнесе в хотелската си стаичка един голям плик със записки, писани на ръка и на пишеща машина. Това бяха сведенията за Методи Парашкевов.

Може би е уместно да бъде зададен например такъв въпрос. Ето, неизвестното лице X — според хипотезата, развита пред полковник Манов — е действителният престъпник. Той е контузил старшината Стоян, разбил е прозореца на пункта, откраднал е стратегическата скица и пр. А Методи Парашкевов, момчиловският „даскал“, е набеденият престъпник, той е всъщност един невинен човек. Тогава защо Авакум събира секретни сведения за невинния човек — и то не как да е — открито, — а законспирирано и с хиляди предпазливости?