Приключенията на Авакум Захов

Обвиняемият, изглежда, не разбира или не схваща трагичното положение, в което е изпаднал. Тази наивност е хубава и в същото време тя съдържа нещо ужасно в себе си. Хубавото е това, че човекът е спокоен и не живее в страх. А ужасното се състои в неговия оптимизъм, във вярата, че всичко ще свърши добре и че никаква опасност не виси над главата му. Той не знае, че фактите и веществените доказателства по това дело са такива, че тутакси може да бъде даден под съд. Опит за предумишлено убийство, нападение над военен пункт, задигане на документ със стратегическо значение — ти знаеш как законът наказва това. И ако все още обвинението не е отишло в ръцете на прокурора — причината не е в липсата на доказателства срещу обвиняемия — такива доказателства има и те са от безспорен характер! Причината е в нашето желание да разнищим колкото се може повече нишки на престъплението, тоест да разкрием организацията му, хората, които участвуват в него, и централата, която ги движи. Разбира се, ако ние ударим на камък, ако следствието се проточи и загуби перспектива — Методи Парашкевов, макар и единствен в това дело, ще бъде изпратен на съд. Така стоят нещата засега.

Що се отнася до нашите контрамерки, които ние взехме извън твоето командироване в Момчилово — резултатите от тях не са особени, но ти трябва да ги, знаеш. Първо. По всяка вероятност стратегическата скица не е прехвърлена през границата: момчиловският граничен участък и съседните участъци са под усилено наблюдение. Не е констатиран нито един опит дори за доближаване до граничната линия. Но това съвсем не означава, че този документ не е попаднал в ръцете на чуждото разузнаване. Второ. От усилените радиопеленгаторни засечни пунктове е заловена само една кратка шифрограма, предадена по ултракъсовълновата станция на двадесет и четвърти август, двадесет километра от Момчилово, посока север-севорозапад. Мястото на тайната радиостанция не е зафиксирано с абсолютна точност — емисията е траяла около половин минута. По време на предаването близо до граничната линия е летял чужд самолет.

Ще ти изпратя — и сигурно още утре — засечните пунктове на предишните две ултракъсовълнови емисии, а така също и приблизителните координати на мястото, откъдето е предадена последната шифрограма. За съжаление и трите шифрограми не са още дешифрирани. Но е установено, че станцията приемател е една и съща. Имай грижата да уговориш редовна и извънредна свръзка със Смолянското окръжно управление и да си осигуриш — макар и в повечето случаи като «археолог» — помощта и сътрудничеството на всички добри хора. Бъди внимателен и извън населените пунктове не ходи никога без заредено оръжие. Наредил съм да имаш денонощна радиовръзка със София…“

Авакум прочете това писмо в стаята на хотела, където беше останал да нощува. Той записа някои данни в тефтерчето си, после запали клечка кибрит и изгори писмото.

Облегна се върху рамката на прозореца и гледа дълго навън. Утрото беше навъсено, сиво. Над хълмовете лежеше оловно небе.

(обратно)

15

Първата среща с този човек се е запечатала в паметта ми с най-мрачни бои. Ето как стана това.

В Момчилово има две кръчми (аз ги наричам постарому тоя тип заведения): по-голямата и по-нова от тях носи на челото си модерна ламаринена фирма с внушителен надпис „Ресторант «Карабаир»“. Ресторантът заема половината от новата сграда на селкоопа, има широки прозорци, които гледат на площада, а вътре е чистичък, спретнат, с бели покривки върху масите и с високи лавици зад лъскавия тезгях. Момчиловци много се гордеят със своя нов ресторант и на драго сърце се отбиват вътре, за да си пийнат ментовка и послушат радио, макар и да се притесняват донякъде от белите му покривки и от гладко рендосания му дъсчен под. Тук идват на обяд тримата учители от местното училище, счетоводителят на стопанството и майорът картограф Стефан Инджов. Вечерно време тази сериозна компания се увеличава с двама души — младия агроном и съпругата му, винаги щастливо усмихната и винаги с жълто невенче над ухото си.

Другата — старата момчиловска кръчма — се намира в източния край на селото, току пред кръстопътя, където се срещат двата друма — от Горната махала и за село Лъките. Тя се помещава в едноетажна ниска сграда — овехтяла от годините и олющена от времето, с един-единствен прозорец, препречен с железни пръчки, с четири каменни стъпала пред тесния вход. Под надвесената и плочеста стряха няма никаква фирма. Едва се чете полуизтрит от дъждовете надпис, може би писан преди четвърт век от ръката на някогашния собственик:

Спиртни напитки и тют. на дребно

Отдолу, където ще да е било името на кръчмаря, има сравнително прясна лента, теглена издебело с червена боя.

Момчиловци наричат тази кръчма Илчова механа.

Вътре Илчовата механа не изглежда толкоз удобна, колкото е отвън. Тя е широка — побира около десетина дъсчени маси, поставени на по два разкрача една от друга. Подът е землен, таванът й е от почернели дебели греди. Дървеният тезгях е натъкмен право срещу входа, но малко надясно, а отляво, в ъгъла, има старинен оджак с провесена верига над огнището. Сводът на оджака е масленочерен — пушилката на огъня го е близала сигурно от десетилетия, та чак до наши дни.

Между огнището и тезгяха има врата, но сега е останала само касата й с пантите, а самата врата е откачена. Оттук се влиза в една малка соба със сковани ниски миндерлъци покрай стените. Миндерлъците са покрити със стари, изтъркани от сядане шарени черги. По тях преобладава жълтият цвят — широки жълти ленти, обиколени с червени и сини правоъгълници. В средата на собата е поставена дълга маса с поокуцели вече къси крачета. Светлина влиза през едно тясно продълговато прозорче, обърнато точно срещу кръстопътя. Понеже кръчмата е достроена на едно повдигнато място, през това прозорче може да се види дори минарето на схлупената джамия в Горната махала и значителна част от пътя, който води до село Лъките.

„Карабаир“ привлече, разбира се, лъвската част от постоянната клиентела на Илчовата механа. „Карабаир“ имаше и радио, и бира през лятото, и топла чорба за закуска, и много видове мезета за ракията. Той се посещаваше от по-видните ръководители на селските работи и беше станал като клуб на позабогатялото през последните две-три години кооперативно стопанство. В „Карабаир“, както и в модерната сграда на смесеното училище, момчиловци като да виждаха външния символ на новото, което беше настъпило в техния живот.

Илчовата механа, която се славеше с буен живот в миналото, започна изведнъж и някак ужасно да старее, да усамотява, заприлича на изоставен паметник, напомнящ далечни и безвъзвратно отминали неща. Тя повече се посещаваше от старци, от неколцина тихи пиячи, посещаваха я сегиз-тогиз дърводобивници от Горната махала, които все още не можеха да свикнат с белите покривки на „Карабаир“.

Че беше безнадеждно изостанала от живота като старите речни воденички — по това не можеше да се спори. Но че в нейните бъчви имаше по-отлежало, силно и чисто вино от виното на „Карабаир“ — в тази истина само неопитни хора биха могли да се усъмнят. Марко Крумов — комуто селкоопът беше възложил стопанисването на Илчовата механа, — не признаваше никакви ментовки, ликьори и прочее изкуствени питиета, с каквито се тафреше по лавиците си „Карабаир“. Но Марко Крумов винаги държеше под тезгяха няколко дамаджанки с жълта сливовица — кой знае как и откъде доставена, ароматна, огнена сливовица, която караше беловласите старци да си спомнят младите години, а дърварите от Горната махала да се похващат за ножовете си и да святкат като рисове с очи. „Карабаир“ се гордееше с мезетата си, но не можеше и насън да мечтае за специалитета на Илчовата механа печените лютиви чушленца, накиснати в олио и винен оцет. Вярно е, че и там поднасяха чушки, но те бяха облагородени, сладки или едва налютяваха, пък чушленцата на Илчовата механа бяха същински зелени пламъчета, изскочили из самия ад. Трябваше човек да има език, подплатен с два ката гьон, за да не се просълзи от непостижимата им лютивина.

В Илчовата механа нямаше чорба и готвено. Марко Крумов гощаваше верните си клиенти с тлъста овнешка пастърма, позатоплена на жар солена сланина, пържеше им яйца с лук и сирене, печеше под връшник охранени петли.

А какъв беше на вид този Марко Крумов? На вид той нямаше нищо общо с управителя на „Карабаир“. Оня, беше сух и строг, гледаше недоверчиво, приличаше на ловец, застанал на пусия в гюме. А Марко имаше солиден корем и червени младежки бузи — макар и да надхвърляше петдесетте. Мустаците му, по хайдушки засукани нагоре, правеха, червендалестото му лице да изглежда много юначно. А очите му, винаги лукаво засмени, пъдеха мъката от сърцето на човека и напомняха, че на тоя свят освен грижи има място за цяло море от удоволствия и веселби. Представете си тази фигура с щръкнала като четина посивяла коса, с огромни и космати ръце, голи до лактите, с престилка, която никога не е бяла, и вие ще имате представа за човека, който управляваше и стопанисваше Илчовата механа.

Ах, аз много обичах това старо бордейче! И не заради лютивите чушленца, от които ми е идвало да рева с глас. Аз гълтах тези зелени пламъчета пряко сила, само за да не ме гледат достойните посетители на Илчовата механа с насмешка и пренебрежение. И към жълтата сливовица никога не съм имал слабост, а овнешката пастърма не можех изобщо да понасям. Разбира се, не искам да кривя душата си, като отричам, че виното ми е харесвало. Да — виното и печените петли винаги са ми харесвали, обичал съм ги и ще продължавам да ги обичам, въпреки че такава една обич не е твърде свойствена за положителен човек като мене. Аз прерових много литература и никъде не открих подобна слабост у ветеринарните лекари — да обичат вино и печени петли.