Приключенията на Авакум Захов

Нямаше сведение, където да не се изтъкваше една друга негова особеност — ловната му страст. Тя била наследствена — по бащина линия. Дядо му Игнат се славел из цялата околия като най-опитния майстор на вълчия лов. А Методи бил не само изкусен стрелец, но и превъзходен препаратор — нямало кабинет по естествена история, където неговите препарирани зайци и лисици, бухали и яребици да не изглеждали като живи.

Не можеше да се разбере обаче кое го е накарало да прекъсне битието си на учител, за да се пресели в София. Сведенията за тия две години не изобилствуваха с много материали. Бяха установени само няколко неща: че се е издържал с парите, които е получил от продажбата на бащиното си лозе, че си е купил ловна карабина от някакъв чужденец, вероятно англичанин, че е подавал заявление за служба при Минно-геоложкия институт. В този институт не бил назначен, защото на заявлението му имало резолюция от завеждащия кадрите: „Не отговаря политически.“ Хазяинът му от това време, един локомотивен машинист, беше дал такива обяснения за него: „Мълчалив, саможив, чете, ходи често на лов. Има чудесна пушка, прави си патроните сам, а убития дивеч раздава на всеки, който си поиска. Тих човек, но затворен. Жена ми Василка страшно се сърдеше заради камънака, с който пълнеше стаята си. На масата си винаги държеше големи и малки стъкла с разни химикали и всякакви увеличителни стъкла и различни чукчета. По едно време си купи дори един малък микроскоп, на вехто, но доста запазен, защото лъщеше, като да е от злато. Тоя ден го чухме за пръв път да свирка с уста. Сигурно е бил весел заради микроскопа. Гости не му идеха, наема си плащаше редовно, но за облеклото беше скъперник. Жена ми Василка, която го переше, поизкърпваше често яките на ризите му. Ние бяхме доволни от него, а и той от нас. Когато ни обади, че отива на село учител, жена ми много се разтъжи. Той й остави за спомен един хубав спиртник, чуждо производство.“

Като обобщи същественото от всичките тия документи, Авакум потри доволно ръце: засега нямаше никакви основания, за да се съмнява в идентичността на лицето X с Методи Парашкевов.

На петия ден от пристигането си в Пловдив Авакум замина за Смолян.

(обратно)

14

В Смолян го настигна писмо от полковник Манов. Полковникът пишеше:

„… И така, аз прочетох протоколите от първите няколко разпита на обвиняемия Методи Парашкевов. Прочетох тия протоколи с голямо внимание и мога да ти кажа, че сега зная по това дело толкова, колкото и в самото начало. Във всеки случай аз искам да ти процитирам няколко пункта, които на мене лично ми се виждат интересни.

На първия разпит нашият човек го подканил да приказва, като му задал обичайния въпрос: «Кажете ни нещо за себе си.» Методи Парашкевов въздъхнал: «Какво да ви кажа за себе си, когато вие ми отнехте възможността да свърша една интересна и полезна работа, на която възлагах големи надежди!» «Каква работа имате пред вид?» — запитал го следователят. Методи помълчал и се усмихнал: «Мислех да се оженя — казал и допълнил в същия дух: — За един стар ерген като мене това щеше да бъде значително събитие, за което си струва да се приказва, нали?»

Следователят го попитал: «Как ще ни обясните вашите чести разходки из планината.» Методи отвърнал: «Ходя на лов.» «На лов се ходи с пушка, а вие много пъти сте излизали без пушка. Нима може да се ходи на лов без пушка?» «Не може, разбира се — кимнал Методи и допълнил: — Но освен лов аз имам други интереси.» «А именно?» — запитал следователят. «Изучавам природата.»

Следователят го попитал:

— Вие, гражданино, твърдите, че вечерта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август сте излезли на разходка източно от селото. А свидетели са ви срещнали на пътя, който води за село Лъките — посока, противоположна на тая, която вие сочите. Защо ни заблуждавате?

— Това си е моя частна работа — отвърнал учителят, стиснал устни и престанал да приказва по тоя въпрос.

На втория разпит следователят го попитал:

— Миналата година в местността Змеица беше убит при престрелка с органи на властта диверсантът Кадемов от село Лъките. Вие познавахте ли тоя човек?

— Познавах го — отвърнал Методи. — Той имаше вярно око и сигурна ръка. Беше добър ловец.

— Често ли излизахте на лов с Кадемов?

— Срещали сме се няколко пъти в планината.

— А спомняте ли си кога беше последната ви среща?

Методи отвързал твърде спокойно:

— Струва ми се, че това стана една година преди той да избяга на юг.

— А кога се видяхте след тази последна среща?

— Може би щяхме да се видим в деня на погребението му, но ме домързя да бия път до Лъките — усмихнал се Методи.

На третия разпит следователят го запитал:

— Вие, гражданино Парашкевов, отричате участието си в нападението над пункта. Но тогава как ще обясните наличието на следи от вашите пръсти върху разбитото стъкло?

— Ако бях детектив, щях да задоволя някак си любопитството ви — вдигнал рамене Методи Парашкевов. И след като помислил малко, добавил: — Има само една възможност — някой да е задигнал пръстите от ръката ми, когато съм спал. Задигнал ги е, отишъл е до пункта и с тях е разбил стъклото. А сетне се е върнал обратно и отново ги е оставил на мястото им. Вие как мислите?

— Това е несериозно — казал следователят.

— Напротив! То е толкова сериозно, колкото и цялото ви обвинение срещу мене! — стрелнал го сърдито Методи.

Тогава следователят заповядал да донесат ампулата с хлороформа, пешкира и фаса от цигарата. И го запитал:

— Познавате ли тия неща?

— Че как да не ги познавам! — казал Методи. — Ампулата и пешкирът са безусловно мои, защото съм ги купувал с мои пари. А колкото до тоя фас — той го погледал някое време — аз не съм сигурен дали ще е от моя цигара, или от друга. Всички фасове си приличат като близнаци.

— Моля — казал следователят, — за фаса не се тревожете. Ние се погрижихме да го изследваме и експертизата установи по него следи от вашите пръсти и от вашите обувки.

— Тогава и фасът е мой — усмихнал се Методи и добавил: — Спомням си, че когато минавах край пункта, аз захвърлих цигарата си някъде наблизо до прозореца и понеже духаше силен вятър — настъпих я, за да не направи пакост.

— Вие имате силна памет — казал следователят — и затова лесно ще си припомните как вашият пешкир се е напоил с хлороформ и по какъв начин се е омотал около лицето на старшината Стоян.

Методи Парашкевов дълго мълчал.

— Хайде, говорете! — подканил го следователят.

— От моя хлороформ — казал Методи — не е изпръсквана нито една капка през тая вечер, защото аз много добре помня делението върху ампулата — чертицата, до която беше стигнала течността. Сега течността си стои пак до същата чертица.

— А кой, освен вас може да потвърди това? — засмял се следователят.

Методи повдигнал рамене, после и той се засмял.

— Слушайте — казал той, — тази история с моя пешкир е наистина любопитна. Както е прелюбопитен и случаят с отпечатъците от моите пръсти. Ако сте добър следовател, вие трябва да изясните тия загадки — и за себе си, и за мен. Но ако си губите времето около моята скромна личност, аз ви уверявам, че вие никога няма да стигнете до истината.

— Засега истината се върти именно около вашата скромна личност — заплашил го следователят.

Методи помълчал някое време, после казал:

— Аз за себе си не се страхувам, защото в тая тъмна история не съм вземал абсолютно никакво участие и защото има разумни хора, които ще установят това. Нима може един човек в днешно време да бъде съден за престъпление, което не е извършил? Не ме карайте да се смея, моля ви се, защото аз не съм от хората, който много обичат смеха.

Така приключи третият разпит.