Приключенията на Незнайко

Общо взето, всичко вървеше добре, докато Пергел не се накани да си тръгне. Кой знае защо, през този ден надзорът над Мърльо поотслабна и той се измъкна навън тъкмо в момента, когато жителите на града се сбогуваха с Пергел. Като видя сред тълпата дребосъчета непозната физиономия, Пергел се позачуди и щеше да запита: „А кой е този там, мръсният?“ Но тъй като Пергел беше много добре възпитан и не можеше да си служи с такива груби думи като „мръсен“, той зададе въпроса си в учтива форма:

— А кой е този там шаренкият?

Всички се обърнаха и видяха Мърльо: неговата физиономия наистина беше нашарена от полепнала мръсотия, тъй като той този ден не се беше мил от сутринта. Думата се хареса на всички и оттогава на Мърльо започнаха да викат Шаренкия. И на Мърльо беше драго, когато го наричаха с това име, защото то му звучеше някак по-изящно, по-красиво, отколкото просто Мърльо.

Глава пета Как Незнайко, Шарен Мърльо и Карфичка тръгнаха да пътешествуват

— Ей, Шарко, здравей! — завика Незнайко, когато Мърльо стигна до тях. — Гледай, имаме си вече автомобил.

— Чудо голямо! Винтчо и Болтчо си имат по-хубав — отговори Мърльо.

Той се спря, пъхна ръце в джобовете на сивите си панталонки и заразглежда предното колело на автомобила.

— Не е вярно — каза Карфичка. — Тази лека кола е също като на Винтчо и Болтчо и освен това Незнайко си има вълшебна пръчица.

— Чудо невидено! — пак отвърна Шаренкия. — Само да поискам, ще си имам сто вълшебни пръчици.

— А защо ги нямаш? — попита Незнайко.

— Защото не искам.

Незнайко видя, че с нищо не може да го учуди, и каза:

— Ние тръгваме на пътешествие. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ще дойда — съгласи се Шаренкия. — Придумахте ме.

Той отвори вратичката, вмъкна се в автомобила и важно се разположи на задното седалище.

— Е, да тръгваме ли? — попита Незнайко.

— Тръгвай, тръгвай! — каза Карфичка.

— Да, тръгвай, само не ни утрепвай — прибави Шаренкия.

Незнайко завъртя ключето на таблото и натисна с крак педала на стартера. Стартерът изквича, сякаш застъргаха по желязо, и моторът заработи на празен ход. Незнайко го остави да се позагрее, после натисна амбреажа, включи предавателната кутия и като пусна амбреажа, даде газ. Автомобилът тръгна. Незнайко спокойно въртеше кормилото, включваше ту първа, ту втора скорост, увеличаваше и намаляваше газта и леката кола се движеше ту по-бързо, ту по-бавно. Макар че не разбираше защо върти един или друг лост и натиска ту единия, ту другия педал, той правеше всеки път точно това, което беше нужно, и не сбърка нито веднъж. Причината беше, разбира се, вълшебната пръчица, благодарение на която той в миг се научи да кара автомобил и караше като добър шофьор, който дори не мисли какво трябва да завърти и какво да натисне, а всичко върши по навик, машинално.

Като минаваше из улиците, Незнайко нарочно натискаше копчето на сигнала и гръмогласно тръбеше, за да привлече вниманието на жителите. Искаше му се всички да видят колко храбро седи той на кормилото и от нищо не се страхува. Ала жителите на Града на цветята мислеха, че минават Винтчо и Болтчо и никой не обърна внимание на Незнайко.

Докато леката кола се носеше из града, Карфичка поведе разговор с Мърльо.

— Вижда се, че ти днес още не си се мил, Шарко!

— Мих се, и още как!

— А защо си толкова мръсен?

— Значи отново съм се изцапал.

— Ще трябва да се измиеш още веднъж, защото такъв мръсен не можем да те вземем на пътешествие.

— Как така „не можем“? Сами ме придумахте да тръгна, а сега изведнъж „не можем“! — възмути се Шаренкия.

В това време Незнайко излезе от града и когато автомобилът приближи Краставичната река, той сви към моста. Щом стигнаха края на моста, Карфичка каза:

— Хайде спри колата! Сега Шаренкия ще се измие на реката.

Незнайко закара автомобила до брега и спря.

— Протестирам! — пенеше се Шаренкия. — Такова правило няма — по два пъти на ден да се миеш!

— Като не щеш, ще останеш тук. Ще тръгнем без тебе — строго каза Незнайко.

— Как тъй без мене? Да не мислите, че аз пеша ще клинкам обратно до града? Щом е така, откарайте ме там, откъдето ме взехте. С друго не съм съгласен.

— Добре де, да прави, каквото ще! Нека тръгне мръсен — каза Незнайко. — Няма да се връщаме заради него я!

— Ами ако пристигнем по време на пътуването в някой чужд град и всички видят, че водим със себе си такъв мърльо? Ще трябва ние да се червим заради него — каза Карфичка.

— Вярно — съгласи се Незнайко. — Все пак трябва да се умиеш, Шарко. — Приятели, хайде да се измием и тримата, а?

Като чу, че не само той ще се мие, Шаренкия се успокои и каза:

— Че как ще се мием тук? Няма нито сапун, нито пешкир.

— Не се тревожи — отвърна Незнайко, — всичко ще има.

Той махна с вълшебната пръчица и в миг се появиха три калъпчета сапун и три пешкирчета. Шаренкия тъкмо щеше да се учуди, но си спомни своето правило — на нищо да не се учудва, и мълком тръгна към реката.

След няколко минути и тримата бяха измити и се носеха с автомобила през една гора. Карфичка, както по-рано, седеше отпред до Незнайко, а Шаренкия — отзад, до светлосиньото сандъче. Пътят лъкатушеше и не беше твърде равен. На места от земята се подаваха дебели корени, понякога колата налиташе на дупки и коловози. В такива случаи Незнайко предварително намаляваше скоростта, за да не друса много. Карфичка току се обръщаше назад и усмихнато поглеждаше към Шаренкия, Драго й беше, че той стана такъв румен и чистичък.

— Виждаш ли колко е хубаво — казваше тя. — Приятно става на човека, като се измие.

Шаренкия сърдито обръщаше глава настрана и не искаше дори да погледне Карфичка.

— Е, стига си се мусил, не е учтиво така — каза Карфичка. — В синьото сандъче до тебе има сладолед.

— А, та това било сладолед! — зарадва се Шаренкия. — А пък аз гледам — какъв ли ще е този сандък!