Приключенията на Незнайко

— Ей сега ще ги настигнем!

— Стигни ги, стигни ги! Ще му кажа аз кой от двама ни трябва да се измие! — отговори Шаренкия.

Шофьорът на жълтата лека кола се спусна бавно по склона, излезе на моста и удари спирачки до камиона, за да попита шофьора му защо е спрял и дали няма нужда от помощ.

Незнайко изфуча по нанадолнището, връхлетя връз моста и изведнъж видя, че камионът и жълтият автомобил са преградили пътя му и че той не може да завие настрани, тъй като перилата на моста му пречат. Незнайко толкова се изплаши, че цял изстина. За миг хиляди неща се мярнаха в паметта му и работата сигурно щеше да свърши плачевно, ако той не си бе спомнил и за вълшебната пръчица. В мига, когато те бяха до камиона и Карфичка, очаквайки страшния удар, отново закри лицето си с ръце, Незнайко хвана вълшебната пръчица, махна с нея и бързо каза:

— Искам да ги прескочим!

Тутакси автомобилът подскочи толкова нависоко, че Незнайко затаи дъх. Той погледна надолу и си рече:

— Само да тупнем от такава височина! Нищо няма да остане от нас!

И като махна отново с пръчицата, той каза:

— Искам да летим като със самолет!

В същия миг на автомобила израснаха две малки крила и той полетя над земята, като се вдигаше все по-нависоко. В това време отзад се чу вик. Незнайко се огледа и видя, че Шаренкия се е изтърсил от автомобила му и сега маха крака във въздуха, вкопчил се с ръце за облегалката на седалището. Незнайко захапа със зъби вълшебната пръчица, прекатери се през облегалката на предното седалище и като хвана Шаренкия за палтото, опита се да го издърпа отново в колата. Но това не беше по силите му — той можеше да го тегли само с една ръка, защото с другата трябваше да се държи за колата. Като видя, че Шаренкия губи сетни сили, Незнайко поиска да каже на Карфичка: „Вземи пръчицата от устата ми и накарай колата да слезе на земята“. Но тъй като пръчицата беше между зъбите му, вместо горните думи се чу следното:

— Фефи фъфифата от уфтата фи и фи-фи-фи-фи… Естествено, Карфичка нищо не можа да разбере и запита:

— Какво?

— Фофофи, афти, фафуно!

Очите на Незнайко така сърдито светнаха, че Карфичка веднага разбра, че тези думи трябваше да означават: „Помогни, ах, ти, маймуно!“ Тя пропълзя бързо на задното седалище и помогна на Незнайко да вмъкне Шаренкия обратно в колата. Шаренкия седна на мястото си. Той беше толкова изплашен, че за известно време онемя. Незнайко пак седна пред кормилото, погледна надолу и видя, че са се дигнали на страхотна височина. Пътят, по който току-що караха, се виеше долу като тясна панделчица. Незнайко усети, че дъхът му спира от вятъра, който го биеше в лицето. Той махна с пръчката и каза:

— Искам да слезем пак на земята… Ей, ей! Не тъй бързо! — завика той, като усети, че колата полетя надолу, сякаш пропадна във въздушна яма.

Колата започна плавно да слиза. Известно време те летяха над пътя, като се спускаха все по-ниско; най-после колелата докоснаха земята, но толкова леко, че не се почувствува никакво разтърсване. Крилата на автомобила изчезнаха. Шаренкия се посъвзе и пак загриза сладолед. Скоро другият автомобил настигна нашите пътешественици. Шофьорът изравни колата си с Незнайко и поведе разговор.

— Какъв е този автомобил, каква е конструкцията? — запита той.

— Конструкция на Винтчо и Болтчо — отговори Незнайко.

— А с какво работи — с катран или мазут?

— С газирана вода и сироп. Водата, разбираш ли, отделя газ. Газът попада в цилиндъра и тласка буталото, което чрез трансмисия върти колелата. А сиропът е за смазка — обясни Незнайко.

— Аха, затуй ми миришеше на сироп, като карах след вас — каза шофьорът.

— А твоята кола, и тя ли е с газирана вода?

— Не, моята е със спирт. Спиртните пари, виждаш ли, се всмукват в цилиндъра и се запалват от електрическа искра. Като изгарят, парите се разширяват и тласкат буталото, а буталото върти колелата. За да се увеличи мощността на колата, поставят се няколко цилиндъра. Аз например имам четири цилиндъра, но има коли с осем. Колата може да работи и с бензин, но бензинът оставя не особено приятна миризма във въздуха. А от спирта не остава никаква миризма. Затова пък колите, които работят с мазут — фуу!!

Шофьорът дори сбърчи нос и завъртя глава:

— А далече ли е още Слънчевият град? — запита Карфичка.

— Слънчевият ли? Не, близко е вече.

— А защо се нарича Слънчев? Да не би къщите му да са от слънце?

— Не — засмя се шофьорът. — Нарекли са го Слънчев, защото времето там е винаги хубаво и винаги грее слънце.

— Нима никога няма облаци? — учуди се Незнайко.

— Защо да няма? Има — отговори шофьорът. — Но нашите учени измислиха един прашец; щом се появят облаци, наръсват ги с този прашец и те начаса изчезват. Всичко е химия, братко!

— Че как ръсят облаците с прашец?

— Ами вдигат се със самолет и ги ръсят.

— Но без облаци няма да има и дъжд — каза Карфичка.

— За дъжд пък има друг прашец — отговори шофьорът. — Поръсят малко от този прашец и веднага завалява дъжд. Само че ние предизвикваме дъжд там, където трябва — в парковете, в зеленчуковите градини. И в града правим дъжд, само че не денем; а нощем, за да не пречи никому. А когато трябва да се полеят цветята по улиците, поливаме ги просто е маркуч.

— Както изглежда, в Слънчевия град живеят умни дребосъчета — каза Незнайко.

— О, в Слънчевия град всички са толкова умни, че просто умът ще ти се вземе!

— И вие ли живеете в Слънчевия град? — запита Карфичка.

— Да, и аз — каза шофьорът.

Като отговори така, той се замисли над думите си. След като помисли както трябва, разбра, че хвалейки жителите на Слънчевия град, е разхвалил заедно с тях и себе си. Смути се от самохвалството си, почервеня като репичка и каза, за да скрие забъркването си:

— Е, хайде, време е да тръгвам. Довиждане! — И като натисна педала, бързо се понесе напред.

— Може да е добро дребосъче, а може и да е просто самохвалко — каза Незнайко. — Не е май за вярване това, дето ни го приказваше за прашеца.

Карфичка каза:

— Накрая той почервеня, а това значи, че все още има съвест. А щом има съвест, всичко може да; се поправи.

Глава осма Пергелина и Планетарка

Пътят пак тръгна нагоре и когато стръмнината свърши, пред очите на пътниците се откри картина, каквато никой от тях не беше виждал дотогава. Човек би помислил, че някакъв великан се е вмъкнал в текстилна фабрика и е разстлал по земята хиляди топове пъстри платове. Най-далечните хълмове бяха покрити сякаш с ивици басма на ситни точици: черни, бели, жълти, зелени, червени. По-наблизко бяха опънати ивици басма на калки. Ивиците се опираха плътно една до друга, така че закриваха цялата земя. Още по-близо до шосето земята беше покрита с големи разноцветни кръгове. Особено ярко изпъкваха жълтите и червени кръгове, които просто грееха сред зелените нивя.