Приключенията на Незнайко

— Това да се чува. Пък нашият машинист се уплаши до смърт, като ви видя да препускате отпреде ни. Още не може да дойде на себе си — каза помощникът.

— А вие закъде пътувате? — заинтересува се Незнайко.

— Влакът отива в Слънчевия град — отговори помощникът.

— И ние отиваме в Слънчевия град — зарадва се Незнайко.

— В такъв случай вие трябва да карате по шосето — строго каза помощникът. — Кой кара автомобил по железопътна ЛИНИЯ?

— Ами че ние карахме по шосето, но Шаренкия каза… Тоест отначало ние гледахме парахода… един такъв голям параход…

И Незнайко почна да разказва подробно за парахода и за това, как се спречкали с Шаренкия, но в това време се чу свирката на локомотива.

— Извинете — прекъсна го помощникът, — време е да тръгваме, тъй като влакът не бива да закъснява. Друг някой път с удоволствие ще чуем разказа ви.

С тези думи той изтича към локомотива, който вече изпускаше пара. Пътниците се втурнаха към вагоните. А Незнайко викаше:

— Ей, слушайте, кога друг път? Друг път може и да не се срещнем!

Но никой не го слушаше. Влакът тръгна и някои дребосъчета трябваше да се качат в движение.

— Ето ти сега! — обидено възкликна Незнайко. — Не могат да почакат мъничко. Че аз не разказах най-интересното!

Глава седма Пътешествието продължава

< image id="limg_1-209" l:href="#" />

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се върнаха на шосето и продължиха прекъснатото пътешествие. Шаренкия седеше както по-рано отзад и усилено се гощаваше със сладолед. Той твърдеше, че много се бил развълнувал, когато излетял от автомобила, а сладоледът му действувал успокоително. Карфичка си припомняше как се бе изплашила от локомотива, а Незнайко с увлечение разказваше как се сетил в последния момент да завие, за да избегне злополуката.

— Гледам — казваше той, — ще се намерим право под локомотива! Скорост не мога да дам, да натисна спирачките е късно. Е, рекох си, край на всинца ни!… Изведнъж нещо ме удари по главата: трябва да завия…

— Аз те ударих по главата — обади се Шаренкия. — Аз се изплаших, разбираш ли…

— Разбираш ли, ти пак почваш да ме ядосваш — разсърди се Незнайко.

— Е, хайде, хайде, няма да говоря, сега зная, че шофьорът не бива да се ядосва, когато е на кормилото.

В това време една лека кола пак настигна нашите пътници. Тя беше яркожълта. В нея се возеха две дребосъчета. Онова, което беше на кормилото, нарочно забави ход, за да разгледа Незнайковата кола. Другото внимателно огледа Шаренкия и каза с усмивка:

— Тебе, пиленце, няма да ти навреди, ако се поизмиеш.

Двете дребосъчета се разсмяха, после шофьорът даде газ и колата взе преднина.

Незнайко и Карфичка се обърнаха назад и видяха, че по бузите, по челото, по носа и дори по ушите на Шаренкия се бяха появили кални петна и ивици.

— Какво става с теб? — учуди се Незнайко. — Нали се изми одеве?

— Как одеве? Много отдавна беше — отговори Шаренкия.

— Ама нали и ние се измихме заедно с тебе — каза Карфичка. — Защо ние сме чисти?

— Ех, че го каза! — засмя се Шаренкия. — Вие седите отпред, а пък аз отзад. И всичкият прах лети върху мене.

— Щом сме отпред, върху нас трябва да пада повече прах — каза Незнайко.

— Е, това си е вече ваша работа колко прах пада върху вас — махна с ръка Шаренкия.

Всъщност за всичко беше виновен, разбира се, прахът. Той не се задържа по лицето, ако то не е лепкаво, но лицето на Шаренкия лепнеше, защото той непрекъснато ядеше сладолед, който се топеше в ръцете му и се размазваше по бузите, по носа и дори по ушите му, като оставяше навред влажни ивици. Прахът от пътя здраво прилепваше по тези ивици. Постепенно ивиците изсъхваха заедно със залепналия по тях прах и така лицето ставаше мръсно.

— Щом срещнем вир или река, Шарко — каза Карфичка, — веднага ще трябва да се измиеш. Никак не е приятно всеки да ни се смее!

— А кой им е дал право да ни се смеят? — възмути се Шаренкия. Ако ги бяхме стигнали, щях да им покажа аз едно смеене! Жалко, че се влачим като костенурки!

— Кой е костенурка? Ние ли сме костенурки? — обиди се Незнайко.

— Разбира се — отговори Шаренкия, — опитай се де, настигни онази, жълтата кола. Виждаш ли чак къде е отлетяла?

Наистина жълтата лека кола едва се забелязваше далече пред тях, подобна на точица.

— Глупости! — отвърна Незнайко. — Сега ще ги настигнем.

Той почна да върти лостовете, да натиска копчетата и педалите. Автомобилът тръгна по-бързо, но пак не можа да настигне жълтия автомобил, който се носеше пред тях.

— Къде ще се мерим ние с тях! — наливаше масло в огъня Шаренкия. — Къде е тяхната система, къде е нашата.

— Нищо — отвръщаше Незнайко. — Сега ще видиш! Като дам още газ…

— Я по-добре се откажи, Незнайко, че пак ще направим катастрофа — каза Карфичка.

— Бъди спокойна, никаква катастрофа няма да направим.

Незнайко даде още газ, но и това не помогна. Ала скоро пътят се спусна по нанадолнище. Шофьорът на жълтата лека кола почна да задържа спирачките, за да не полети колата по наклона, а Незнайко, напротив, пусна спирачките и автомобилът му зафуча все по-бързо и по-бързо. Пред тях в подножието на височината се показа отново река. Над нея беше прехвърлен дървен мост. Той беше възтесен, така че там можеха да се разминат само две коли. На всичкото отгоре насред моста, кой знае защо, бе спрял един камион. Но Незнайко не му обърна внимание и се похвали на Шаренкия: