Приключенията на Незнайко

Пътят се виеше между хълмове, минаваше ту през гора, ту из поле. Неочаквано пътешествениците се озоваха пред една река. Пред тях блестеше водата, а над нея от единия бряг до другия бе прехвърлен дълъг мост. Сред реката пореше вълните един параход. Параходът имаше голям комин, който бълваше облаци дим.

— Гледайте, параход! — завика Карфичка и запляска с ръце от радост.

Тя не бе виждала никога истински параход, защото не бе излизала от Града на цветята, а по Краставичената река не плаваха параходи. Но Карфичка веднага се досети, че това е параход, понеже често бе виждала параходи на картинки в книжките.

— Хайде да се спрем и да го погледаме — предложи Незнайко.

Незнайко докара автомобила до средата на моста и спря. И тримата излязоха, облегнаха се на перилата и загледаха парахода. На палубата имаше много пътници — дребосъчета. Едни седяха на пейки край бордовете и се любуваха на красивите брегове, други разговаряха помежду си, дори спореха за нещо, трети се разхождаха. Имаше и такива, които мирно дремеха, полегнали в меки кресла с подвижни облегалки. В тези кресла беше много удобно да се седи с вдигнати нагоре крака.

Когато параходът минаваше под моста, Незнайко, Карфичка и Шаренкия ясно видяха всички пътници на палубата.

Изведнъж мостът се обви в кълба дим, които излизаха от параходния комин. Незнайко се закашля, задавен от дима, но все пак изтича на другата страна на моста, за да погледа още парахода. Карфичка и Шаренкия изтичаха след него. Когато димът се пръсна, параходът беше вече далеко.

Минута по-късно нашите пътници отново седяха в леката кола и пътуваха. През цялото време Незнайко си спомняше за парахода и не преставаше да се чуди.

— Това се казва параход! Никога не бих повярвал, че такава грамада може да плава по водата.

И Карфичка се чудеше. А Шаренкия отначало щеше да се учуди, но после си спомни за своето правило — на нищо да не се учудва, и каза:

— Чудо голямо, параход. Просто голяма лодка.

— Поне да беше казал: просто голямо корито! — отвърна Незнайко.

— Защо корито? Да беше корито, щях да кажа корито, а пък аз казвам лодка.

— Слушай, Шарко, я не ме ядосвай! Когато шофьорът държи кормилото, не бива да се ядосва, защото ще стане катастрофа.

— Значи щом ти седиш зад кормилото, аз не трябва да казвам истината?

— Каква истина? Като че ли аз те уча да не говориш истината — избухна Незнайко. — Слушай, Карфичке, кажи му ти, защото аз не отговарям за себе си!

— Мълчи, Шарко — каза Карфичка. — Какво си се запрепирал за глупости!

— Хубави глупости: нарече парахода корито — пенеше се Незнайко.

— Аз казах лодка, а не корито — отвърна Шаренкия.

— Моля те, Шарко, стига вече, по-добре яж си сладоледа — придумваше го Карфичка.

Шарко се зае отново със сладоледа и за известно време млъкна.

Автомобилът продължаваше да се носи между ниви и ливади. Пред очите на пътниците се откриваха все нови далечини. След малко се показа железопътна линия, край която се издигаха телеграфни стълбове с опънати помежду им електрически жици. В далечината пухтеше локомотив и влачеше след себе си върволица вагони.

— Гледайте, влак! Влак! — завика възторжено Карфичка.

Тя виждаше влак за първи път, но и него както парахода позна от картинките, които беше гледала.

— Я, наистина влак! — удиви се Незнайко.

Шаренкия, който и този път реши да не се учудва, каза:

— Чудо голямо — влак! Турили къщички на колелета, напъхали се в тях и се радват, а локомотивът ги вози.

— Слушай, Карфичке, какво е това? Той пак ми действува на нервите! — възкликна Незнайко.

Шаренкия презрително изпръхтя:

— Моля ви се, какъв бил нежен: нерви!

— Като ти зашия един! — разсърди се Незнайко.

— По-полека, по-полека! Каква е тази дума „зашия“? — възмути се Карфичка.

— А защо ми казва „нежен“?

— Ти, Шарко, не бива да го наричаш „нежен“ — рече Карфичка. — Не е хубаво така!

— Че какво лошо има в това? — възрази Шаренкия.

— Като ти зашия един, ще разбереш какво! — ръмжеше Незнайко. — Не отговарям за себе си.

Пътят, по който се носеше автомобилът, пресичаше железопътната линия и Незнайко, който се препираше с Шаренкия, твърде късно съобрази, че докато преминават релсите, може да попаднат право под локомотива. Той реши да кара по-бързо, за да успее да пресече линията, преди локомотивът да налети върху тях, но колкото по се приближаваше до железопътната линия, толкова по-ясно виждаше, че ще стигне прелеза едновременно с локомотива. Като видя, че локомотивът е съвсем близко и че те се носят право към колелата му, Незнайко се вкопчи трескаво в кормилото и каза:

— На ви сега! Нали ви казах, че ще стане катастрофа!

Карфичка също видя, че локомотивът лети право към тях. Тя се сви на клъбце от ужас и закри очите си с ръце. Шаренкия скочи и като не знаеше какво да предприеме, халоса с юмрук Незнайко по главата и се развика:

— Стой, глупако! Какво правиш?

Незнайко разбираше, че е късно да удари спирачките и няма да успее да прескочи релсите преди локомотива. Той започна да действува с кормилото. В мига, когато сблъскването изглеждаше неизбежно, Незнайко зави надясно и изскочи с автомобила си върху железопътното платно пред локомотива; Автомобилът заподскача по траверсите, а подире му летеше локомотивът, като пухтеше тежко, сякаш беше огромно зло чудовище. Шарко, който седеше отзад, усещаше как го лъха топлина. На седалището до него подскачаше сандъчето със сладоледа. Шаренкия се страхуваше да не би сладоледът да изскочи от леката кола и затова с една ръка прикрепя ще сандъчето, а с другата се държеше за гърба на седалището.

— Незнайко, миличък, давай още! — с разтреперан от страх глас се молеше Шаренкия. — Честна дума, никога вече няма да се препирам с тебе.

Незнайко натискаше всички педали, но не можеше да увеличи скоростта. Встрани също не можеше да завие, защото железопътната линия минаваше по един стръмен насип и беше невъзможно да се слезе от него.

Като усети, че сблъскване не стана, Карфичка отвори очи, обърна се и видя локомотива, който ги гонеше по петите. Едва в този миг от локомотива също забелязаха колата. Карфичка видя как от прозореца на локомотива погледна машинистът дребосък и дори зина от учудване, като съзря автомобила, който се носеше пред него. Втрещен от уплаха, той задърпа лоста и почна да дава тревожни сигнали, после отвори клапата и изпод колелата на локомотива излетя на вси страни пара. От страх да не го изгори парата Шаренкия се скри под седалището. Като освободи парата, машинистът включи спирачката и влакът лека-полека намали хода си. Автомобилът, който продължаваше да се движи с предишната скорост, отмина напред. Разстоянието между него и локомотива се увеличи, но Незнайко не забелязваше това. Като видя, че железопътният насип вече не е толкова стръмен, той изви настрана и автомобилът се юрна надолу. Той налетя на една буца и изведнъж спря, така че Карфичка и Незнайко едва не си счупиха главите, а Шарко изхвръкна по инерция изпод седалището заедно със светлосиньото сандъче. Като прелетя нагоре с краката над автомобила, той тупна на земята и остана да лежи неподвижно. В това време влакът също спря. Пътниците наизскачаха от вагоните и почнаха да се питат какво се е случило, но никой нищо не знаеше. Неколцина се спуснаха по насипа, изтичаха към Незнайко и неговите спътници. Като видяха, че Шаренкия лежи неподвижно, всички се струпаха край него. Някой каза, че трябва да му опръскат лицето със студена вода — тогава ще се свести. Но щом Шаренкия чу да споменават за студена вода, в миг скочи на крака, огледа се замаян наоколо си и запита, като заекваше:

— А къде е с-с-сладоледът?

— С-с-сладоледът е тук — отговори Карфичка, която също заекваше от преживените вълнения.

— То-то-тогава съм спокоен — отвърна Шаренкия. Той се поокуражи, вдигна от земята сандъчето и го постави обратно в леката кола. В това време откъм локомотива дотича помощник-машинистът.

— Всички ли са здрави и читави? — завика той още отдалече. — Никой ли не е ранен?

— Никой — отговори Незнайко. — Всичко е благополучно.