Рекетьорът

— Не знам къде е Ди Рей.

— Срещал ли си се често с Ди Рей през последните три месеца?

— Без коментар.

— Ди Рей дойде ли с теб в Роуаноук, когато те арестуваха?

— Без коментар.

— Някой изобщо беше ли с теб, когато те арестуваха в Роуаноук?

— Бях сам.

Делок изпуфтя с досада. Панковиц въздъхна, все едно бе сигурен, че е чул поредната лъжа.

— Кълна се, че бях сам — каза Куин.

— Какво правеше в Роуаноук? — попита Делок.

— Имах работа.

— Трафик ли?

— Такъв ни е бизнесът. Роуаноук е наша територия. Беше се случило нещо и аз трябваше да се погрижа.

— Какво нещо?

— Без коментар.

Панковиц отпи голяма глътка от своя „Ред Бул“.

— Знаеш ли, Куин, проблемът ни в момента е, че не вярваме на нито една твоя дума. Ти лъжеш. Знаем го. Дори си призна, че лъжеш. Ние те питаме нещо, а ти ни отговаряш с лъжа.

— Не напредваме, Куин — обади се и Делок. — Какво правеше в Роуаноук?

Куин се пресегна и си взе бисквита „Орео“. Отлепи горната половина, облиза крема, погледна Делок и най-накрая каза:

— Там имахме муле, което подозирахме, че е информатор. Изгубихме две пратки при странни обстоятелства и се досетихме. Отидох да се срещна с човека.

— Да го убиеш?

— Не, не действаме така. Не можах да го намеря. Явно го бяха предупредили и беше избягал. Отидох в един бар, пих повечко, сбих се и прекарах тежка нощ. На следващия ден един приятел ми подшушна за хамър на добра цена и отидох да го видя.

— Кой приятел?

— Без коментар.

— Лъжеш — обвини го Делок. — Лъжеш и ние го знаем. Знаеш ли, Куин, дори не си добър лъжец.

— Няма значение.

— Защо номерата на хамъра са от Северна Каролина? — попита Панковиц.

— Защото бягах, забравихте ли? Бях беглец и гледах да не оставям следи. Чат ли сте? Фалшива самоличност. Фалшив адрес. Всичко е фалшиво.

— Кой е Джакийл Стейли? — попита Делок.

Куин се поколеба за секунда, помъчи се да се стегне и отговори небрежно:

— Племенникът ми.

— И къде е той сега?

— В някой федерален пандиз. Сигурен съм, че знаете отговора.

— В Алабама. Излежава осемнайсетгодишна присъда — каза Панковиц. — Джакийл е арестуван близо до Роуаноук с микробус, пълен с кокаин, нали така?

— Не се съмнявам, че имате досието.

— Опита ли се да помогнеш на Джакийл?

— Кога?

И двамата агенти реагираха с твърде престорена досада. И двамата отпиха от чашите си. Делок си взе бисквита. На подноса имаше още десетина и пълна кана с кафе. Май смятаха да прекарат тук цялата нощ.

— Стига игрички, Куин — предупреди Панковиц. — Знаем, че Джакийл е бил арестуван в Роуаноук с много кокаин и че ще лежи много години, обаче въпросът е дали ти си се опитал да му помогнеш.

— Разбира се. Той е от семейството, участва в бизнеса и са го спипали заради това. Семейството винаги се намесва.

— Нае ли адвокат?

— Наех.

— Колко плати на адвоката?

Куин се позамисли.

— Ами не помня. Една торба пари.

— В брой ли му плати?

— Нали това казах. Доколкото ми е известно, мангизите в брой не са престъпление. Не използваме банкови сметки, кредитни карти и неща, които ченгетата могат да проследят. Само кеш.

— Кой ти даде парите да наемеш адвокат?

— Без коментар.

— От Ди Рей ли ги взе?

— Без коментар.

Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.

— Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.

Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:

— Глупости.

Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.

— Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб — обясни Делок. — Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.

Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.

Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи — отново — и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.

— По дяволите! Тия двамата много се бавят — каза единият.

— Действат методично — отговори другият. — Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.

— Не иска да отиде в окръжния затвор.

— Не го виня.

— Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.

— Няма да го измамят. Твърде умен е.

— Те знаят какво правят — заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.

В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:

— Кой те закара до Роуаноук?

— Никой. Сам се закарах.

— С каква кола?

— Не помня.

— Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.

— Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.

— Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?

— Не си спомням.

— Значи, не помниш кой те закара?

— Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.

— Престани, Куин — обади се Делок. — Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.

— Какво точно ви интересува? — вдигна ръце Куин.

— Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?

— Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?

Панковиц поклати глава.

— Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? — попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.