Рекетьорът

— Случаят е за смъртна присъда, Куин, ясно и просто — заяви Делок. — Федерално смъртно наказание.

Очите на Куин се затвориха и тялото му се сгърчи. Дишането му се учести и по челото му изби пот. Мина минута, после още една. Коравият тип изчезна. Онзи, който се появи на негово място, промърмори немощно:

— Не сте хванали когото трябва.

Панковиц се засмя, а Делок попита с подигравателна усмивка:

— Това ли е най-доброто, на което си способен?

— Не сте хванали когото трябва — повтори Куин, но не толкова уверено.

— Звучи доста неубедително, Куин — увери го Делок. — И ще звучи още по-неубедително в съдебната зала.

Куин се взира в ръцете си още цяла минута. Накрая каза:

— След като знаете толкова много, момчета, какво още ви трябва?

— Има няколко празнини, Куин — отговори Панковиц. — Сам ли действа? Как отвори сейфа? Защо уби секретарката? Какво стана с останалите пари?

— Не мога да ви помогна. Не знам нищо за това.

— Знаеш всичко, Куин, и няма да си тръгнем, докато не попълниш празнините.

— В такъв случай ще висим тук още дълго — заяви Куин. Приведе се напред, положи глава на масата и оповести: — Сега ще подремна.

Двамата агенти се изправиха и вдигнаха папките и бележниците си.

— Ще направим почивка, Куин. Връщаме се след половин час.

15

Макар да остана доволен от развоя на разпита, Виктор Уестлейк се притесняваше. Нямаха свидетели, балистичният доклад не свързваше трийсет и осемкалибровия смит-и-уесън на Куин с местопрестъплението, нямаше следа от ботуш, нямаше и паралелен разпит на Ди Рей. Разполагаха с мотив, ако можеше да се вярва на разказа на Малкълм Банистър за подкупа. Засега най-силната им улика беше фактът, че Куин е бил в Роуаноук в деня след намирането на телата и че е разполагал с твърде много пари в брой. Уестлейк и екипът му бяха изтощени от безсънната нощ, а навън все още беше тъмно. Презаредиха се с кафе и си направиха дълги обиколки из Фризера. От време на време поглеждаха към екрана, за да проверят заподозрения си. Куин лежеше на масата, но не спеше.

В шест часа сутринта Панковиц и Делок се върнаха в залата за разпити. И двамата носеха по една висока чаша, пълна с нова доза „Ред Бул“ с лед. Куин се надигна от масата и се настани на стола си за следващия рунд.

Панковиц поде пръв:

— Току-що говорих по телефона с прокурора, Куин. Осведомихме го докъде сме стигнали тук с теб и той каза, че утре голямото жури се събира да те подведе под отговорност. Две обвинения в предумишлено убийство.

— Поздравления — отговори Куин. — Май ще е най-добре да си намеря адвокат.

— Разбира се, но, изглежда, един няма да ти стигне. Не съм сигурен доколко си наясно с федералните закони срещу рекета, Куин, но в някои отношения те са безмилостни. Прокурорът ще пледира, че убийствата на съдия Фосет и на секретарката му са дело на банда, на известна и добре организирана банда, а ти, разбира се, си физическият извършител. Ще те обвини в доста престъпления, включително предумишлено убийство, но също и в подкуп. И най-важното, няма да посочи само теб, а и други престъпни личности като Дългия, Ди Рей, една от сестрите ти, братовчед ти Антоан Бек и още десетина други твои роднини.

— Ще отделят цяло крило за семейството ви при смъртниците — добави Делок. — Бандитите Ракър-Бек, подредени един до друг, килия до килия, в очакване на смъртоносната игла.

Делок се усмихваше, а Панковиц беше видимо развеселен. Двойка комедианти.

Куин започна да се чеше отстрани по главата и заговори на пода:

— Знаете ли, чудя се какво ще каже адвокатът ми за това — да ме държите заключен в тъмна стая без прозорци цяла нощ, от около девет вечерта чак до шест сутринта — цели девет часа непрекъснати глупости от вас, двамата. Първо ме обвинихте, че съм убил съдия, после, че съм го подкупил, а сега ме заплашвате със смърт, и то не само мен, ами и цялото ми семейство. Твърдите, че имате някакви свидетели, готови да дадат показания, балистичен доклад за откраднато оръжие, следа от ботуш, където някакъв кучи син е стъпил в калта, ама аз откъде да знам дали казвате истината, или се спуквате да лъжете, понеже за нищо не вярвам на ФБР. Никога не съм ви вярвал, няма и да ви повярвам. Излъгахте ме още първия път, когато ме арестуваха и ме изпратиха в панделата, сигурно сте ме лъгали и тук тази нощ. Може и аз да съм послъгал, ама вие ще се закълнете ли, че не сте ме баламосвали тази нощ, а?

Панковиц и Делок само се взираха в Куин. Речта му се дължеше или на страх, или на вина. А може и да бълнуваше. Но каквото и да беше, наистина говореше смислено.

— Казваме ти истината — успя да отговори Панковиц.

— Поредната лъжа. Адвокатът ми ще стигне до дъното на тази история. Ще ви разбие в съда, ще ви разобличи, ще опровергае всичките ви измислици. Покажете ми анализа на следата от ботуша. Веднага. Искам да го видя сега.

— Нямаме право да го показваме на никого — отговори Панковиц.

— Много удобно. — Куин се приведе напред, облегнал лакти на коленете си. Челото му почти докосваше ръба на масата и той продължи да говори на пода: — Ами балистичния доклад? Него може ли да видя?

— Нямаме право…

— Каква изненада! Адвокатът ми ще го вземе — където и когато получа адвокат. Цяла нощ настоявам за защита, всичките ми права са нарушени.

— Не си молил за адвокат — заяви Делок. — Спомена смътно, но не си поискал адвокат. И не спря да говориш.

— Като че ли имах избор. Трябваше или да седя тук и да дърдоря, или да отида в отрезвителното при пияниците. Знаете ли, вече съм бил в пандиза и не ме е страх. Такъв ми е бизнесът. Вършиш престъпление, излежаваш си го. Познавам правилата. Виждал съм да откарват всичките ми приятели и роднини, но после се връщат, нали така? Излежаваш си присъдата и излизаш.

— Или бягаш — додаде Делок.

— Това също. Доста глупаво, предполагам, но трябваше да изляза.

— Понеже си имал сметки за разчистване, нали, Куин? Цели две години в затвора всеки ден си мислел за съдия Фосет. Прибрал е парите ти, но не е спазил уговорката. Във вашите среди това означава смърт, нали?

— Точно така.

Куин разтриваше слепоочията си, взираше се в обувките си и мънкаше. Двамата агенти си поеха дълбоко дъх и размениха по една бърза усмивка. Най-после първият намек за признание.

Панковиц размести някакви документи и каза:

— А сега, Куин, да видим докъде стигнахме. Ти току-що призна, че съдия Фосет е трябвало да умре, нали?

Куин все още се беше облегнал на лактите си, зяпаше пода и се олюляваше като в унес. Не отговори.

Делок свери с бележника си и каза:

— Куин, според бележките ми ти зададох, цитирам, следния въпрос: „Във вашите среди това означава смърт, нали?“, а ти отговори: „Точно така“. Отричаш ли го, Куин?

— Слагате думи в устата ми. Престанете.

— Добре, Куин — намеси се Панковиц, — длъжни сме да те осведомим за някои последни развития. Преди около два часа Ди Рей най-накрая е признал, че ти е дал парите за съдия Фосет и че той, Дългия и още няколко човека са ти помогнали да планираш убийството. Ди Рей се измъкна чист, вече сключи сделка — няма да получи смъртно наказание, няма да го обвинят в предумишлено убийство. Прибрахме Дългия преди два часа, а в момента търсим една от сестрите ти. Гадна работа.

— Стига, те не знаят нищо.