Рекетьорът

Да, партньорът му беше прав за това.

— Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно — каза Делок. — Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.

— Сдобил си се с пари в брой, Куин — заяви Панковиц. — Какво криеш?

— Нищо.

— Тогава защо лъжеш?

— Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?

Делок потропа по масата и каза:

— Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?

— Да.

— Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.

— Кой беше съдията?

— Не помня.

— Съдия Фосет говори ли ти нещо?

— Може би — сви рамене Куин.

— Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?

— Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.

— Учуди ли се, когато му дадоха толкова?

— Ами да, всъщност се учудих.

— Трябваше да получи по-малко, нали?

— Да, според адвоката му.

— И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?

— Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.

Тандемът реши да направи пауза. Делок отпи от своя „Ред Бул“. Панковиц каза:

— Трябва да отида до тоалетната. Ти добре ли си, Куин?

Куин се щипеше по челото.

— Разбира се.

— Да ти донеса нещо за пиене?

— Един спрайт.

— Дадено.

Панковиц не бързаше. Куин отпиваше от чашата си. В четири и половина разпитът беше възобновен с въпроса на Делок:

— Е, Куин, следил ли си новините през последните три месеца? Чел ли си вестници? Сигурно си бил любопитен дали се говори за бягството ти.

— Всъщност не — каза Куин.

— Чу ли за съдия Фосет?

— Не. Какво за него?

— Бил е убит, прострелян два пъти в тила.

Никаква реакция от страна на Куин. Нито изненада. Нито съжаление. Нищо.

— Не знаеше ли, Куин? — попита Панковиц.

— Не.

— Два патрона с кух връх, изстреляни от трийсет и осемкалиброво оръжие като намереното в караваната ти. Предварителният балистичен доклад показва, че има деветдесет процента вероятност съдията да е бил убит с него.

Куин се усмихна и закима.

— Вече схванах. Става дума за оня съдия. Вие, момчета, мислите, че аз съм очистил Фосет, нали?

— Точно така.

— Страхотно. Значи изгубихме колко… седем часа за тези глупости? Пилеете моето време, своето време, времето на Ди Рей, времето на всички. Никого не съм убивал.

— Ходил ли си в Рипълмийд, Вирджиния, население петстотин човека, навътре в планината, западно от Роуаноук?

— Не.

— Това е най-близкото селище до малко езеро, където е убит съдията. В Рипълмийд няма чернокожи, затова появи ли се някой, веднага го забелязват. Според собственика на една бензиностанция в деня преди убийството на съдията чернокож мъж, отговарящ на твоето описание, е бил в града.

— Категорично ли ме е разпознал, или са само приказки?

— Нещо средно. Утре ще му покажем по-хубава твоя снимка.

— Не се и съмнявам, а също и че паметта му адски ще се освежи.

— Обикновено така става — отбеляза Делок. — На шест километра и половина западно от Рипълмийд е краят на света. Асфалтовите шосета свършват, няколко черни пътища водят в планината. Има една стара бакалия и собственикът й господин Пийкок вижда всичко. Твърди, че в деня преди убийството чернокож мъж спрял и питал за пътя. Господин Пийкок не помни откога не е виждал чернокож човек по тези места. Даде ни описание. Пасва ти идеално.

— Не съм толкова глупав — вдигна рамене Куин.

— Нима? Тогава защо си запазил смит-и-уесъна? Получим ли окончателния балистичен доклад, с теб е свършено, Куин.

— Явно е краден, не разбирате ли? Откраднатите оръжия минават от ръка на ръка. Купих го от една заложна къща в Линчбърг преди две седмици. Сигурно е минал през десетина човека за последната година.

Основателен довод, който не можеха да оспорят, не и преди окончателния балистичен доклад. Когато обаче се сдобиеха с доказателствата, нито едно съдебно жури нямаше да повярва на историята на Куин за откраднатото оръжие.

— В склада ти намерихме чифт ботуши — отбеляза Панковиц. — Евтина армейска имитация, брезент, камуфлажно облекло, всякакви такива щуротии. Относително нови са. За какво са ти военни ботуши, Куин?

— Глезените ми са слаби.

— Чудно. Колко често ги носиш?

— Рядко, след като са в склада. Пробвах ги, направиха ми мехур и забравих за тях. Какво целите?

— Ами това, че отговарят на следата от ботуш, която намерихме недалече от вилата, където е бил убит съдия Фосет — заяви Панковиц. Лъжеше, но достоверно. — Съвпадение, Куин. Съвпадение, което те поставя на местопрестъплението.

Куин провеси брадичка и разтърка очите си. Бяха кървясали и изморени.

— Колко е часът?

— Четири и петдесет — отговори Делок.

— Трябва да поспя.

— Е, може да се окаже трудно, Куин. Проверихме в окръжния арест и килията ти се оказа доста пълна. Осем човека, четири нара. Ще имаш късмет, ако си намериш място на пода.

— Това място не ми харесва. Да опитаме в друго.

— Съжалявам. Изчакай малко за килиите на смъртниците.

— Няма да ходя там, понеже не съм убил никого.

— Ето как стоят нещата, Куин — каза Панковиц. — Двама свидетели твърдят, че са те видели близо до местопрестъплението, а „близо“ не означава оживен ъгъл на някоя улица. Бил си там, забелязали са те и са те запомнили. Балистиката ще те размаже. Отпечатъкът от ботуша е черешката на тортата. На местопрестъплението. А после става още по-хубаво или по-лошо, зависи от гледната точка. Бил си в Роуаноук в деня след намирането на телата — четвъртък, осми февруари, както сам призна и както сочи архивът на градския арест и на съда. И най-неочаквано се сдобиваш с една чанта пари. Плащаш си гаранцията, после плащаш двайсет и четири хиляди за хамъра, прахосваш още доста и когато най-накрая те пипваме, се оказва, че си надиплил още пачки в някакъв склад. Мотивът? Мотиви колкото щеш. Договорил си се със съдия Фосет да отсъди в полза на Джакийл Стейли. Подкупил си го с около петстотин хиляди, но след като прибрал сухото, той забравил за уговорката. Тикнал Джакийл в пандиза и ти си решил да му отмъстиш. Накрая си успял. За жалост секретарката му също се оказала там.