Рекетьорът

— Ходихте ли в бара?

— Да, но не влязох. Щях да се набивам на очи. Той е съвсем близо до кампуса на университета и посетителите му са много по-млади от мен. Казва се „Бомбай“ и работи от неотдавна. Според градските архиви новият собственик е във владение от десети май тази година. Продавачът е някой си Артър Стоун, а нашето момче Нейтън Кули е купувачът.

— Къде живее?

— Не знам. В документацията няма нищо. Подозирам, че е под наем, затова няма данни. По дяволите, може да спи над бара. Сградата е стара и двуетажна. Нали няма да ходите там?

— Няма.

— Добре. Понеже сте твърде възрастен и там няма чернокожи.

— Благодаря ви. Ще се срещна с него някъде другаде.

Плащам на Франк шестстотин долара в брой и на излизане питам:

— Франк, ако ми трябва фалшив паспорт, можете ли да ми подскажете нещо?

— Разбира се. Има един човек в Балтимор, когото съм използвал преди. Прави почти всичко. Но напоследък паспортите са опасна работа — с тази засилена вътрешна сигурност и така нататък. Пипнат ли ви, лошо ви се пише.

— Не е за мен — усмихвам се.

Той се засмива и казва:

— Боже, това за пръв път го чувам!

Колата ми е натоварена и аз напускам града. Четири часа по-късно съм в Маклийн, Вирджиния, и търся копирен център, който да предлага изключително качествени услуги. Намирам един в модерен търговски център, плащам нужната такса и свързвам лаптопа си с принтер. Бучкам и ръчкам десетина минути, но накрая проклетото нещо проработва и разпечатвам писмото до Нейтън Кули. На бланка на „Скелтър Филмс“, има адрес на Осмо Авеню в Маями и пълен набор номера на телефони и факсове. На плика пиша: „Г-н Нейтън Кули, Бар и грил «Бомбай», Ист Мартин Стрийт 914, Радфорд, Вирджиния 24141“. Отляво на адреса написвам с главни букви: „Поверително и лично“.

Когато всичко се получава безупречно, прекосявам река Потомак и поемам през центъра на Вашингтон, за да намеря пощенска кутия.

28

Куин Ракър се обърна с гръб, провря ръце между решетките и допря китките си отзад. Заместник-шерифът щракна белезниците, докато друг отваряше вратата на килията. Придружиха Куин до претъпкана чакалня, където го чакаха трима агенти на ФБР. От там го прекараха през стъклена врата и го качиха в черен джип със затъмнени прозорци, в който имаше още въоръжена охрана. Десет минути по-късно той пристигна с пълен ескорт пред задния вход на федерална сграда, където го вкараха светкавично и го качиха по стълбите до втория етаж.

Нито Виктор Уестлейк, нито Стенли Мъмфри, нито някой друг от адвокатите в стаята бяха участвали в подобна среща. Нямаше практика да водят обвиняемия на разговор. Ако се налагаше полицията да го разпитва, правеха го в затвора. Ако трябваше той да се яви в съда, съдията назначаваше изслушване.

Въведоха Куин в малка заседателна зала и му свалиха белезниците. Той се здрависа с адвоката си Дъсти Шивър, който, естествено, трябваше да присъства, но не беше сигурен каква е целта на срещата. Предупреди федералните, че клиентът му няма да им каже нищо, докато той, Дъсти, не му позволи да говори.

Куин беше в затвора четири месеца и не се справяше добре. По причини, известни само на тъмничарите му, го държаха в изолатора. Контактът му с надзирателите беше сведен до минимум. Храната беше отвратителна и той слабееше. Освен това вземаше антидепресанти и спеше по петнайсет часа дневно. Често отказваше да се среща със своите близки или с Дъсти. Веднъж молеше за правото да се признае за виновен в замяна на доживотна присъда, а на следващата седмица искаше процес. От време на време признаваше, че е убил съдия Фосет и приятелката му, но после се отмяташе и обвиняваше правителството, че слага дрога в храната му. Заплашваше надзирателите, че ще убие и тях, и децата им, после настроението му се променяше и той им се извиняваше през сълзи.

Виктор Уестлейк ръководеше срещата.

— Да минем направо на въпроса, господин Ракър. Разполагаме с убедителни сведения, че вие и ваш съучастник искате да убиете един от свидетелите ни.

Дъсти докосна ръката на Куин и го предупреди:

— Нито дума. Не говори, докато не ти разреша.

Куин се усмихна на Уестлейк, все едно убийството на правителствен свидетел щеше да му достави огромно удоволствие.

Уестлейк продължи:

— Целта на това малко събиране е да ви предупредим, господин Ракър, че ако наш свидетел пострада, ще ви бъдат отправени допълнителни обвинения, и не само на вас. Ще погнем всеки член на семейството ви.

Куин се ухили.

— Значи Банистър бяга, а?

— Млъквай, Куин — скастри го Дъсти.

— Не съм длъжен да мълча — отговори Куин. — Чух, че Банистър е избягал от топлото слънце на Флорида.

— Млъквай, Куин! — отново изръмжа Дъсти.

— Намерили са му ново място, вероятно и ново име, каквото трябва — продължи Куин.

— Куин, ако направиш нещо на някой от свидетелите ни, ще обвиним Ди Рей, Дългия, няколко твои братовчеди и всеки, до когото се докопаме — заяви Стенли Мъмфри.

— Нямате никакви свидетели — изстреля Куин от отсрещната страна на масата. — Само Банистър.

Дъсти вдигна безпомощно ръце и се отпусна тежко на стола си.

— Съветвам те да си затваряш устата, Куин.

— Чух те, чух те.

Уестлейк се мъчеше да запази намръщеното си изражение, докато се взираше в обвиняемия. Беше изумен. Срещата трябваше да сплаши Куин, а не правителството. Откъде, за бога, беше научил, че Банистър е във Флорида и че вече е избягал? Смразяващ момент за Уестлейк и помощниците му. Ако можеха да намерят информатора, незабавно щяха да го арестуват.

— Цялото ти семейство може да бъде обвинено в убийство — продължи Стенли в плах опит да звучи сурово.

Куин само се усмихваше. Престана да говори и скръсти ръце пред гърдите си.

Трябва да видя Ванеса Йънг. Срещата крие известен риск. Ако ни забележат заедно неподходящите хора, ще възникнат въпроси, на които не съм готов да отговарям. Но срещата ни е неизбежна, и то вече от няколко години.

Видях я във „Фростбърг“ един снежен ден, когато много посетители се бяха отказали да пътуват. Докато говорех с баща си Хенри, тя влезе и седна на съседната маса. Идваше да види брат си. Беше превъзходна. В началото на четирийсетте, с мека кафява кожа, красиви печални очи, дълги крака, тесни джинси. Всичко необходимо. Не можех да откъсна очи от нея и най-накрая Хенри попита:

— Искаш ли да си тръгвам?

Не, разбира се, понеже, ако си тръгнеше, часът ми за свиждане щеше да приключи. Колкото по-дълго останеше, толкова по-дълго щях да съзерцавам Ванеса. След малко тя също ме погледна и скоро се изпивахме с поглед. Привличането беше взаимно, от самото начало.

Е, имаше някои трудности. Първо, фактът, че съм в затвора, и второ, нейният брак, който, както се оказа впоследствие, беше пълен провал. Опитах се да изкопча информация от брат й, но той не искаше да се замесва. Разменихме си няколко писма, но тя се тревожеше да не я спипа съпругът й. Опита се да идва по-често и да посещава и брат си, и мен, но имаше две деца тийнейджъри, които й вгорчаваха живота. След като приключи с развода си, излизаше с други мъже, но не се получи. Умолявах Ванеса да ме чака, но седем години са много време, когато си на четирийсет и една. Децата й пораснаха и напуснаха дома, тя се премести в Ричмънд, Вирджиния, и връзката ни от разстояние охладня. Ванеса е от такова семейство, че е изключително предпазлива и едното й око винаги е в огледалото за обратно виждане. Май това е общото помежду ни. С кодирани имейли успяваме да си уговорим място и време за среща. Предупреждавам я, че изглеждам съвсем различно от Малкълм Банистър, когото е срещнала в затвора. Тя отговаря, че ще рискува. Няма търпение да види подобрената ми версия.