Рекетьорът

— Поздравления — казвам и отивам в тоалетната.

Истинската битка започва, когато ги осведомявам, че ще напусна Програмата за защита на свидетелите. Дан Рейнър започва да обяснява колко опасен ще стане животът ми, ако не им позволя да ме откарат поне на хиляда и петстотин километра от тук под ново име. Толкова по-зле. Ще рискувам и ще се крия сам. Уестлейк ме умолява да остана при тях. Показанията ми са от решаващо значение за процеса, без тях няма да има осъдителна присъда. Няколко пъти му напомням, че разполагат със самопризнание, което никой федерален съдия няма да отхвърли. Обещавам да се появя за процеса. Твърдя, че ще съм в по-голяма безопасност, ако никой не знае къде се крия. Прекалено много агенти се стараят да ме закрилят. Рейнър ми напомня неведнъж, че шерифите никога не са губили свидетел, който им е поверен, а имат повече от осем хиляди случая. Аз пък няколко пъти му повтарям, че все някой ще е първата жертва. Но няма да съм аз.

Разговорът често е разгорещен, но не отстъпвам. А те могат само да спорят. Нямат власт над мен. Присъдата ми е отменена, не съм освободен условно. Съгласих се да свидетелствам и наистина възнамерявам да го направя. В споразумението ми ясно е казано, че мога да напусна Програмата за защита на свидетелите когато си пожелая.

— Напускам — заявявам и се изправям. — Ще бъдете ли така добри да ме върнете до колата ми?

Никой не помръдва.

— Какво смяташ да правиш? — пита Рейнър.

— И защо да споделям плановете си с вас?

— Ами апартаментът?

— Ще замина след няколко дни, после е ваш.

— Значи, заминаваш далече? — пита Даяна.

— Не съм го казал. Казах, че напускам апартамента. — Поглеждам към Уестлейк. — И моля ви, престанете да ме следите. Има голяма вероятност някой да следи вас, докато вие следите мен. Оставете ме на мира, ясно?

— Не е вярно, Макс.

— Не знаете кое е вярно. Просто престанете да ме следите.

Разбира се, той не обещава. Бузите му са червени и наистина е ядосан, защото обикновено става каквото каже. Отивам до вратата, отварям я рязко и заявявам:

— Ако никой не ме закара, ще отида пеша.

— Върнете го — нарежда Уестлейк.

— Благодаря — подмятам през рамо и излизам от къщата.

Последното, което чувам, е Рейнър да се провиква:

— Допускаш огромна грешка, Макс.

Пътувам на задната седалка. Двамата агенти мълчат. На паркинга пред фитнес залата слизам, без да обеля и дума. Те потеглят, но надали отиват далече. Качвам се в малкото си ауди, свалям гюрука и отивам да покарам покрай океана по магистрала А1. Отказвам да поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Виктор Уестлейк се върна във Вашингтон с правителствения самолет. Когато влезе в кабинета си по тъмно, му съобщиха новината, че съдия Сам Стилуотър не е удовлетворил искането на защитата за недопускане на самопризнанията на Куин Ракър. Не беше изненада, но все пак бе облекчение. Уестлейк се обади на Стенли Мъмфри в Роуаноук и го поздрави. Не осведоми прокурора, че основният им свидетел се кани да напусне Програмата за защита на свидетелите и да потъне в мрака.

26

Спя с пистолет „Берета“, деветмилиметров, закупен законно от мен с разрешително, издадено от щата Флорида. Не съм стрелял от двайсет години, откакто напуснах морската пехота, и нямам желание тепърва да стрелям. Пистолетът е в картонена кутия, която ми служи за нощно шкафче. Друга кутия на пода е пълна с необходимите ми лични вещи — лаптоп, айпад, няколко книги, комплект за бръснене, плик с пари, няколко папки с лични документи и предплатен мобилен телефон с неограничен брой минути и с номер от Маями. Гардеробът ми вече е прибран в евтин куфар, който се побира във възтесния багажник на аудито, и е готов за пътуването. Повечето вещи — пистолета, мобилния телефон, куфара — съм купил неотдавна, в случай че ми се наложи бързо да офейкам.

Е, наложи ми се. Преди зазоряване натоварвам багажа в колата и чакам. За последен път сядам на терасата, пия кафе и съзерцавам как океанът изсветлява до розово и после става оранжев, когато слънцето надниква над хоризонта. Наблюдавал съм го много пъти и никога не ми омръзва. Когато времето е ясно, идеалното кълбо се издига от водата и поздравява: „Добро утро, очаква ни още един прекрасен ден“.

Не съм сигурен накъде съм се запътил и къде ще се озова, но планирам да съм близо до брега, за да може всеки мой ден да започва с това безмълвно съвършенство.

В осем и половина излизам от апартамента и оставям хладилника наполовина пълен с храна и напитки, разнородни чинии и съдове, хубава кафеварка, няколко списания на дивана и малко хляб и крекери в килера. Живях тук четирийсет и шест дни, това беше първият ми истински дом след затвора и ми е мъчно, че си тръгвам. Мислех, че ще се задържа по-дълго. Оставям лампите светнати, заключвам вратата и се питам колко ли още временни скривалища ме чакат, преди да отпадне нуждата да се крия. Подкарвам колата и не след дълго потъвам в натовареното движение на запад към Джаксънвил. Знам, че са там, отзад, но може би не за дълго.

Два часа по-късно навлизам в неравномерно застроения северен край на Орландо и спирам да закуся с палачинки в едно кафене. Храня се бавно, чета вестник и наблюдавам посетителите. Настанявам се в евтин мотел в съседство и плащам в брой за една нощ. Служителката ми иска някакъв документ за самоличност със снимка и аз обяснявам, че предишната вечер в бара съм си изгубил портфейла. Това не й харесва, но пък й харесва да платя в брой, така че защо да се инати. Дава ми ключа и аз отивам в стаята си. С помощта на „Жълти страници“ и на предплатения си мобилен телефон намирам ръчна автомивка, която може да ме вмести за три следобед. Срещу сто деветдесет и девет долара хлапето отсреща обещава колата ми да стане като нова.

„Бъкс Про Шайн“ е на гърба на голяма конвейерна автомивка, която се пръска по шевовете. Колата и аз сме възложени на кльощав хлапак на име Дени, което се отнася сериозно към работата си. В големи подробности ми описва как възнамерява да измие и да излъска колата и се учудва, когато заявявам, че ще почакам.

— Може да отнеме два часа — пояснява.

— За никъде не бързам — отговарям.

Той свива рамене и премества аудито върху стойката за миене. Сядам на пейката под някаква тента и се зачитам в роман на Уолтър Мозли. Трийсет минути по-късно Дени приключва с външното измиване и започва да действа с прахосмукачката. Отваря и двете врати и аз се приближавам да си бъбрим. Обяснявам, че заминавам от града, затова куфарът ми е на задната седалка, а кашонът в багажника не бива да се пипа. Той отново свива рамене — щом искам. По-малко работа за него. Приближавам с още една крачка и разказвам на Дени, че преживявам тежък развод и имам причина да смятам, че адвокатите на съпругата ми наблюдават всеки мой ход. Подозирам, че някъде по колата има скрит джипиес, и обещавам на Дени, че ако го намери, ще му платя още сто долара. Отначало той се колебае, но го уверявам, че колата си е моя и че няма нищо незаконно в премахването на проследяващото устройство. Всъщност подлите адвокати на жена ми престъпват закона. Накрая в очите му светва пламъче и той се съгласява. Вдигам капака и двамата заедно започваме да оглеждаме колата. Междувременно обяснявам, че има десетки различни устройства с всякаква форма и големина, но повечето се прикрепват с помощта на силен магнит. В зависимост от модела батерията може да издържи седмици или пък устройството може да е свързано с електрическата система на колата. Някои имат вътрешни, а други — външни антени.

— Откъде знаете всичко това? — пита Дени, легнал по гръб и пъхнал глава под колата. Човърка нещо по шасито.

— Понеже скрих едно в колата на жена ми — отговарям и това го разсмива.

— Защо не потърсихте сам? — пита той.

— Наблюдават ме.

Цял час търсим и не откриваме нищо. Започвам да си мисля, че в колата ми няма бръмбари, но в този момент Дени сваля малък панел зад десния фар. Лежи по гръб, притиснал рамо към дясната предна гума. Освобождава нещо и ми го подава. Водоустойчивата кутия е с размера на мобилен телефон и е направена от твърда пластмаса. Вземам я и възкликвам: