Рекетьорът

— Бинго!

Разглеждал съм стотици устройства онлайн, но никога не съм виждал точно такова, така че най-вероятно е специално изработено за правителството. Няма марка, никакви номера или букви.

— Добра работа, Дени — хваля го аз и му подавам стодоларова банкнота.

— Вече може ли да приключвам с миенето? — пита той.

— Разбира се.

Отдръпвам се и го оставям да си върши работата. До автомивката има малък търговски център с десетина евтини магазинчета. Купувам си чаша старо кафе без кофеин и сядам до витрината на кафенето, за да наблюдавам паркинга. Възрастни съпрузи влизат с кадилака си, слизат и тръгват към китайския бюфет.

Излизам от кафенето и прекосявам паркинга, все едно отивам при колата си. Зад кадилака бързо се навеждам и лепвам проследяващото устройство на дъното на резервоара. Регистрационните номера са от Онтарио. Идеално.

Дени мие прозорците, плувнал в пот. Потупвам го по рамото, стряскам го и казвам:

— Виж, Дени, свърши страхотна работа, обаче нещо изникна. Трябва да потеглям.

Отделям от пачката три банкноти по сто долара. Объркан е, но не давам и пет пари.

— Както кажеш, човече — промърморва той, вперил поглед в парите.

— Трябва да тръгвам.

Той дръпва една кърпа от тавана на колата.

— Късмет с развода, човече.

— Благодаря.

Западно от Орландо поемам на север по междущатска магистрала 75 през Окала, после Гейнсвил и накрая влизам в Джорджия. Спирам да пренощувам във Валдоста.

През следващите пет дни скиталчествата ми ме отвеждат на юг чак до Ню Орлиънс, на запад до Уичита Фолс в Тексас и на север до Канзас Сити. Придвижвам се по междущатски магистрали, щатски шосета и черни пътища. Всичките си разходи плащам в брой, така че, доколкото ми е известно, не оставям следа. Няколко пъти се връщам, за да се уверя, че нямам опашка. Пътуването ми свършва в Линчбърг, Вирджиния, където пристигам след полунощ и отново плащам в брой за стая в мотел. Засега само на едно място са отказали да ме обслужат, защото нямам документ за самоличност. Но пък не отсядам в „Мариот“ или в „Хилтън“. Омръзнало ми е да пътувам и нямам търпение да се заловя за работа.

На следващата сутрин спя до късно, после карам един час до Роуаноук — последното място, където някой познат на Макс Болдуин би си помислил да го търси. Убеден в това и с нова физиономия, аз съм сигурен, че мога да се придвижвам анонимно в град с население от двеста хиляди човека. Единственият проблем са регистрационните номера на колата ми от Флорида, затова обмислям да наема друг автомобил. Отказвам се, тъй като ще се попълват документи. Освен това връзката с Флорида ще ми се отплати по-късно.

Известно време обикалям града и оглеждам центъра, старите квартали, новите предградия. Малкълм Банистър бе идвал в Роуаноук няколко пъти, включително веднъж като седемнайсетгодишен играч от гимназиалния футболен отбор. Уинчестър е само на три часа на север по междущатска магистрала 81. Като млад адвокат, Малкълм дойде тук два пъти, за да вземе показания. Град Салем е близо до Роуаноук и в него Малкълм прекара един уикенд на сватбата на приятел.

Този брак приключи с развод, точно като брака на Малкълм. Откакто Малкълм влезе в затвора, от него нямаше ни вест, ни кост.

Районът донякъде ми е познат. Първият мотел, където се опитвам да се настаня, е част от верига и има доста строга политика по отношение на регистрациите. Изпитаният номер със загубата на портфейла не върши работа и ми отказват стая, ако не представя документ за самоличност. Няма проблем — наоколо има колкото щеш евтини мотели. Тръгвам на юг и се озовавам в не особено богата част на Салем. Тук забелязвам мотел, който най-вероятно дава стаи на час. С радост ще приемат плащане в брой. Договарям се за по четирийсет долара на нощ и осведомявам възрастната жена на рецепцията, че ще остана за няколко дни. Не е много дружелюбна и ми хрумва, че може да е притежавала това място още в доброто старо време, когато тук не са допускали чернокожи. Навън е трийсет и два градуса и аз питам дали климатикът работи. Климатиците били чисто нови, гордо ми съобщава тя. Паркирам отзад, точно пред стаята си и далече от улицата. Спалното бельо и подът са чисти. Банята направо блести. Новият климатик бръмчи приятно и докато разтоваря колата, в стаята вече е под двайсет и един градуса. Изтягам се на леглото и се питам колко ли извънбрачни контакти е имало тук. Мисля си за Ева от Пуерто Рико и за това колко хубаво би било да я прегърна отново. Мисля си и за Ванеса Йънг и какво ли ще е усещането най-накрая да я докосна.

По тъмно тръгвам надолу по улицата и изяждам една салата в заведение за бързо хранене. Отслабнал съм с десет килограма, откакто съм напуснал „Фростбърг“ и съм решен да продължа да отслабвам, поне засега. На излизане от ресторанта забелязвам светлините на стадион и решавам да изгледам един мач. Отивам с колата до Мемориал Стейдиъм, където домакини са „Салем Ред Сокс“ — доста добър второкласен отбор, който захранва с играчи бостънския „Ред Сокс“. Играят с „Хилкетс“ от Линчбърг пред доста голяма публика. Срещу шест долара получавам сравнително прилично място. Купувам си бира от един продавач и започвам да попивам гледките и звуците на мача.

Недалече седи млад баща с двамата си синове. Вероятно тренират в детския отбор, нямат повече от шест години и са с фланелки и шапки на „Ред Сокс“. Мисля си за Бо, как си подавахме топката зад къщата, а Дион седеше в двора и пиеше студен чай. Като че ли вчера бяхме заедно — малко семейство с големи мечти и с бъдеще. Бо беше толкова сладък, а баща му беше герой. Опитвах се още петгодишен да го науча да хвърля със завъртане, но федералните нахлуха в живота ми и развалиха всичко. Каква огромна загуба!

Пък и вече само на мен ми пука. Предполагам, че баща ми, брат ми и сестра ми биха искали отново да живея пълноценно, но не това е най-важното. Те си имат свой живот. Влезеш ли в затвора, светът предполага, че си го заслужаваш, и престава да те съжалява. Ако попитате някогашните ми познати и приятели в родния ми град, сигурен съм, че ще ви кажат нещо от сорта на: „Горкият Малкълм, просто се свърза с неподходящите хора. Заобиколи някои закони. Полакоми се. Каква трагедия!“. Всички бързат да забравят, защото всички желаят да забравят. Войната с престъпността иска жертви, а горкият Малкълм е позволил да го заловят.

Затова съм сам — Макс Рийд Болдуин, свободен, но беглец, планиращ как да отмъсти, докато потъва с колата си в залеза.

27

Вече шести пореден ден Виктор Уестлейк отпиваше от сутрешното си кафе, докато преглеждаше кратките сведения за господин Макс Болдуин. Информаторът беше изчезнал. Проследяващият джипиес в крайна сметка беше свален от някакъв кадилак севил, собственост на възрастни съпрузи, докато те обядвали в Савана, Джорджия. Те никога нямаше да узнаят, че са били следени виртуално от ФБР в продължение на близо петстотин километра.

Уестлейк беше наказал тримата местни агенти, на които бе възложено да следят колата на Болдуин. Бяха го изгубили в Орландо и бяха поели по погрешна следа, когато кадилакът тръгнал на север.

Болдуин не използваше айфона, кредитните си карти и първоначалния си доставчик на интернет. Разрешеното от съда проследяване по тези линии изтичаше след седмица и нямаше почти никакъв шанс да бъде обновено. Той не беше нито заподозрян, нито беглец и съдът надали би позволил толкова повсеместно подслушване на един примерен гражданин. В сметката му в „Сън Коуст“ имаше четири хиляди и петстотин долара. Проследиха парите от наградата: оказаха се разделени и пръснати из щата Флорида, но накрая ФБР им изгуби следите. Болдуин местеше парите толкова бързо, че адвокатите на ФБР не смогваха с молбите до съда. Бяха осъществени поне осем тегления на обща стойност шейсет и пет хиляди долара в брой. Имаше данни за един превод на четирийсет хиляди долара до сметка в Панама и Уестлейк допускаше, че останалата част от парите са в офшорни сметки. Неохотно започна да уважава Болдуин и способността му да изчезва. Ако ФБР не можеше да го открие, може би в крайна сметка той беше в безопасност.