Рекетьорът

Докато паркирам пред ресторанта в едно предградие на Ричмънд, коремът ми болезнено се свива. Кълбо от нерви съм, защото най-сетне ще докосна жената, за която мечтая почти три години. Знам, че и тя иска да я докосна, но мъжът, към когото е изпитвала влечение тогава, сега изглежда съвсем различно. Ами ако не ме хареса? Ако предпочита Малкълм пред Макс? Освен това се притеснявам, че ще прекарам известно време с единствения човек освен федералните, който познава и двамата.

Изтривам потта от челото си и си чудя дали да не се откажа. Все пак излизам и тръгвам към вратата.

Тя е на масата и се усмихва, когато едва не се спъвам.

Харесва ме. Целувам я нежно по бузата, сядам и двамата дълго се взираме един в друг. Накрая се решавам да попитам:

— Е, какво ще кажеш?

Ванеса клати глава и отговаря:

— Направо удивително. Никога нямаше да те позная. Ще ми покажеш ли лична карта?

Двамата се засмиваме и аз отговарям:

— Разбира се, но е фалшива. Според нея сега съм Макс, а не Малкълм.

— Отслабнал си, Макс.

— Благодаря, ти също.

Мярвам краката й под масата. Къса пола. Готини обувки с висок ток. Облякла се е за случая.

— Кой от двамата предпочиташ?

— Е, май вече нямам избор, нали? Мисля, че си сладък, Макс. Харесва ми новото ти аз, целият комплект. Чия идея бяха марковите очила?

— На консултанта ми, който предложи голата глава и наболата брада.

— Колкото повече те гледам, толкова повече ми харесваш.

— Слава богу. Умирам от притеснение.

— Спокойно, скъпи. Чака ни дълга нощ.

Поръчваме питиета на келнера — мартини за мен, диетична кола за нея. Много са нещата, които не искам да обсъждам, например внезапното си излизане от затвора и Програмата за защита на свидетелите. Брат й, когото тя посещаваше, също е излязъл, но вече пак се е озовал зад решетките, така че не обсъждаме и него. Питам за децата й: дъщеря й е на двайсет и учи в колеж, синът й е на осемнайсет и не прави нищо.

Докато говоря, тя ме спира и отбелязва:

— Дори звучиш различно.

— Добре. Нова дикция, която упражнявам от месеци. Говоря по-бавно и по-гърлено. Естествено ли звучи?

— Да, струва ми се. Получава се.

Пита ме къде живея и аз й обяснявам, че още не съм си намерил жилище. Местя се, за да не ме следят федералните и други хора, спя в евтини мотели. Не съм беглец, но не съм и съвсем на чисто. Поднасят ни вечерята, но ние почти не забелязваме.

— Изглеждаш много по-млад — отбелязва тя. — Може би трябва да отида при пластичния ти хирург.

— Моля те, не променяй нищо.

Разказвам й за промените — предимно очите, носа и брадичката. Забавлявам я, като описвам срещите с екипа от хирурзи и усилията ни да създадем новото лице. Освен това съм отслабнал с десет килограма и тя смята, че трябва малко да понапълнея. Когато нервността отминава и се поуспокояваме, заговаряме като стари приятели. Келнерът пита дали храната ни харесва, понеже не сме я докоснали. Приказваме си за най-различни неща, но всъщност и двамата мислим за едно. Най-накрая предлагам:

— Хайде да се махаме от тук.

Едва изговарям думите, и тя посяга към чантата си. Плащам в брой за вечерята и излизаме на паркинга. Не ми се иска да отидем в апартамента й и Ванеса се съгласява. Обяснява, че е доста мъничък и гол. Вземаме си стая в хотел, който съм забелязал по-надолу по улицата, и поръчваме бутилка шампанско. Две хлапета в първата си брачна нощ не биха могли да вложат повече енергия от нас двамата. Толкова много неща имаме да правим, толкова много имаме да наваксваме.

29

Докато Ванеса е на работа, свършвам някои неща в Ричмънд. В един магазин давам седемдесет долара за евтин предплатен мобилен телефон със сто минути за разговор, в друг купувам същия телефон и абонаментен план за шейсет и осем долара. Ще дам единия телефон на Ванеса и ще задържа другия. В някаква дрогерия се зареждам с предплатени кредитни карти. Имам среща със собственика на магазин за камери, който се нарича „видеограф“, но иска твърде много пари. Ако ми провърви и получа от Кули съгласие за интервю, ще ми трябват двама човека — оператор и момче за всичко. Този тип ми заявява, че работи с пълен екип или изобщо не се хваща.

С Ванеса хапваме по един сандвич в деликатесен магазин, недалече от службата й. Вечерта отиваме в някакво бистро в „Керитаун“. Заниманията ни след вечеря са забележително и прелестно сходни с тези от предишната нощ и са в същата хотелска стая. Може да ни стане навик. Плановете ни за третата нощ обаче се провалят от обаждане на сина й. Минавал през града и имал нужда да отседне някъде. Тя допуска, че той ще има нужда и от пари.

Тъкмо приключваме с вечерята, когато мобилният в джоба ми започва да вибрира. На дисплея пише „Неизвестен“, но пък за този телефон всички обаждания са такива. Очаквам важни новини, затова се извинявам на Ванеса и ставам от масата. Във фоайето на ресторанта вдигам.

Смътно познат глас казва:

— Господин Рийд Болдуин, обажда се Нейтън Кули. Получих писмото ви.

Нареждам си да говоря бавно и гърлено.

— Да, господин Кули, благодаря за обаждането. — Разбира се, че е получил писмото ми, иначе откъде ще има телефонния ми номер?

— Кога искате да поговорим? — пита.

— По всяко време. В момента съм във Вашингтон, днес приключихме със снимките. Очаквам кратко затишие, така че в момента е идеално. А при вас?

— Никъде няма да ходя. Как ме намерихте?

— Чрез интернет. В наше време трудно можеш да се скриеш.

— Да, сигурно. Обикновено спя до късно, после работя в бара докъм два след полунощ.

— Какво ще кажете да обядваме утре? — питам го май прекалено нетърпеливо. — Само ние двамата, никакви камери, никакви диктофони, нищо такова. Аз черпя.

Мълчание. Притаявам дъх.

— Ами добре. Къде?

— Това е ваша територия, господин Кули. Вие изберете времето и мястото. Аз ще дойда.

— Добре, на изхода за Радфорд от магистрала Осемдесет и едно има ресторантче, казва се „Спънкис“. Ще ви чакам утре в дванайсет.

— Ще дойда.

— Как ще ви позная? — пита той и аз едва не изпускам телефона.

Проблемът с разпознаването е много по-сериозен, отколкото си дава сметка Кули. Подложил съм се на операция, която изцяло е променила лицето ми. Бръсна главата си през ден, а брадата — веднъж седмично. Отслабнал съм с десет килограма. Нося очила с червени рогови рамки, черни фланелки, имитации на спортни сака на „Армани“ и платнени обувки, каквито ще намериш само в Маями или в Лос Анджелис. Имам различно име, различен глас и дикция.