Рекетьорът

— Няма проблем. Ако този, който се обажда, помоли да бъде свързан с някои от призраците, момичето ни ще казва каквото искате вие. „Съжалявам, той е на снимки“ или каквото и да е друго. Вие измисляте сценария, ние го изпълняваме. Осведомяваме ви веднага щом получим обаждане. Искате ли уебстраница?

Не съм сигурен, затова отговарям:

— Още не. Какви са предимствата?

Лойд се размърдва и се обляга на лакти.

— Така, да кажем, че „Скелтър“ е законна компания, която снима много документални филми. Ако е така, ще ви трябва уебсайт по обичайните причини — маркетинг, информация, имидж. От друга страна, да си представим, че „Скелтър“ е истинска корпорация, но не е истинска филмова компания. Може би по някаква причина просто се старае да създаде такова впечатление. Уебсайтът е чудесен начин за затвърждаване на този имидж, така да се каже, да се скалъпи някаква действителност. Обърнете внимание — нищо незаконно. Можем да направим уебстраницата с налични снимки, с биографиите на персонала ви, вашите филми, награди и текущи проекти, каквото поискате.

— Колко ще струва?

— Десет хиляди.

Не съм сигурен дали искам и дали се налага да похарча толкова пари, поне на този етап.

— Нека си помисля — казвам и Лойд свива рамене. — Колко струват основните ви услуги по регистрацията?

— Адрес, телефон, факс и всичко в тази връзка струва по петстотин долара месечно, като шест месеца се заплащат авансово.

— Приемате ли пари в брой?

— О, да, дори предпочитаме плащане кеш — усмихва се Лойд.

И нищо чудно. Плащам парите, подписвам договор, подписвам и декларацията, с която обещавам дейността ми да бъде законна. Тръгвам си от кабинета му. КРУ се хвали с деветстотин доволни клиенти и докато прекосявам фоайето, не мога да се отърся от чувството, че съм се присъединил към нелегален свят, населен от компании без реална дейност, безлики мошеници и чужденци, които избягват данъци. Какво пък толкова!

След още две нощи с Ева тя иска да замина с нея в Пуерто Рико. Обещавам й да си помисля, после се измъквам от „Блу Муун“ и отивам до международното летище на Маями, където оставям колата на паркинга за дълъг престой и се придвижвам с вътрешното влакче до терминалите. Изваждам кредитната карта и новия паспорт и си купувам еднопосочен билет до Монтего Бей с „Еър Джамейка“. Самолетът е претъпкан: половината пътници са тъмнокожи местни жители, половината са бели туристи, които отиват на слънце. Преди да отлетим, прелестните стюардеси ни поднасят пунш с ром. Полетът трае четирийсет и пет минути. На земята служителят прекалено дълго оглежда паспорта ми и аз започвам да се паникьосвам, но той най-сетне махва да мина. Намирам автобуса за курорта Рам Бей — доста прочута част от крайбрежието, където жените се пекат без горнища, хотелите са „ол инклузив“, а гостите са дошли все сами. Три дни седя на сянка край басейна и размишлявам над смисъла на живота.

От Ямайка отлитам за Антигуа на Подветрените острови. Островът е прекрасен, площта му е двеста и осемдесет квадратни километра, има планини, бели плажове и десетки курорти. Известен е и като данъчен рай, един от най-дружелюбните в света днес, и това е сред причините за посещението ми. Ако исках само да се позабавлявам хубаво, щях да си остана в Ямайка. Столицата е Сейнт Джонс — оживен град с население от трийсет хиляди, разположен в дълбоко пристанище, което привлича круизните кораби.

Настанявам се в стаята си в малък хотел в покрайнините с красива гледка към водата, лодките и яхтите. Юни е, извън сезона, и за триста долара на вечер ще се храня царски, ще спя до обед и ще се наслаждавам на факта, че никой не знае къде се намирам, откъде съм и какво е миналото ми.

25

Фризера беше демонтиран преди един месец и Виктор Уестлейк се върна към ежедневието и кабинета си на четвъртия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. Убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри на практика бяха разкрити, но оставаха много съмнения и въпроси. Разбира се, най-спешният от тях бяха самопризнанията на Куин Ракър. Ако съдията не ги допуснеше, правителството щеше да остане без почти никакво доказателство, с което да продължи. Убийствата бяха разкрити, но случаят не беше приключен, поне по мнението на Уестлейк. Той все още прекарваше по два часа дневно в работа по него. Преглеждаше ежедневния доклад за заниманията на Макс Болдуин: движението му, срещите, телефонните обаждания, интернет активността му и така нататък.

Засега Макс не правеше нищо учудващо. На Уестлейк не му харесваше пътуването до Ямайка, но нищо не можеше да направи. Държаха го под око, доколкото можеха. Уестлейк получаваше и ежедневни доклади за семейство Ракър. ФБР беше получило съдебно разрешение да следи телефонните разговори на Ди Рей Ракър, Сами (Дългия), сестра им Лусинда и четирима роднини, участващи в наркотрафика във Вашингтон.

В сряда, петнайсети юни, повикаха Уестлейк на телефона, докато беше на заседание. Оказа се спешно и след броени минути той вече бе в заседателната зала заедно с техниците, които бързо му подготвяха аудио записа. Един от тях обясни:

— Обаждането е до мобилния телефон на Ди Рей от единайсет и деветнайсет снощи, не съм сигурен откъде е, но ето го. Първият глас е на Ди Рей, вторият е на Съли. Още не сме идентифицирали Съли.

— Ето — обади се вторият техник.

Ди Рей:

Да?

Съли:

Ди Рей, обажда се Съли.

Ди Рей:

Какво научи?

Съли:

Разкрих доносника, човече. Банистър.

Ди Рей:

Сериозно ли, човече?

Съли:

Сериозно, Ди Рей.

Ди Рей:

Добре, не ми казвай как, само ми кажи къде.

Съли:

Сега се излежава на плажа във Флорида. Казва се Макс Болдуин, живее в малък апартамент на Нептюн Бийч, източно от Джаксънвил. Май разполага с пари, не се напъва. Живот си живее.

Ди Рей:

Как изглежда?

Съли:

Различен. С доста операции. Ръстът е същият, свалил е няколко килограма. Същата походка. Освен това имаме пръстов отпечатък и съвпада.

Ди Рей:

Пръстов отпечатък ли?

Съли:

Фирмата ни е добра. Проследили го до брега и го видели да изхвърля бутилка от вода в кошчето. Извадили я и снели отпечатък.

Ди Рей:

Страхотна работа.

Съли:

И аз това казвам. Сега какво?

Ди Рей:

Изчакайте. Нека да помисля. Той за никъде не е тръгнал, нали?

Съли:

Не, засега просто се радва на живота.

Ди Рей:

Чудесно.

Уестлейк бавно се отпусна на стола. Беше пребледнял и за известно време прекалено изненадан, за да говори. После нареди:

— Доведете ми Туил.

Един от служителите послушно изчезна, а докато го чакаше, Уестлейк разтри очи и се зае да обмисля следващия си ход. Главният му асистент Туил пристегна запъхтян и двамата отново прослушаха записа. Вторият път се оказа още по-труден за Уестлейк.

— Как, за бога… — промърмори Туил.

Уестлейк вече се окопитваше.

— Обади се на Братън от Шерифската служба на САЩ.

— На Братън вчера са му направили операция — отговори Туил. — Сега отговаря Нюкъм.

— Тогава ме свържи с Нюкъм. Нямаме време за губене.

Записал съм се в една фитнес зала и всеки ден към обед прекарвам там по един час: бягам по пътеката и вдигам леки тежести. Ако ще прекарвам доста време на плажа, трябва да изглеждам добре.

Обличам се след кратка сауна и продължителен душ и точно в този момент телефонът звънва от горния рафт на шкафчето ми. Скъпата Даяна е, но се обажда по необичайно време.