Рекетьорът

Двамата с Девън се връщаме на терминала и продължаваме да чакаме. Забравил съм нещо в колата си и излизам от сградата. След броени минути виждам новия пикап на Нейтън да влиза в паркинга. Паркира бързо и изскача нетърпеливо навън. Носи отрязани джинси, бели маратонки „Найки“ на босо, шофьорско кепе с козирка и, най-прелестното от всичко, хавайска риза в оранжево и розово с разкопчани най-малко две горни копчета. Изважда от багажника натъпкан сак „Адидас“ и се втурва към терминала. Пресрещам го и се ръкуваме. Държа документи.

— Съжалявам за забавянето — казвам, — но самолетът вече е тук и сме готови да отлетим.

— Няма проблем. — Очите му са мътни и долавям лек бирен дъх. Чудесно!

Въвеждам го вътре и се запътваме към рецепцията, където Девън флиртува със служителката. Водя Нейтън до прозорците и му посочвам самолета.

— Този е нашият — казвам гордо. — Поне за уикенда.

Той се заплесва по самолета, докато Девън се приближава към нас. Бързо му пъхвам фалшивия паспорт на Нейтън. Поглежда снимката, поглежда Нейтън, който в този момент се обръща към нас. Представям го на Девън, който ми връща паспорта и ни приветства:

— Добре дошли на борда.

— Готови ли сме да потегляме? — питам.

— Последвайте ме — казва Девън и на излизане от терминала аз възкликвам:

— Напред към плажа!

На борда на самолета Девън взема сака „Адидас“ и го оставя в багажното. Нейтън се отпуска в едно от кожените кресла и се възхищава на интериора. Аз съм в кухничката и наливам първите бири — истинска за Нейтън и безалкохолна за мен. Като са в леденостудени халби, разликата не личи. Закачам се с Девън, докато той ни обяснява какво да правим при спешен случай, понеже се притеснявам да не би да спомене накъде летим. Той не споменава и когато се оттегля в кабината и си закопчава колана, аз си отдъхвам. Двамата с Уил ни правят знак с вирнати палци и включват двигателите.

— Наздраве — казвам на Нейтън, чукваме чашите си и отпиваме. Отварям махагоновата масичка помежду ни.

Когато самолетът се плъзва по пистата, питам:

— Обичаш ли текила?

— Да, мамка му! — отговаря той, вече в купонджийско настроение.

Аз ставам, отивам в кухничката, вземам една бутилка от седемстотин и петдесет милилитра „Куерво Голд“ и две чашки и ги стоварвам върху масата. Сипвам два шота и ги изпиваме, после се наливаме с още бира. Главата ми се замотава още преди да излетим. След като лампичката за коланите угасва, нося по още една бира и обръщаме по още един шот. Шотове и бира, шотове и бира. Запълвам празнините в разговора с дрънканици за филма и колко въодушевени са засега финансовите ни партньори. Нейтън скоро се отегчава, затова му съобщавам, че имаме уговорена късна вечеря и че една от младите дами там е приятелка на моя приятелка и е най-страхотното парче в Саут Бийч. Гледала е част от заснетия материал и иска да се запознае с Нейтън.

— Носиш ли си дълги панталони? — питам го.

Допускам, че сакът „Адидас“ е пълен със също толкова изискано облекло, колкото това, което виждам.

— О, да, нося си всякакви неща — отговаря той, а езикът му набъбва с всяка изминала минута.

По средата на бутилката с текила поглеждам навигационната карта на дисплея и оповестявам:

— Остава ни само час до Маями. Наздраве!

Гаврътваме по още един шот, после аз пресушавам халба безалкохолна бира. Тежа поне петнайсет килограма повече от Нейтън, половината ми питиета са безалкохолни, но зрението ми вече е замъглено, докато минаваме на единайсет хиляди и петстотин метра над Савана. А той направо се отрязва.

Продължавам да наливам, а Нейтън не дава никакви признаци за намаляване на темпото. Докато прелитаме над предишното ми свърталище в Нептюн Бийч, приготвям последните питиета. В халбата с бира на Нейтън пускам две таблетки хлоралхидрат по петстотин милиграма всяка.

— Да им видим сметката! — стоварвам халбите върху масичката и двамата ги надигаме.

Аз не бързам и Нейтън печели състезанието. Трийсет минути по-късно той е мъртъв за света.

Следя къде се намираме на екранчето до кухнята. Сега сме на дванайсет хиляди метра височина. Маями се вижда, но не се спускаме. Вдигам Нейтън от креслото му и го замъквам на канапето, където го слагам да легне и проверявам пулса му. Наливам си чаша кафе и наблюдавам как Маями потъва в далечината под нас.

Не след дълго подминаваме и Куба, а в долната част на екрана се появява Ямайка. Двигателите заглъхват леко, започваме дълго спускане. Изгълтвам кафето в отчаян опит да си проясня главата. Следващите двайсет минути ще са от огромно значение и много хаотични. Имам план, но много подробности са извън моя контрол.

Нейтън диша тежко и бавно. Разтърсвам го, но той е в безсъзнание. От десния джоб на възтесните му джинси изваждам ключодържателя му. Освен ключа за пикапа има още шест с най-различна форма. Сигурен съм, че няколко са за резетата и вратите в къщата му. Може би има и два за бара. В левия му джоб откривам стегната пачка — около петстотин долара — и пакетче дъвки. Вадя портфейла му от задния ляв джоб — евтин, от изкуствена материя, закопчава се с лепка и се сгъва на три. И е доста обемист. Разглеждам го и установявам причината. Нашият млад купонджия се е заредил с осем кондома, приготвил ги е да са му под ръка. Има и десет чисто нови стодоларови банкноти, валидна шофьорска книжка от Вирджиния, две членски карти за бар „Бомбай“, визитката на надзорника му и една на търговец на бира. Нейтън няма кредитни карти вероятно заради петгодишната си присъда и понеже официално няма работа. Оставям парите, не докосвам презервативите и изваждам всичко останало. На мястото на истинската шофьорска книжка слагам фалшивата и връщам портфейла на Натаниъл Коули. После внимателно слагам подправения паспорт в задния му десен джоб. Той изобщо не помръдва, нищо не усеща.

Отивам в тоалетната и заключвам вратата. Отварям отделението с багажа, дръпвам ципа на ръчната си чанта и изваждам две пликчета с едър надпис „Първа помощ“. Натъпквам ги на дъното на сака на Нейтън и отново затварям ципа. Отивам в пилотската кабина, отмествам черната завеса и се навеждам напред, за да привлека вниманието на Девън. Той бързо сваля слушалките си.

— Виж, онзи тип се напи до припадък — казвам му. — Не мога да го събудя и пулсът му е слаб. Може би ще има нужда от лекар веднага щом кацнем.

Уил чува думите ми дори със слушалки и за част от секундата двамата с Девън се споглеждат. Ако не се спускахме, сигурно един от тях щеше да дойде в салона да види как е Нейтън.

— Добре — казва Девън най-накрая и аз се връщам в салона.

Нейтън прилича на мъртвец, но все пак има пулс. Пет минути по-късно се връщам в пилотската кабина и докладвам, че той диша, но не мога да го събудя.

— Идиотът изпи почти цяло шише текила за по-малко от два часа — казвам и двамата клатят глави.

Кацаме в Монтего Бей и минаваме покрай самолетите на пътнически авиокомпании на изходите към главната зала. На юг виждам още три джета, спрели на частния терминал. Има и линейки с червени светлини, които очакват Нейтън. Нуждая се от хаоса, за да изчезна лесно. Изобщо не съм трезвен, но адреналинът ми се е вдигнал и съм в състояние да разсъждавам ясно.

Когато двигателите спират, Девън скача и отваря вратата. Приготвил съм куфарчето и пътната си чанта върху креслото, за да са ми под ръка при първа възможност, но освен това се суетя и край Нейтън.

— Изчакай имиграционните — казва Девън.

— Разбира се.

В салона се появяват двама намръщени служители от ямайските имиграционни служби, които ме измерват с гневни погледи.

— Паспортът, ако обичате — казва единият и аз му подавам паспорта си. Той го проверява и казва: — Моля, напуснете самолета.

Бързо слизам по стълбичката, където друг служител ми нарежда да почакам. На борда се качват двама медици, вероятно за да се погрижат за Нейтън. Линейка се приближава на заден до стълбичката, пристига и полицейска кола с включени светлини, но без сирена. Правя крачка назад, после още една. Възниква спор как да свалят пациента от самолета и всички — медиците, имиграционните, полицията, — изглежда, са на различно мнение. Най-накрая решават да не използват носилка, така че на практика издърпват Нейтън навън и го помъкват по стълбичката. Тялото му е отпуснато и безжизнено и ако тежеше повече от седемдесет килограма, спасителната операция щеше да е затруднена. Докато го вкарват в линейката, на вратата се появява сакът му и служителят от имиграционните служби разпитва Девън за него. Пилотът обяснява на служителя, че сакът „Адидас“ е на пътника, който е в безсъзнание, и багажът накрая се озовава в линейката при Нейтън.