Рекетьорът

След като си тръгват, Ванеса си налива чаша ледена вода и сяда на масата в кухнята. Адски е уплашена и всеки момент ще рухне, но не може да си го позволи. До гуша й е дошло от тази къща и сериозно се съмнява в целия проект, но трябва да продължи.

На задната седалка на таксито съм и пътувам към летището, когато виждам, че тя ме търси. През последните петнайсет минути съм си представял най-различни сблъсъци и сцени в къщата на Нейтън. Всичките — с лош край.

— Добре ли си? — питам.

— Двама тъпаци, които търсеха Нейтън. Разкарах ги.

— Как?

— После ще ти кажа.

— Видяха ли те?

— О, да. Всичко е наред. Няма страшно. Къде е?

— В бараката отзад. Ще чакам на телефона.

— Добре.

Ванеса отново оглежда алеята, за да се увери, че няма други посетители, после бързо излиза отзад и тръгва към бараката. Кучето лае като обезумяло. Чувам го ясно в Ямайка.

Не мога да се накарам да я предупредя за змиите, затова безмълвно се моля просто да не се натъкне на тях. Достатъчно неприятно е, че ще ровичка из мръсната барака, а ако й кажа за змиите, може да се изплаши и да избяга. Тя влиза в бараката и ми описва вътрешността. Било като в пещ. Предавам й указанията на Нейтън и затваряме. Ще се нуждае и от двете си ръце.

Тя премества две празни кутии от боя, изритва един платнен чувал, избутва косачката колкото се може по-надалече, вдига парче шперплат и отдолу се показва въжена дръжка. Капакът е заял, затова тя дърпа силно няколко пъти, докато най-сетне го повдига. Няма панти, така че цялата тайна вратичка се отделя от пода и се удря в стената. Под нея, на земята, както се очаква, има мръсен бронзов ковчег, дълъг не повече от метър и двайсет. Ванеса зяпва ужасено, като че ли се е натъкнала на местопрестъпление и е намерила трупа на някое клето дете. Няма време обаче за страхове и съмнения, няма време да се запита: какво търся тук, по дяволите?

Опитва се да повдигне ковчега, но е твърде тежък. Намира резето, завърта и капакът се отваря. За щастие вътре няма труп. Ни най-малко. Ванеса се взира в малките дървени кутии от пури, залепени със сребристо тиксо и подредени в редици. От челото й капе пот и тя се опитва да я избърше с ръка. Внимателно изважда една от кутиите и излиза навън на сянка под дъба. Оглежда се, не вижда никого — само кучето, което ръмжи и лае, после разлепва тиксото, отваря кутията и бавно повдига пласт вестници.

Кюлчета. Като тухлички. Блокчета от домино. Целият ковчег е пълен с тях. С милиони, много милиони.

Изважда едното и го разглежда. Идеален правоъгълник с дебелина малко повече от сантиметър и с ръбче, което улеснява прецизната подредба и съхранение. Отпред има печат „10 унции“, а под него: „99,9%“. И нищо повече — нито име на банка, нито сведения откъде са или кой е отлял кюлчетата. Нито регистрационен номер.

С предплатена кредитна карта плащам триста долара за полет на „Еър Джамейка“ до Сан Хуан в Пуерто Рико. Той е след час, затова намирам пейка близо до изхода си и убивам времето, като се взирам в телефона си. Не след дълго той светва и започва да вибрира.

— Не лъже — осведомява ме Ванеса.

— Казвай.

— С удоволствие, скъпи. Притежаваме осемнайсет кутии от пури, пълни с прекрасни малки кюлчета, които още не съм преброила, но трябва да са към петстотин.

Поемам си дълбоко въздух и ми се доплаква. Подготвяме операцията от две години и нещо и през повечето време шансовете за сполучлив изход бяха поне едно на хиляда. Трябваше поредица от произволно свързани събития да се напаснат идеално. Още не сме на финала, но приближаваме. Надушвам го.

— Между петстотин и шестстотин според нашето момче — й съобщавам.

— Заслужил си е правото да му вярваме. Къде си?

— На летището. Купих си билет, минах граничен контрол и след час се качвам. Засега няма проблеми. А ти къде си?

— Тръгвам си от тази дупка. Натоварила съм каквото трябва и съм върнала всичко останало по местата. Къщата е заключена.

— Не се грижи за къщата. Той никога повече няма да я види.

— Знам. Оставих малко храна на кучето му. Може би някой ще мине да го нагледа.

— Махай се от там.

— Тръгвам.

— Действай по план и аз ще ти се обадя, когато мога.

37

Почти единайсет часът е, неделя сутринта, двайсет и четвърти юли, топъл ясен ден с ненатоварено движение около Радфорд. Ванеса иска да избегне нова среща с някой, който познава пикапа на Нейтън и може да стане подозрителен. Поема на север по магистралата, подминава Роуаноук и навлиза в сърцето на долината Шенандоа, като кара възможно най-внимателно. Заковала е на сто и десет километра в час и чинно пуска мигач при всяко престрояване. Поглежда в огледалото за обратно виждане, вече й е натрапчив навик, и наблюдава всички останали превозни средства, за да избегне евентуален сблъсък. На пода пред седалката до нея и върху самата седалка има буквално цяло състояние във вид на немаркирани и непроследими златни кюлчета, задигнати от един крадец, който ги е отмъкнал от един мошеник, който ги е прибрал от банда престъпници. Как би могла да го обясни на някой любопитен пътен полицай? Никак, затова шофира безупречно, докато от лявата й страна профучават огромни камиони.

Слиза от магистралата до някакво градче и обикаля, докато намери евтин магазин. Плакатът на витрината рекламира разнообразни училищни стоки. Ванеса паркира близо до входа и покрива кутиите за пури с мръсно одеяло, което е взела от къщата на Нейтън. Пъхва пистолета под единия ъгъл на одеялото откъм своята страна и оглежда паркинга. На практика е празен. Неделя сутрин е. Накрая си поема дълбоко въздух, заключва пикала и забързано влиза вътре. След по-малко от десет минути Ванеса купува десет детски ранички, всичките с камуфлажен мотив от операция „Пустинна буря“. Плаща в брой и не отговаря, когато касиерката избъбря:

— Явно имате доста деца, които започват училище.

Пъхва покупките си в кабината на пикапа и се отправя към магистралата. Час по-късно намира паркинг за камиони близо до Стонтън, Вирджиния, и спира до колонките за гориво. След като се уверява, че никой не гледа, започва бързо да пъха кутиите от пури в раничките. Две остават неизползвани.

Зарежда гориво, хапва нещо от гишето за коли на заведението за бързо хранене и убива време, като обикаля по междущатска магистрала 81 на север до Мериланд и на юг до Роуаноук. Часовете се влачат мъчително бавно. Не може да паркира и да остави джакпота. Трябва непрекъснато да го държи под око, затова се носи с потока на движението, докато изчаква да мръкне.

Крача във влажното и претъпкано крило на летището на Сан Хуан и чакам полета на „Делта“ до Атланта. Билетът ми е купен на името на Малкълм Банистър и старият му паспорт ми свърши чудесна работа. Изтича след шест месеца. За последен път го използвах, когато двамата с Дион отидохме на евтин круиз на Бахамите. В един друг живот.

Два пъти се обаждам на Ванеса. Говорим си кодирано. Стоката била при нея. Пакетирана добре. Тя обикаляла според плана. Ако ни слуша някой, сигурно се чеше неразбиращо по главата.