Рекетьорът

— Не можете да направите много, Рийд. Намерили са кокаин и пистолет в багажа му.

Започвам да крача из стаята, умислен и разтревожен донемайкъде. Рашфорд ме наблюдава известно време и казва:

— Вероятно ще ми позволят да се срещна с господин Коули. Познавам момчетата в затвора, постоянно се виждаме. Наели сте подходящия адвокат, Рийд, но пак ви повтарям, не знам какво може да се направи.

— Колко често се случва… да арестуват американски туристи за наркотици тук?

Той се замисля и отговаря:

— Непрекъснато, но не така. Залавят американците на излизане, а не докато вкарват стоката. Много е необичайно, но обвиненията, свързани с дрогата, не са толкова сериозни. Тук сме либерални към наркотиците, но строги към оръжията. Законите ни са много сурови, особено за пистолетите. Какво си е въобразявало това момче?

— Не знам.

— Позволете да отида да го видя и да осъществим контакт.

— И аз трябва да го видя, Рашфорд. На всяка цена го уредете. Свържете се с приятелите си в затвора и ги помолете.

— Може да потрябват малко пари.

— Колко?

— Немного — свива рамене той. — Двайсетина долара.

— Дадено.

— Да видим какво мога да направя.

35

Пилотите звънят на мобилния ми телефон, но аз не вдигам. Девън ми оставя четири обезумели съобщения на гласовата поща все в един дух: полицията е задържала самолета и на пилотите е казано, че не могат да напуснат острова. Настанени са в „Хилтън“, но никак не им е забавно. От централата им в Роли вдигат врява и всички настояват за отговори. Пилотите ще операт пешкира, задето са представили фалшив паспорт, и вероятно ще си изгубят работата. Собственикът на самолета заплашвал и така нататък, и така нататък.

Нямам време да се притеснявам за тези хора. Сигурен съм, че човек, който притежава самолет за трийсет милиона долара, ще измисли начин да си го получи обратно.

В два часа следобед с Рашфорд излизаме от кантората и той шофира десет минути до полицейския участък. До него е градският арест. Паркира на препълнения паркинг и кимва към ниска сграда с плосък покрив, тесни като цепки прозорци и украса от бодлива тел. Тръгваме по тротоара и Рашфорд любезно поздравява пазачите и надзирателите.

Приближава се до една врата и си шушука с надзирател, когото явно познава. Наблюдавам, без да се набивам на очи, но не виждам да си предават пари. На някакво бюро разписваме лист хартия върху клипборд.

— Казах им, че си адвокат, който работи с мен — прошепва ми той, докато пиша имената си. — Просто се дръж като адвокат.

Само да знаеше.

Рашфорд чака в тясна и дълга стая, в която адвокатите се срещат с арестантите, ако полицията не я използва за нещо друго. Няма климатик и вътре е като в сауна. След няколко минути вратата се отваря и на прага се появява Нейтън Коули. Той измерва Рашфорд с обезумял поглед, после се обръща към надзирателя, който излиза и затваря вратата. Нейтън бавно сяда на металния стол и се вторачва с недоумение в Рашфорд, който плъзва към него визитката си и се представя:

— Аз съм Рашфорд Уотли, адвокат. Вашият приятел Рийд Болдуин ме нае да се справим с положението.

Нейтън взема визитката и се приближава мъничко. Лявото му око на практика е затворено, челюстта му е подута отляво. В ъгълчетата на устните му има засъхнала кръв.

— Къде е Рийд? — пита.

— Тук е. Много е разтревожен и иска да ви види. Добре ли сте, господин Коули? Защо челюстта ви е подута?

Нейтън се взира в едрото кръгло черно лице и се мъчи да проумее думите. Да, английски е, но със странен акцент. Иска му се да поправи този мъж и да му обясни, че се казва Кули, а не Коули, но може би той точно това се опитва да произнесе, само дето в Ямайка звучи различно.

— Добре ли сте, господин Коули? — повтаря адвокатът.

— За последните два часа се бих два пъти. И двата пъти ме победиха. Трябва да ме измъкнете от тук, господин… — Той поглежда към визитката, но не може да види ясно думите.

— Уотли. Господин Уотли.

— Добре, господин Уотли. Това е огромно недоразумение. Не знам какво се случи, какво се обърка, но нищо не съм направил. Не съм използвал фалшив паспорт и със сигурност не съм се опитвал да вкарам незаконно оръжие и наркотици. Някой е пъхнал тези неща в сака ми, разбирате ли? Това е истината, кълна се в колкото искате библии. Не вземам наркотици, не ги продавам и със сигурност не ги вкарвам незаконно. Искам да говоря с Рийд. — Той сякаш изплюва думите през стиснатите си устни и разтрива челюстта си, докато говори.

— Челюстта ви счупена ли е? — пита Рашфорд.

— Не съм лекар.

— Ще се постарая да доведа доктор и да уредя да ви преместят в друга килия.

— Всички килии са еднакви — горещи, претъпкани и мръсни. Трябва да направите нещо, господин Уотли. При това бързо. Няма да оцелея тук.

— Струва ми се, че не за пръв път сте в затвора.

— Бях няколко години във федерален, но това тук е несравнимо. А си мислех, че там е зле. Тук е ад! В килията ми има петнайсет човека, до един черни, освен мен, леглата са само две, а в ъгъла има дупка, в която да пикаем. Няма климатик, няма храна. Моля ви, господин Уотли, направете нещо. — Нейтън клюмва и въздиша тежко. — Няма да издържа и седмица.

— Сигурен съм, че ще ви издействам по-лека присъда, но въпреки това ще лежите дълго. При това не в градски арест като този. Ще ви изпратят в някой от областните затвори, където условията невинаги са толкова приятни.

— Тогава кажете какво да правим. Обяснете на съдията или на когото трябва, че е станала грешка. Аз не съм виновен, разбирате ли? Трябва да ги убедите.

— Ще се опитам, господин Коули, но се налага да се придържаме към процедурата, а за жалост нещата тук, в Ямайка, стават доста бавно. Съдът ще насрочи дата за първото ви явяване след няколко дни, когато официално ще ви бъдат отправени обвиненията.

— Ами освобождаване под гаранция? Може ли да внеса гаранция и да изляза от тук?

— Работя по въпроса с една агенция, но не съм оптимист. Съдът вероятно ще сметне, че има опасност да избягате. С колко пари разполагате?

Нейтън сумти и клати глава.

— Не знам. Имах хиляда долара в портфейла си, където и да е той сега. Сигурен съм, че парите вече ги няма. Носех и петстотин долара в джоба си, но са изчезнали. Обрали са ме до шушка. Имам някои неща у дома, но нищо ликвидно. Не съм богат, господин Уотли. Аз съм трийсетгодишен бивш затворник, който допреди шест месеца е бил в затвора. Семейството ми не притежава нищо.

— Е, съдът ще си помисли друго, съдейки по количеството кокаин и частния самолет.

— Кокаинът не е мой. Не съм го виждал, не съм го докосвал. Подхвърлили са ми го, разбирате ли, господин Уотли? Пистолетът също.

— Вярвам ви, господин Коули, обаче съдът сигурно ще е по-скептичен. Наслушал се е на такива истории.

Нейтън бавно отваря уста и разчовърква засъхналата кръв в ъгълчето. Очевидно го боли и е в шок.

Рашфорд се изправя и казва:

— Не тръгвайте. Рийд е тук. Ако някой ви попита, кажете, че е един от адвокатите ви.