Рекетьорът

— Хайде, Рийд, ти ме забърка в тази каша, сега трябва да ме измъкнеш — моли ме Нейтън.

— Няма да е зле да ми обясниш как си спечелил парите.

— Не съм ги спечелил, откраднах ги.

Нищо чудно.

— От наркотици ли са? — питам, но знам отговора.

— Не, не, не. Партньори ли сме, Рийд?

— Не знам, Нейтън, не съм сигурен, че искам да подкупвам ямайската полиция. Ами ако ме арестуват? Ще свърша като теб.

— Тогава не се връщай. Изпрати парите на Рашфорд и нека той да им ги даде. Ще измислиш нещо, Рийд, ти си умен човек.

Кимвам, все едно одобрявам предложението му.

— Къде са парите, Нейтън?

— Партньори ли сме, Рийд? Ще делим наполовина, само ние двамата, човече.

— Добре, добре, но няма да рискувам да попадна в затвора заради това, ясно?

— Ясно.

Млъкваме и се гледаме изпитателно. Той диша трудно и изрича мъчително всяка дума. Бавно протяга дясната си ръка — подута и издрана.

— Партньори ли сме, Рийд? — пита умолително.

Бавно разклащам ръката му и той се смръщва. Сигурно е счупена.

— Къде са парите? — питам.

— В къщата — казва той бавно и неохотно издава най-скъпоценната тайна в живота си. — Ходил си там. В задния двор има барака с всякакви боклуци. Има дървен под, а отдясно, под стара развалена косачка има тайна вратичка. Не се вижда, ако не преместиш косачката и част от боклуците. Внимавай, има две кралски змии, които си живеят там. Отвори тайната вратичка и ще видиш бронзов ковчег.

Задъхва се и е плувнал в пот. Физическата болка е очевидна, но освен това се измъчва и от огромното разкритие, което прави.

— Ковчег ли? — питам невярващо.

— Да, детски. Запечатан, херметически затворен и непромокаем. От тясната страна, откъм краката има тайно резе — като го вдигнеш, ключалките се освобождават и можеш да отвориш ковчега.

— Какво има вътре?

— Кутии от пури, залепени с тиксо. Мисля, че са осемнайсет.

— Скрил си пари в кутии от пури?

— Не са пари, Рийд — отговаря Нейтън и се навежда по-наблизо. — Злато е.

Преструвам се на толкова шашнат, че не мога да обеля и дума, а той продължава почти шепнешком:

— Малки кюлчета, всяко по десет унции, чисто злато. Колкото голямо блокче за домино. Красота, Рийд, истинска прелест.

Взирам се в него дълго и невярващо и казвам:

— Добре, колкото и да ми е трудно, няма да задам очевидните въпроси. Трябва да се върна у вас, да прогоня змиите, да взема златото от ковчега, да намеря на кого да продам кюлчетата и после да измисля как да вкарам половин милион в Ямайка и да го дам на продажните митничари и ченгета, които да те освободят. Горе-долу за това става дума, нали, Нейтън?

— Да. И побързай.

— Мисля, че си луд.

— Вече се ръкувахме, вече сме партньори, Рийд. Измисли как да го направиш и ще забогатееш.

— За колко блокчета домино става дума?

— Между петстотин и шестстотин.

— Колко струва златото сега?

— Преди два дни се продаваше за хиляда и петстотин долара на унция.

Пресмятам и казвам:

— Това прави между седем и половина и осем милиона долара.

Нейтън кимва. Прави тези сметки всеки ден от живота си, като следи колебанията в цената.

Разнася се силно почукване. На вратата зад мен се появява един от надзирателите.

— Времето свърши, човече — съобщава ни той и изчезва.

— Това сигурно е едно от най-глупавите неща, които ще направя през живота си — казвам.

— Или едно от най-умните — отговаря Нейтън. — Моля те, побързай, Рийд, няма да издържа дълго.

Ръкуваме се и се сбогуваме. Когато виждам Нейтън за последен път, той е едно съсипано дребно човече, което с болка се мъчи да се изправи на крака. С Рашфорд бързо се изнасяме. Той ме оставя в хотела, аз тичам в стаята си и се обаждам на Ванеса.

Тя е на тавана, където е петдесет градуса, и претърсва стари кашони и счупени мебели.

— Не са там — съобщавам й. — Навън са, в бараката.

— Чакай малко — казва тя и слиза по сгъваемата стълба. — Той ли ти каза? — пита задъхано.

— Да.

— Някой дойде — прошепва тя и по телефона чувам звънеца на входната врата. Ванеса прикляка ниско в коридора и се пресяга към пистолета. — После ще ти звънна. — Тя затваря.

Неделя сутрин е. Пикапът на Нейтън е на алеята. Ако приятелите му знаят, че той ще отсъства през уикенда, появата на пикапа ще предизвика въпроси. Звънецът отново дрънва и някой започва да блъска по входната врата. После се провиква:

— Нейтън, тук ли си? Отвори.

Ванеса е коленичила и не помръдва. Думкането продължава, после някой започва да блъска и по задната врата и да вика. Посетителите са поне двама, гласовете са на млади мъже, сигурно приятели на Нейтън, които са се отбили по някаква причина. И явно нямат намерение да си тръгват. Единият чука на прозореца на спалнята, но не може да надникне вътре. Ванеса се промъква тихо в банята и избърсва лицето си. Диша тежко и цялата трепери от страх.

Двамата блъскат и крещят и скоро ще стигнат до извода, че нещо не е наред с Нейтън. Ще разбият вратата. Ванеса инстинктивно се съблича по бикини, попива потта от тялото си, оставя пистолета до мивката в банята и тръгва към предната врата. Отваря я рязко и младият мъж на прага получава неочаквано пиршество за сетивата си. Кафявите й гърди са големи и стегнати, тялото й е атлетично. Погледът му се спуска от гърдите към бикините й, които показват възможно най-много плът, после той се овладява. Ванеса му се усмихва и казва:

— Може би Нейтън е малко зает в момента.

— О! Извинявай.

Гледат се през мрежестата врата, и двамата не бързат да се отдръпнат. Мъжът подмята през рамо:

— Ей, Томи, ела насам.

Томи бързо цъфва до предната врата и не може да повярва на очите си.

— Хайде, момчета, оставете ни малко насаме, става ли? Нейтън е под душа, а и не сме си довършили работата. За кого да му предам?

В този момент тя разбира, че в бързината е забравила да свали гумените ръкавици. Червени бикини и яркосини ръкавици.

Двамата не могат да откъснат очи от гърдите й.

— Ами… Грег и Томи… Ние просто наминахме… — отговаря единият.

И двамата са омагьосани от голотата й и озадачени от ръкавиците. Какви ги върши това маце с приятелчето им?

— С удоволствие ще му предам — обещава тя със сладка усмивка и бавно затваря вратата.

През прозореца ги наблюдава как бавно отстъпват, все още зяпнали от изненада и объркани. Най-накрая стигат до пикапа си, качват се и избухват в смях, докато потеглят от алеята.