Сестра
Шрифт:
Когато си тръгнаха с картините от апартамента ти, забелязах, че и двамата са на път да се разплачат. Нещо беше предизвикало подобна реакция, но то бе част от живота ти, която не познавах; може би просто си спомняха за последния път, в който са били в този апартамент, и контрастът — да заварят в него мен, а не теб — беше болезнен за тях.
Лично бях опаковала картините ти, но когато влязох в галерията, буквално ахнах. Не бях ги виждала окачени на стена, а само складирани върху пода. Изложени една до друга те представляваха експлозия от живи цветове, енергичността им беше завладяваща.
Приятелите
Когато приближих, видях, че е изложил картините, на които те беше нарисувал гола.
Застанах бледа като платно пред него, но се постарах да не повишавам глас — не исках никой да ме чуе, не исках да му осигурявам публика.
— Нима връзката ти с нея вече не ти носи наказателни точки? Сега, когато е мъртва? — попитах.
Той махна към картините, изглежда размяната на хапливи реплики с мен го забавляваше:
— Те не означават, че сме били любовници.
Трябва да съм го погледнала доста скептично, защото той добави:
— Мислиш, че художниците винаги спят с моделите си, така ли е, Биатрис?
Всъщност, да, точно това си мислех. А употребата на малкото ми име беше неуместно интимна, също както излагането на голите ти картини.
— Не е необходимо да си любовник на една жена, за да я нарисуваш гола.
— Но ти в действителност си бил неин любовник. И сега искаш всички да разберат, нали? В края на краищата, за теб е голяма реклама, че едно красиво и с двадесет години по-младо момиче е било готово да прави секс с теб. Фактът, че си бил неин преподавател и си женен, вероятно не струва толкова, колкото мачовската ти поза.
Видях как Красивата Вещица ми кима одобрително и леко изненадано, както ми се стори. Емилио я изгледа. Тя сви рамене и се отдалечи.
— Значи смяташ, че картините ми са „мачовска поза“?
— Използването на тялото на Тес. Да.
Тръгнах обратно към секцията, в която бяха изложени твоите картини, но той ме последва.
— Биатрис…
Не се обърнах.
— Имам новина, която може би ще ти се стори интересна. Получихме резултатите от изследването за кистозна фиброза. Жена ми не е носител на гена на болестта.
— Радвам се.
Но Емилио не беше свършил.
— Аз също не съм носител.
Но той трябваше да е. Иначе нещата не се връзваха. Хавиер беше болен, следователно баща му трябваше със сигурност да е носител на този ген.
Хванах се за най-простото обяснение:
— Обикновеното изследване невинаги е сто процента достоверно. Има хиляди мутации на този ген и…
Той ме прекъсна:
— Направихме всички възможни тестове — абсолютно всички — и категорично ни беше казано, че никой от нас не е носител на гена на кистозната фиброза.
— Понякога бебето може да е спонтанно засегнато, дори когато единият от родителите не е носител.
— И каква е вероятността това да се случи? Едно на милион? Хавиер не е имал нищо общо с мен.
За пръв път
го чувах да произнася името на Хавиер — по същия задъхан начин, по който изричаше думите, с които се отказваше от него. Очевидното обяснение бе, че Емилио не е бащата. Но ти ми каза, че е той, а ти никога не лъжеш.Усещам как господин Райт се концентрира все повече и повече, докато слуша разказа ми.
— Разбрах, че Хавиер никога не е страдал от кистозна фиброза.
— Защото двамата родители трябва да са носители на гена? — пита господин Райт.
— Точно така.
— Какво си помислихте тогава?
Млъквам за момент, спомняйки си емоцията, която съпътстваше осъзнаването на този факт.
— Помислих си, че в „Хром-Мед“ са приложили генната терапия върху напълно здраво бебе.
— Каква според вас е била причината?
— Помислих, че трябва да е измама.
— Може ли да обясните по-подробно?
— Едва ли бе изненадващо, че „лечението“ на кистозната фиброза беше толкова успешно, щом бебетата никога не са страдали от това заболяване. И именно заради разработения от „Хром-Мед“ предполагаем лек, цената на акциите на компанията бяха скочили неимоверно. Само след няколко седмици щяха да излязат на борсата.
— А регулаторните субекти, които са наблюдавали стриктно целия експеримент?
— Не разбирах как са могли да бъдат толкова подведени. Но мислех, че по някакъв начин точно това се е случило. Също така знаех, че, подобно на Тес, останалите пациенти никога не биха поставили под съмнение диагнозата. Ако в семейството ви е имало болен от кистозна фиброза, със сигурност знаете, че може да сте носител.
— Помислихте ли си, че професор Росен е замесен?
— Помислих, че няма как да не е. Дори идеята да не е била негова, той трябва да беше дал съгласието си. Освен това той беше директор на „Хром-Мед“, което означаваше, че когато компанията излезеше на борсата, той щеше да натрупа цяло състояние.
Когато срещнах професор Росен в „Хром-Мед“, го бях взела за фанатизиран учен, който се стремеше жадно към одобрение от страна на своите равни. Беше ми трудно да сменя този имидж с онзи на алчния измамник; да повярвам, че вместо да е бил воден от древния като света стремеж към слава, всъщност е бил подчинен на още по-древния стремеж към трупане на богатства. Трудно ми беше да осъзная, че е такъв добър актьор; че речта му за изкореняване на болестите и поставянето на повратна точка в историята не е била нищо повече от въздух под налягане, целящ да заблуди мен, както и всички останали, разбира се. Но ако случаят наистина беше такъв, той беше притеснително убедителен.
— Свързахте ли се с него тогава?
— Опитах. Беше започнал лекторската си обиколка из Щатите и нямаше да се върне преди шестнадесети март — дванадесет дни по-късно. Оставих съобщение на телефона му, но той не ми отговори.
— Казахте ли на детектив Финбъро? — пита господин Райт.
— Да. Обадих му се и му казах, че трябва да се срещна с него. Той ми определи среща рано същия следобед.
Господин Райт поглежда надолу към бележките си.
— И на срещата ви с детектив Финбъро е присъствал и инспектор Хайнс?