Сестра

— Ukochanie? — продължавам.

— Обичам, обожавам, привързан съм към.

— Много добре. Nienawisc?

Тя мълчи. Вече съм на другата страница, където са антонимите. Бях й дала полската дума за омраза. Тя свива рамене. Опитвам с друга, полската дума за нещастен, но тя отново ме гледа с празен поглед.

В началото се ядосвах на празнотите в речника й, мислех, че е детинско да отказва да учи негативните думи, изглеждаше ми като лингвистична политика на заравяне на главата в пясъка. Но при позитивните тя буквално препуска напред, дори заучава разговорните изрази.

— Как си, Кася?

— Тип-топ, Беата — (Кася обича мюзикълите от петдесетте.)

Помолила съм я да остане при мен и след раждането на бебето. И Кася, и Еймиъс са доволни от предложението ми. Той ни предложи да живеем безплатно в апартамента, докато „отново стъпим на краката си“, и по някакъв начин аз ще трябва да се грижа за нея и за бебето. Защото ще се справя с това. Всичко ще е наред.

След урока поглеждам през прозореца и едва сега забелязвам саксиите по стъпалата към апартамента ти. Всичките са в цвят, приютили златни нарциси.

Звъня на вратата на Еймиъс. Той изглежда искрено зарадван да ме види. Целувам го по бузата.

— Нарцисите, които посади, цъфтят.

Преди осем седмици го бях гледала как сади луковиците в покритата със сняг пръст и дори с моята пълна липса на знания в областта на градинарството знаех, че няма как да оцелеят.

Еймиъс ми се усмихва, объркването ми го забавлява:

— Не е нужно да звучиш толкова изненадано.

Подобно на теб, и аз виждам редовно Еймиъс — понякога за ранна вечеря, понякога само за чаша уиски. Навремето си мислех, че ходиш при него от съжаление.

— Да не би да си ги сменил с такива от магазина, докато не съм гледала? — питам.

Той избухва в смях; смехът му е много висок за стар човек. Здрав и силен.

— Първо сипах гореща вода, смесих я с пръстта и чак тогава посадих луковиците. Нещата винаги растат по-добре, ако им стоплиш почвата.

Намирам тази картина за успокояваща.

19

Сряда

Когато тази сутрин пристигам в следствената служба, откривам, че и други хора отглеждат нарциси, защото секретарката на господин Райт тъкмо изважда един букет от парче влажна хартия. Подобно на напоените с чай бисквити — орехчета на Пруст, мократа домакинска хартия около стъблата им ме връща обратно към слънчевата класна стая и букета нарциси върху бюрото, набран от мен за госпожа Потър. За момент задържам нишката на времето в момент, в който Лео беше жив, татко беше с нас, а пансионът не беше хвърлил сянката си върху мамината целувка за лека нощ. Но докато я държа, нишката изтънява, превръща се в нищо и накрая е сменена с по-твърд, по-остър спомен, пет години по-късно — когато ти занесе букет нарциси на госпожа Потър, а аз бях разстроена, защото вече нямах учителка, на която да искам да нося цветя, и защото отивах в пансион, където подозирах, че дори и да имаха цветя, нямаше да ми позволяват да ги късам. И защото всичко се беше променило.

Господин Райт влиза, очите му са зачервени и насълзени.

— Не се тревожете. Сенна хрема. Не е заразно.

Докато влизаме в офиса, изпитвам съжаление към секретарката му, която в момента сигурно изхвърля в коша за боклук красивите нарциси, завладяна от влюбена загриженост към шефа си.

Той отива до прозореца.

— Имате ли нещо против да го затворя?

— Не.

Очевидно страда много и аз съм доволна, че мога да се фокусирам върху проблемите на някой друг вместо върху моите, така се чувствам по-малко егоистична.

— Стигнахме до момента, в който Кася дойде да живее при вас, нали? — пита той.

— Да.

Господин Райт ми се усмихва:

— Разбрах, че все още е с вас.

Сигурно го е прочел във вестниците. Бях се оказала права, че онази снимка, на която бях прегърнала Кася през рамо, ще се озове във всички издания.

— Да. На следващата сутрин й пуснах да чуе приспивната песничка от телефонния секретар. Но тя просто предположи, че трябва да е някой приятел, който, без да иска, е проявил чудовищна липса на такт.

— Казахте ли й вие какво мислите?

— Не, не исках да я притеснявам неоснователно. Когато я срещнах за първи път, ми беше казала, че изобщо нямала представа, че Тес е била уплашена, какво остава — кой може да е бил негодникът. Беше глупаво от моя страна да й пускам песничката.

Но ако я бях приела за напълно равностойна на мен, щях ли да й кажа какво мисля? Щях ли да искам да имам компания, докато се ровя в мръсотията, щях ли да имам нужда от някого, с когото да споделям? Но след като бях прекарала онази първа нощ, заслушана в хъркането й, след като я бях събудила с чаша чай и й бях сготвила свястна закуска, взех решение да се грижа за нея. Да я защитавам.

— И тогава лентата на касетата на телефонния секретар продължи да се върти — продължих. — Имаше съобщение от някаква жена на име Хати, която не познавах и което не смятах за важно. Но Кася я разпозна и ми каза, че Хати била заедно с нея и Тес в клиниката за „Майки в бедствие“. Предполагаше, че Хати е родила, но не очакваше, че може да се обади. Тя самата не била близка с нея; винаги Тес организирала събиранията им. Нямаше телефонния й номер, но разполагаше с адреса й.

* * *

Отидох на адреса, който ми даде Кася. Това звучи лесно, но в действителност придвижването ми до която и да е точка на града беше стресиращо и отнемаше много време, тъй като нямах кола, нито пък бях наясно с градския транспорт. Кася беше останала вкъщи, притесняваше се да излиза заради насиненото си лице. Мислеше, че просто искам да посетя една от твоите стари приятелки, водена от сантиментални причини, и аз не я поправих.

Озовах се пред една красива къща в Чизик. Докато натисках звънеца, се почувствах неудобно. Не бях позвънила предварително и дори не бях сигурна, че Хати ще е там. Отвори ми бавачка филипинка с русо момченце в ръце. Изглеждаше много срамежлива, отбягваше погледа ми.

— Биатрис? — попита ме.

Бях объркана. Откъде можеше да знае коя съм?

Тя изглежда забеляза недоумението ми.

— Аз съм Хати, приятелка на Тес. Запознахме се на погребението й. Видяхме се за кратко, само се здрависахме.

Опашката от хора, чакащи да изкажат съболезнованията си на мен и на мама, беше голяма — приличаше на жестока пародия на опашка от някоя сватба. Всички чакаха, за да ни кажат колко съжаляват — толкова много истории, сякаш вината, че си умряла, бе на всеки един от тях. Аз просто исках всичко да приключи, да не съм причина за опашката, и нямах емоционалния капацитет да възприемам нови имена и физиономии.

Кася не беше ми казала, че Хати е филипинка; предполагам, че нямаше причина да го прави. Но аз бях изненадана не само от националността, но и от възрастта й. Докато ти и Кася бяхте млади, с единия крак в юношеството си, Хати беше жена, наближаваща четиридесетте. И носеше венчална халка.

Тя задържа вратата отворена, за да вляза. Маниерите й бяха скромни, дори покорни.

— Заповядай, влез.

Последвах я в къщата и напрегнах слух да чуя плач на бебе, но единственото, което долавях, бе звукът на детска телевизионна програма откъм хола. Докато наблюдавах как Хати оставя малкото момченце пред телевизора, си спомних, че ти всъщност ми беше разказала за една твоя приятелка филипинка, която работела като бавачка, но аз не бях обърнала внимание на името й, ядосана от поредната ти либерална приятелска връзка (бавачка филипинка, за бога!)