Сестра

Сега излизаше от къщата и беше ясно, че горе не можеше да има бебе. Бях на прага, почти навън, преди да събера достатъчно смелост или безчувственост, за да задам въпроса си:

— Бебето ти…

Гласът й беше много тих, за да не я чуе момченцето в количката:

— Синът ми почина.

* * *

Господин Райт трябваше да отиде на една обедна среща, затова съм излязла навън. Паркът е окъпан от вчерашния дъжд, тревата е лъскавозелена, а минзухарите са с цвят на скъпоценни камъни. Предпочитам да разговарям с теб тук, навън, където цветовете могат да са ярки, дори когато слънцето не грее силно. Хати ти беше казала, че бебето й починало след спешно цезарово сечение. Но беше ли споделила с теб и това, че е трябвало да й направят хистеректомия, да отстранят утробата й? Не съм сигурна какво си мислят хората, като ме виждат как плача — вероятно ме смятат за малко луда. Но когато Хати ми каза всичко това, дори не се поспрях, за да помисля за бебето й, камо ли пък да плача — вместо това се бях фокусирала изцяло върху заключенията си.

Връщам се обратно в следствената служба и продължавам да давам показанията си пред господин Райт, да изброявам голите факти, лишени от емоционален резонанс:

— Хати ми каза, че бебето й починало от сърдечно заболяване. Хавиер беше умрял от бъбречна недостатъчност. Бях сигурна, че смъртта на двете бебета не беше случайна и че е свързана с провеждането на лечението в „Света Анна“.

— Имахте ли представа каква можеше да е тази връзка?

— Не. Не разбирах какво става. Преди това си бях изградила удобна теория, според която здрави бебета са били подлагани на фалшива терапия; че всичко е огромна измама с цел забогатяване. Но сега, след като две от бебетата бяха починали, това не се връзваше.

Секретарката на господин Райт ни прекъсва, носи антихистаминови таблетки за шефа си. Пита ме дали и аз не искам една, изтълкувала погрешно причината за зачервените ми очи. Осъзнавам, че не съм я преценила правилно — не толкова заради опита й да прояви загриженост към мен, колкото заради инициативата й да отложи поднасянето на нарцисите. Тя излиза от стаята и ние продължаваме.

— Обадих се на професор Росен, който продължаваше да изнася лекции в Щатите. Оставих съобщение на мобилния му телефон, в което го питах какво, по дяволите, става.

Чудех се дали демонстрираната от него гордост, че е поканен от всичките онези престижни университети от „Бръшляновата Лига“, не целеше да отклони вниманието от истинската му цел. Дали не бягаше, притеснен, че нещо може да бъде извадено на бял свят?

— Но не позвънихте отново в полицията? — пита господин Райт. В разпечатката на телефонните ми разговори очевидно се вижда празнота.

— Не. Детектив Хайнс вече ме смяташе за отнесена и откачена, което беше преди всичко по моя собствена вина. Трябваше да събера някои „по-сериозни факти“, преди отново да се обърна към полицията.

* * *

Бедната Кристина, не мисля, че когато е завършвала съболезнователното си писмо с фразата: „Ако има нещо, с което да помогна, моля те, не се колебай да се обърнеш към мен“, е предполагала, че ще се възползвам от предложението й цели два пъти. Позвъних на мобилния й телефон и й разказах за бебето на Хати. Тя беше на работа и звучеше много делово.

— Имало ли е аутопсия? — попита ме.

— Не. Хати ми каза, че тя не е искала.

Чух някакво бипкане, а после и гласът на Кристина, докато разговаряше с някого. Изглежда много бързаше, когато ми каза, че ще ми се обади вечерта, след работа.

Реших междувременно да отида да видя мама. Беше дванадесети март и знаех, че ще й е тежко.

20

За рождения ден на Лео винаги изпращах цветя на мама и й се обаждах; загриженост от разстояние. И винаги гледах да съм сигурна, че нещо ще сложи край на разговора — среща, на която трябваше да ходя, конферентен разговор, в който трябваше да се включа — създавайки бариера срещу всеки потенциален изблик на емоция. Но такъв никога не се проявяваше, просто се възцаряваше някаква неловкост, докато чувствата се потискаха и отминаваха, подобно на вибрации по време на трансатлантическа телефонна връзка.

Вече бях купила картичка за Лео, но на станцията на метрото на Ливърпул Стрийт купих букет метличини за теб — полски и яркосини. Докато цветарката ги увиваше, си спомних как Кася ми беше казала, че трябва да оставя цветя при сградата на тоалетната — нещо, която тя самата беше сторила преди седмици. Беше нетипично настойчива и смяташе, че мама също ще сметне един такъв акт за „пречистващ“. Но аз знаех, че за мама този модерен израз на скръб — всичките тези купища цветя покрай пешеходните пътеки, улични лампи и пътища — беше притеснителен и странен. Цветята трябваше да се оставят там, където човек е погребан, не където е умрял. Между другото, ще направя всичко по силите си мама никога да не види тази изоставена тоалетна. Аз самата не исках повече да доближавам до нея. Затова бях казала на Кася, че предпочитам да посадя нещо красиво в градината ти; да се грижа за него; да го гледам как расте и разцъфва. И, подобно на мама, да сложа цветя на гроба ти.

Извървях половината миля от Литъл Хадстън до църквата и заварих мама на гробището. Разказах ти за обяда ми с нея от преди няколко дни, прескачайки напред в хронологията на събитията, за да те успокоя и да й отдам дължимото. Така че вече знаеш как се е променила тя след смъртта ти; как отново се беше превърнала в майката от нашето детство с шумолящия пеньоар и аромат на крем за лице, вдъхваща чувство за сигурност в тъмното. Беше станала не само топла и сърдечна, но и тревожно уязвима. Тази трансформация се извърши на твоето погребение. Не беше постепенен, а ужасяващо бърз процес. Мълчаливият й писък, докато спускаха тялото ти в мократа кал, бе разпръснал всички условности, около които беше изградила характера си; бе изложил на показ истинската й същност. В онзи разтърсващ момент представите й за смъртта ти се промениха. И тя като мен знаеше, че ти никога не би сложила сама край на живота си. Този жесток факт изсмукваше силите от гръбнака й и цвета от косата й.

Но всеки път, когато я видех толкова остаряла и посивяла, изживявах шок от настъпилата в нея промяна.

— Мамо?

Тя се извърна. Забелязах сълзите по лицето й. Прегърна ме силно и притисна лице към рамото ми. Почувствах сълзите й през ризата си. Мама се отдръпна и се опита да се засмее:

— Не трябваше да те използвам за носна кърпичка, нали?

— Винаги съм на твое разположение.

Тя ме погали по косата:

— Всичката тази коса. Имаш нужда от подстригване.

— Знам.

Обвих ръка около кръста й.

Татко се беше върнал обратно във Франция, без да обещае да се обади или да ме посети; беше достатъчно честен да не дава обещания, които няма да спази. Знам, че ме обича, но че няма да е част от ежедневието ми. Така че на практика сега сме само двете с мама. Всяка от нас е изключително ценна за другата, но това не е достатъчно. Трябва да се опитваме не само да бъдем себе си, но и да заместваме другите — теб, Лео, татко. Трябва да се уголемим и разраснем в момент, в който се чувстваме максимално дребни и свити.

Сложих метличините на гроба ти, който не бях виждала от деня на погребението ти. И докато гледах пръстта, натрупана върху теб и Хавиер, си мислех, че това обяснява всичко: посещенията ми в полицията и в болницата, ровенето в интернет, въпросите, разпитите, подозренията и обвиненията; всичко се свеждаше до това, че ти си покрита от задушаваща пръст, далеч от светлината, въздуха, живота, любовта.

Обърнах се към гроба на Лео и оставих върху него картичката на Екшън Мен, която бях сметнала за подходяща за едно осемгодишно момче. Никога не добавях години към възрастта му. Мама вече беше оставила увит в цветна хартия подарък — хеликоптер с дистанционно управление.