Шестият

— Предпочитам да не изпитвам подобни вълнения — насмешливо подхвърли мъжът.

— Открихме тялото към полунощ — добави Шон. — Но той би трябвало да се е върнал доста по-рано от посещението си в затвора.

— О, да. Върна се някъде около осем. Отказа да вечеря, защото не бил гладен.

— Разговаряхте ли, преди да излезе отново?

— Не. Дори не забелязах кога е излязъл. Но не е било преди девет, защото в стаята му светеше. — Обърна се към жена си и попита: — Ти също не си го видяла да излиза, нали?

— Не. Казах го и на полицията. Бях заета в кухнята.

— Значи е излязъл след девет. Каза ли ви, че има подобни намерения, когато говорихте с него?

— Не.

— Да са го търсили по телефона през деня, да е получавал пакети? — попита Шон.

— Не са го търсили по телефона на рецепцията. Но в днешно време всички имат джиесеми. Не са му оставяли нито бележки, нито пакети.

След още няколко въпроса Шон и Мишел благодариха на възрастната двойка и си тръгнаха.

Агент Мърдок ги чакаше пред бензиностанцията.

— На детективи ли си играете? — намръщено попита той, кимайки към барчето.

— Просто пихме кафе. Днес е доста студено.

— Да бе, кафе! И по една случайност го изпихте в компанията на съдържателите на мотела, в който се е регистрирал вашият човек!

— Обикновено съвпадение — отвърна Мишел.

— Дано да ви е последното — заплашително процеди Мърдок.

— Мога ли да си получа пистолета? — невинно попита Мишел. — Без него се чувствам, все едно съм гола.

— Балистичната експертиза все още не е приключила. Знаете как е. Пишат се заключения, попълват се формуляри. — Агентът закова тежък поглед в лицето на Шон. — Не ми се ще да ви виждам отново. И двамата. Защо не се върнете във Вирджиния? Вече нищо не ви задържа тук.

— Нали каза, че сме важни свидетели, и ни забрани да напускаме района?

— Промених мнението си. Можете да си тръгвате.

— Живеем в свободна страна — възрази Шон.

— Която всеки момент може да се превърне в несвободна! — отсече Мърдок.

Мишел го изчака да се отдалечи и пристъпи към един от служителите на бензиностанцията, който се мотаеше наблизо.

— Къде е най-близкият оръжеен магазин? — попита го тя.

— На около три километра на север, направо на пътя — отговори човекът. — Казва се „Форт Мейн Гънс“.

— Надявам се, че предлагат достатъчно модели пистолети.

— О, да. Вие стреляте, така ли?

— Само когато се налага.

11

Мишел напъха 9-милиметровия зиг-зауер в кобура на колана си и въздъхна с облекчение.

Шон развеселено я наблюдаваше.

— Не можеш без него, а? — подхвърли той.

— Защо ли имам чувството, че да имаш пистолет тук е добра идея? — невинно го погледна тя.

— Защото наистина е така.

— Успях да свикна с онзи хеклер, но трябва да призная, че винаги съм предпочитала зиг.

— Доколкото си спомням, по едно време носеше и глок.

— Знаеш как е — някои момичета си падат по обувки, а други по пищови.

— За пръв път го чувам.

Тя пъхна в чантата си две кутийки с патрони.

— Хайде да тръгваме. Време е да приберем бебето адвокат от летището в Портланд.

Изминаха трийсетина километра в мълчание, после Мишел се обади:

— Май си имаме компания.

— Къде? — попита, без да се обръща Шон.

— Тъмен седан на двеста метра след нас. Изостава по завоите, после бързо наваксва.

— Може би просто пътува в нашата посока.

— Е, ще видим.

Стигнаха отклонението към междущатската магистрала, а колата след тях продължи направо.

— Май ще излезеш прав — обади се Мишел.

— Добре е да сме нащрек — рече Шон. — Продължавам да си мисля за разговора ни с онези хора в „Грейс Лодж“. В девет вечерта Бърджин все още е бил в стаята си. Това означава, че му се губят близо три часа, ако приемем, че е бил убит в полунощ.

— Със сигурност не се е върнал в „Кътърс“. Там заключват още на свечеряване.

Куршумът проби дясното странично стъкло, свирна на сантиметри пред двамата пътници и пръсна стъклото откъм страната на шофьора.

Шон светкавично се снижи, а Мишел рязко завъртя волана наляво и колата стъпи на банкета.

Шон се обърна и предпазливо надникна над облегалката.

— Виждаш ли друга кола?

— Не. Изстрелът е от далекобойно оръжие.

— Отбий там! — рязко й нареди той и посочи дърветата встрани от пътя. — Остани на мястото си!

Фордът стъпи на меката трева и плавно спря под дърветата. Двамата се измъкнаха навън и запълзяха по корем, оставяйки колата между себе си и посоката, от която беше долетял куршумът. Стиснала новия зиг в ръка, Мишел внимателно оглеждаше местността. Шон надникна над покрива и бързо се смъкна обратно.

— Не забелязвам отблясъците на оптика — констатира той.

Мишел замислено огледа пръснатите странични стъкла.

— Страхотен изстрел предвид високата скорост на движение — промълви тя.

— Според мен беше предупредителен.

— И аз мисля така — кимна тя. — Човек, който умее да стреля по този начин, лесно би могъл да ни улучи. Още имам чувството, че видях как куршумът минава пред носа ми, въпреки че това е невъзможно. Съвременните автомобилни стъкла нямат нищо общо с някогашните. Нужна е голяма начална скорост на изстрелване, за да пробиеш цели две от тях, без куршумът да остане в купето.

Шон продължаваше да оглежда местността.

— Слаб вятър, много дървета — констатира той. — Стрелецът е заел позиция на някой хълм със слънцето в гърба. Всички условия за добър прицел. Резултатът е наистина впечатляващ. Страхотен изстрел предвид факта, че се движим перпендикулярно със сто километра в час.

— Сто и петнайсет — поправи го Мишел. — Което изисква невероятни изчисления от страна на стрелеца. Наистина съм впечатлена.

Шон бавно кимна.

— Може би снайперист с военна подготовка? — подхвърли той.

— Напълно възможно. Въпросът е на кого служи. Ако е от нашите, картинката става доста мрачна. А ако се запитаме защо, отговорът е очевиден.

— Едгар Рой — промърмори Шон, опря гръб на калника и се отпусна на земята. — Счетоводител на държавна служба?

— Така пише в досието.