Шестият

— И така, какъв е дневният ред? — попита с укрепнал глас Меган.

— Прибираме се в „Мартас Ин“, вечеряме, а после варим голяма кана кафе и започваме преглед на материалите — отвърна Шон.

Телефонът на Мишел звънна около час по-късно. Беше Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн. Мишел мълчаливо го изслуша и прекъсна линията.

— Иска да се срещнем — късо поясни тя. — Имал някаква информация за нас. Предлагам да ви оставя в мотела и да отскоча да се видя с него. Това ще ни спести време.

— След случилото се преди няколко часа мисля, че не бива да се разделяме — възрази Шон.

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Знам. Имах предвид себе си и Меган.

— Аз владея таекуондо — обади се Меган. — Имам зелен пояс.

— Прекрасно — кимна Шон, опитвайки да скрие усмивката си. — Но ако използват досегашните си методи, положително ще останат далеч от желязната ви хватка.

— Ооо!

Очите му се прехвърлиха на Мишел.

— Добре, иди да се срещнеш с Добкин — реши най-сетне той. — И бездруго не ни трябваш при обсъждането на юридическите въпроси. Къде ще се видите?

— В дома му. Той ми даде адреса.

— Добре. Но бъди готова за игра на високо ниво. През цялото време. Ясно?

— Аз владея само тази игра, Шон. Мислех, че това отдавна ти е известно.

13

Къщата на Ерик Добкин се оказа на близо километър извън обхвата на джипиеса и Мишел отново набра телефона му, за да получи допълнителни указания. В крайна сметка зави зад някакъв ъгъл и видя светлините й. На алеята пред нея беше паркиран последен модел пикап додж, до който се гушеше миниван крайслер с три детски столчета, монтирани на задната седалка.

„Охо, рече си тя. Обзалагам се, че в този дом не се спи много.“

Къщата беше изградена от борови трупи, с покрив от кедрово дърво и входна от врата от солиден бук. Градинката пред нея отдавна беше изгубила лятната си свежест.

Тя почука.

Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.

Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.

Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.

— Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел — приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. — Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. — Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.

— Имате три, нали?

— Как разбрахте?

— От столчетата във вана.

— Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. — Ръката й леко потупа издутия корем. — И четвърто на път. Всяка година по едно.

— Не си губите времето — рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.

— Нещо за пиене? — попита Сали. — Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.

Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.

— Не, благодаря — отказа тя.

Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.

— Времето е доста хапливо — рече тя.

— Хапливо ли? — развеселено я погледна той.

— Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.

На лицето му изплува усмивка.

— Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.

— Сигурно си прав.

— Партньорът ти е зает, а?

— Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.

— Ела да отидем отзад.

Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.

Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.

Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.

Погледът му се насочи към кръста й.

— Ново желязо, а?

Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.

— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.

— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.

— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.

— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.

— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.

— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.

— Говорил си със специален агент Мърдок?

— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.

— Пряка връзка, а?

— Е, не чак толкова — размърда се смутено Добкин.

— Как върви разследването?

— Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.

— Защо пожела да ме видиш?

— По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.

— Кой му се е обадил и кого е набрал той?

Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.

— Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.

— Това е неговата сътрудничка — кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. — А на кого се е обадил той?