Шестият

— Списък с лица под наблюдение, изготвен от ФБР. Убийство на адвокат. Изключително гостоприемство в „Кътърс Рок“. Дългобоен предупредителен изстрел, имащ за цел да ни сплаши.

— Нещо не ти се връзва, а?

— Ама никак.

— Мислиш ли, че е безопасно да продължим?

— Мисля, че трябва да рискуваме. В този смисъл имаш официалното ми разрешение да шофираш така, сякаш се бориш за участие в НАСКАР.

Полетяха по магистралата. Повече предупредителни изстрели нямаше.

Изминаха в обратна посока пътя, по който бяха дошли предишната вечер, и стигнаха до летището на Портланд десет минути преди кацането на самолета от Вашингтон. Почистването на седалките от ситните стъкълца им отне две–три от тях просто защото обезопасените стъкла бяха изпълнили предназначението си — да останат цели въпреки многобройните пукнатини около дупките, маркиращи преминаването на куршума.

Шон остана да чака в залата за пристигащи пътници, а Мишел отиде да наеме друга кола.

От самолета слязоха трийсет и девет пътници. Меган Райли беше последна.

„Май не е изгаряла от желание да слезе“, помисли си Шон.

Тя очаквателно го погледна.

— Меган? — попита той.

Младата жена кимна и тръгна към него. В същия момент се появи и Мишел.

— Прилича на кандидат-гимназистка — прошепна тя.

Райли беше дребна, с луничаво лице и червена коса, падаща свободно на раменете. Бореше се с количка за багаж, натоварена с тежко на вид адвокатско куфарче, което несъмнено съдържаше работните материали на Тед Бърджин, събрани в старомодни хартиени папки. Шон го свали от количката, стисна ръката на Райли и й представи Мишел.

Тръгнаха към форда. На крачка от него Райли забеляза пробитите стъкла и сепнато се закова на място.

— Господи! Какво се е случило?

— Можеше да е и по-зле — отговори Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. — Проблемът е там, че на летището няма свободни коли под наем. Надявам се, че имате дебело яке, Меган.

— Инцидент ли беше? — объркано го погледна момичето.

— Не съвсем — отвърна Шон и й отвори задната врата.

12

— Запазихме ви стая в „Мартас Ин“, Меган — каза Шон, докато Мишел пое по обратния път. — Двама от гостите току-що я освободиха.

Очите на Меган не се отделяха от дупките в стъклата, а ръцете й инстинктивно придърпаха тънкото яке, с което беше облечена.

— Докладвахте ли за това? — попита тя.

— Още не, но ще го направим — обърна се да я погледне Шон. — За съжаление полицията е заета с други задачи. Според мен неуспешната стрелба по частни лица съвсем не е в техните приоритети.

— А аз познавам един агент на ФБР, който със сигурност съжалява за неточността на стрелеца — добави Мишел.

— Техният приоритет е убийството на мистър Бърджин, така ли? — попита Меган.

— Наричайте го Тед.

— Не мога. За мен той винаги ще бъде мистър Бърджин.

— Нещо полезно в документите, които носите? — попита Мишел.

— Не мога да кажа. Вчера цял ден бях в съда. Отговорих на обаждането ви в момента, в който се прибрах в офиса. Взех всичко, което ми се стори уместно.

— За което ви благодарим — обади се Шон.

— За ФБР ли работите? — попита момичето.

Шон хвърли кос поглед към Мишел и кимна.

— Нещо такова.

— А знаете ли дали ФБР е претърсило къщата на Бърджин в Шарлотсвил? — попита партньорката му.

— Не. Имали значение?

— Ако стигнем първи там, вероятно ще има голямо значение.

— Но това няма ли да бъде вмешателство в официално разследване?

Мишел вдигна вежди, но запази мълчание.

Шон отново се обърна назад.

— Случайно да разполагате с домашния номер на Хилари?

Меган му го продиктува от списъка в джиесема си. Той го набра и зачака.

— Хилари? Обажда се Шон Кинг. Имам един бърз въпрос.

Попита за къщата на Бърджин и притисна телефона към ухото си.

— Да, разбрах. На какво разстояние сте от там? — Нова пауза, после: — Ще отскочите ли с колата да проверите за някакво оживление около нея? Благодаря много. Ще чакаме да се обадите. О, и още нещо: да сте имали посещение от ФБР? Имам предвид в кантората. Никой? Добре, благодаря.

Изключи телефона и погледна към Мишел, чиито очи шареха от двете страни на пътя като лъчи на маяк.

— Нещо подозрително?

— Едва ли ще засечем червената точка на оптиката преди попадението — сви рамене тя.

Вероятно дочула репликите, Меган бързо се смъкна надолу на седалката.

— Дълго ли ще имате нужда от мен тук? — попита тя.

— Може би.

— Но в даден момент все пак ще се наложи да се върна обратно — промълви тя, гледайки с нарастващо притеснение сгъстяващата се тъмнина около колата.

— Всички се надяваме по някое време да се приберем у дома. За съжаление това вече не важи за Тед.

Усетила промяната в тона му, Меган побърза да каже:

— Не си мислете, че искам да избягам, но…

Шон отново се обърна да я погледне.

— Изобщо не ми приличате на страхливка, Меган. Не се поколебахте да вземете самолета до тук. Видяхте пораженията на колата ни, но не подвихте опашка. Все неща, за които се иска кураж.

— Честно казано, бях на ръба — призна Меган. — Но искам да помогна с каквото мога.

— Поведението ви заслужава похвала — кимна Шон, после изведнъж се сети за нещо: — Хилари напускала ли е офиса през деня?

— Да. Когато се върнах от съда, тя беше навън. Нещо във връзка с погребението на мистър Бърджин. Но докато бях там, никой не се появи.

— Ясно — каза Шон и зае нормално положение на седалката си. — Но аз изобщо не съм сигурен кога ще освободят тялото.

— Господи! — изхлипа Меган. — Още не мога да повярвам, че е мъртъв!

По лицето й потекоха сълзи. Шон се пресегна и взе ръката й.

— Всичко ще бъде наред, Меган — опита се да я успокои той.

— Но не можете да обещаете, нали?

— Така е. Мога да обещая, че ще направим всичко възможно да стане така.

Меган тръсна глава и избърса сълзите си.

— Край! — обяви тя. — Вече съм спокойна. Никакъв плач.

— Срещу скръбта няма закони — поклати глава Мишел.

— Според мен обстоятелствата тук са такива, че едва ли имаме време да скърбим.

Шон и Мишел си размениха погледи, в които се четеше уважение.