Танго

 Единайсет години по-късно, докато мислеше за жената, той отново се озова в Чимни Рок. Неделя следобед, в средата на август. Туристите се влачеха из магазините, в които им се предлагаха лули от царевични кочани и "оригинални индиански мокасини", изработени в Тайван. 

 На паркинга пред някакъв мотел видя група рокери, наричащи себе си "Пиратите", метнали се с мадамите си върху моторите, с типичните ботуши и кожени дрехи. Пиеха бира, позираха, стараеха се да поддържат вечното полумъртвешко изражение, което беше тяхната запазена марка, и да притесняват "нормалните граждани", надничащи иззад щорите на прозорците на своите офиси за покупко-продажба на недвижими имоти. В бара "Краби Дикс Ойстър" беше препълнено, а търсачите на развлечения изписваха графити по скалите край реката, за да кажат на един напълно безразличен свят, че са били тук, че "Ал обича Беки", поне за малко. Неделя в двете Каролини.

Карлайл предполагаше, че още преди залез слънце посетителите ще запалят всичките цилиндри на двигателите, докарали ги в планините за уикенда, и ще отцепят обратно към Ашвил, Шарлот или кой знае накъде. Беше прав. В осем часа главната улица вече бе тъмна и почти празна.

Вечеря бисквити с шунка в доста сносния ресторант на Джон и после тръгна към реката, опитвайки се да различи в тъмното силуета на върха, дал името си на градчето. Изведнъж се почувства самотен. Мястото и времето предразполагаха към компанията на жена, но той нямаше такава.

Прииска му се Шарън да беше при него сега, в тази неделна вечер. Образите се заизнизваха пред очите му като на филмова лента. Преди години двамата се бяха търкаляли върху килима пред камината. Жените винаги изглеждат добре на светлината на огън, а Шарън бе изглеждала направо страхотно. Беше облечена в памучна пижама и си бе сложила от любимия си парфюм, чието име той така и не успя да запомни, но въпреки това разпознаваше аромата му по кожата .

След развода Шарън се беше взела в ръце и бе завършила английска литература в университета "Дюк", след което я бяха наели на работа в една издателска къща в Ню Йорк. Знаеше всичко това, защото допреди няколко години тя не пропускаше да му изпрати картичка за Коледа.

До входа на парка имаше телефонен автомат. От информацията му дадоха номер и той го набра, а от небето заръмя. Отговори някакъв мъж. Карлайл за малко да затвори, но се спря и попита за Шарън. Тя взе слушалката, замълча, когато Карлайл се представи, и после каза:

– Моля те, изчакай да се прехвърля на другия телефон.

Тонът беше равен, все едно че Карлайл се бе обадил, за да си поръча галон разредител за бои. Когато Шарън остави слушалката, до слуха му достигна някаква музика, а после гласът , който казваше:

– Рони, скъпи, моля те затвори, когато разбереш, че съм вдигнала слушалката на телефона в спалнята. Отново заговори, но този път звучеше различно – сърдечна, радостна, че го чува:

– Къде си, Карлайл?

Той каза. Каза всичко, което се очакваше да каже в този момент, и наистина го мислеше. Каза , че е в Чимни Рок, че навън вали, а той си мисли за нея и тя много му липсва.

– О, Карлайл, как ми се иска, да съм там с теб! Продадох малкия си парцел преди доста години, но продължавам да обичам това място. Кажи ми къде точно стоиш в момента?

Той обясни.

– Мога да си те представя. Планината е зад гърба ти. И реката. Задръж слушалката, за да мога да чуя как водата се плъзга по камъните.

Той се подчини, поглеждайки към тъмното небе.

– Ела в Ню Йорк, Карлайл. Ще се радвам да те видя отново.

Той призна, че е стигнал дотам, че го побиват тръпки от места, където се срещат повече от хиляда души и където в пиковите часове се носят съобщения по радиото във връзка със задръстванията по улиците. Тя отвърна, че го разбира. Поговориха още малко, после топло се сбогуваха.

Впоследствие съжали, че се беше обадил. Върна се в стаята си, почете известно време, после заспа. На зазоряване си свари термос кафе и потегли на път – отново на запад, изпаднал в състояние на пълна апатия.

Прекоси Ашвил и зави на запад. Дни, прекарани по пътищата – всеки следващ еднакъв с предходния. Въртене на колела, прескачащи се мисли, а сред тях – мисълта за Коуди Маркс.

Излезе от южната част на района, заизкачва се на север към царството на соята, шопарите и царевичните поля, простиращо се отвъд залеза. До един мост в Охайо забеляза момче на около осем години – стоеше и наблюдаваше трафика. На двеста метра зад гърба му се виждаха стопански постройки; вероятно детето бе дошло оттам. Преди шейсет години синът на някой фермер сигурно бе наблюдавал влаковете и се беше чудил накъде водят релсите. Сега едно момче, облечено в стари джинси и с бейзболна шапка на главата, наблюдаваше камионите и колите, проследяваше лентата на асфалта с поглед, обхващаше всички посоки наведнъж и в главата му почваха да се оформят мечти; плановете щяха да дойдат по-късно.

Продължи още на запад. През повечето дни беше горещо. Безжалостно бяло августовско слънце, тежко слънце, светлини от прожектори, меко фокусирани върху смесица от прах и вечерна мъгла, светкавица в далечината. Понякога – дъжд, скърцане на чистачки по прозореца на колата, свистене на гуми върху мокрия асфалт на провинциални шосета, тичащи като воденични улеи през късните летни царевичаци. Табелки с имената на села, заявяващи минала слава, малки победи, отдавнашни, но не и забравени, представени на света така, сякаш точно тази част от историята щеше да има особено голямо значение за бъдещето: "Щатски шампиони по бягане за 1972 година". Очукана, едва четяща се табела.

И миризмите, наситени и летни: свински котлети на грип, прясно окосена трева в малките градчета, метална смазка в старите промишлени градове, изгорели бензинови пари от тракторите, на страничните врати на един от които се четеше надписът "РАЗМЕНЯМ ЗА ИСУС".

И звуците. В Бетендорф, Айова, знамената пищяха "Да живее Бикс!", а старовремски джаз се разливаше над кафявите води на Мисисипи, над барджите и влекачите: "Тътря се, тътря се, тътря се едва към земята на мечтите от сънищата където тя не спира да стене цяла нощ и ме води след себе си като куче на каишка, когато започнат да затварят Сторивил." През една събота в Сиукс Сити, по залез слънце, докато Карлайл натискаше педала на газта, дочу звъна на камбаната на католическата катедрала.

Във всеки окръг се натъкваше или на музикален фестивал, или на подготовката за такъв. Джим и Джес, заедно с поддържащия ги състав, обещаваха неделен концерт някъде в затънтената провинция.

Джес бе с прилизана назад коса, мандолината му се опитваше да застигне китарата на Джим, а зад тях се носеше звукът на гъдулка, примесен с този на петструнно банджо. Карлайл стоеше далеч от сцената сред дърветата край опънатите лавки, пиеше лимонада и слушаше.

Един дебел мъж, понесъл калъф за цигулка, го попита:

– Да не си колекционер, момче?

Карлайл поклати отрицателно глава и мъжът отмина, оглеждайки се за колекционери.

Някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини изникваше малко градче, едно от онези места с прах между зъбите и сухо хъркане в гърлото: Саламандър.

ПЕТА ГЛАВА

Жената, която мина пред фаровете на пикапа на Карлайл Макмилън по време на първото му посещение в Саламандър, се казваше Сузана Бентийн. Както се беше случвало с мнозина други мъже, които бяха оглеждали Сузана и се бяха питали какви ли екзотични прелести се крият под наметалото и роклята , именно видът бе привлякъл първоначално вниманието на Карлайл. От пръв поглед човек лесно би могъл да я вземе за реликва от дивите години на университета "Бъркли". Спокойно би могла да мине за една по-стара версия на онези идеалистично настроени млади хора, които преливаха от енергия, разпространяваха памфлети в името на неясни каузи и подтикваха другите да се подписват под петициите на Седморката от Секокус или в защита на човешките права в държави, които повечето хора дори не можеха да открият на картата.