Танго
Шрифт:
– Е, как върви?
Карлайл винаги беше любезен с посетителите, макар отчаяно да се опитваше да завърши къщата преди зимата. Като се имаше предвид, че бе започнал ремонта доста късно, неговото си беше истинско конно надбягване. Не спираше работа, опитваше се да отговаря на въпросите им, докато режеше с триона, ковеше с чука, правеше сглобки, жлебове и четирийсет и пет градусови ъгли, покриваше с дървени плочки. По улиците, в "Дани", в "Лерой" и на силозите се приказваше все за едно и също – за Карлайл Макмилън и неговия проект. Започнаха пренебрежително приказките, че "Земята не е достатъчно, за да се отглежда добитък или зимна пшеница." Или пък: "Тази къща никога не е била нещо повече от една прехвалена колиба, скапана при това." Или: "Виждали ли сте малката къща на границата с прерията напоследък?
След известно време обаче тонът се посмекчи. В началото хората бяха взели Карлайл за някакво хипи-дегенерат, но онези, които бяха ходили до парцела на Уилистън, казваха, че имал вид на човек, който знаел какво прави. Казваха, че използвал електрически трион, което означава да си в състояние да управляваш с ръка острие, движещо се с безброй обороти за четвърт от секундата, и че го правел по-добре, отколкото мнозина се справяли с обикновен трион. Добавяха, че с два удара на чука забивал пирон на покрива и никога не пропускал. И носел голям кожен колан за инструменти, който очевидно бил доста употребяван още преди пристигането на собственика му в Саламандър. Някои от жените подмятаха, че били разбрали, че изглеждал наистина добре гол до кръста и с коса, вързана с кожена връв на конска опашка. Това го разпространяваше Алма Хикман след разговорите със своите клиентки във фризьорския салон.
Понякога се довличаше в града точно преди кафенето на Дани да затвори, и ядеше каквото имаше в наличност, две или три порции. През по-голямата част от времето обаче живееше навън и си готвеше на малкия газов котлон, който си беше купил от "Уолмарт" във Фолс Сити.
Хората също забелязаха, че видът на Карлайл се промени, щом започна работа около къщата. Въпреки че когато започна, вече беше ранна есен, той бързо доби тъмнокафяв загар, макар че кожата му поначало си беше по-мургава. Също така някак си се изправи, а джинсите му станаха широки около талията. Дори походката му придоби друг характер, както обикновено се случва, щом човек открие цел в живота, нещо, за което си струва да живее. Очевидно Карлайл влизаше във форма, физически и психически...
Както бе казал старецът, когато Карлайл купи имота на Уилистън на северозапад от Саламандър, местните жители си помислиха, че си е загубил ума. Но по онова време те не познаваха възгледите му за живота, което не е никаква изненада, тъй като и той самият не беше съвсем сигурен какви точно са тези негови възгледи. И, което е по-важно, те никога не бяха учили под ръководството на Коуди Маркс, самобитен творец в един град, пълен с художници и интелигенти.
В Мендосино, градчето, в което бе израснал Карлайл, Уин Макмилън даваше уроци по чело и работеше на половин бройка в една художествена галерия. Постепенно малката им къщичка под наем се превърна в нещо като културен салон на Мендосино, скромно копие на салона, който Гертруд Щайн бе открила трийсет години по-рано в Париж, осигурявайки на Хемингуей, Езра Паунд и техните близки приятели място, където да се събират след края на работния си ден. Така че Карлайл израсна сред хора, които използваха големи думи и анализираха всичко до такава степен, че трудът им преставаше да съществува като нещо разбираемо за обикновения наблюдател. Така поне му се струваше на Карлайл.
На четири години вече беше виждал албуми с картините на Моне. В дневната им звучеше музиката на Моцарт, Хайдн и Шуберт в изпълнение на местни музиканти и той я слушаше, полегнал на леглото си с книга в ръка, погълнат от приключенията на Тарзан и героите на Зейн Грей. Докато си правеше сандвичи с фъстъчено масло в петък вечер, слушаше коментари върху Шопенхауер, Шоу и Спенглър от хора, облегнати на хладилника или наблъскани около готварската печка.
– Здравей, Карлайл. Боже, колко бързо растеш!
– Здрасти, Карлайл. Как върви училището?
– Карлайл, готвя тайландски специалитет за тази недисциплинирана тълпа. Къде държи майка ти куркумата?
Една особено силна страна на тези хора, за което Карлайл винаги щеше да им бъде благодарен, бе начинът, по който се отнасяха към обстоятелствата около неговото раждане. Фактът, че бе извънбрачно дете, нямаше никакво значение за тях. Шопенхауер
беше важен, но фактът, че Уин Макмилън се бе търкаляла гола по пясъците на някакъв калифорнийски плаж с мъж, чиято фамилия дори не можеше да си спомни и в резултат на което бе родила сина си, бе незначителен заедно с всичките му морални заключения.Коуди Маркс не беше сред честите посетители на салона на Уин. Дори и да го бяха канили, той пак нямаше да се появи. Коуди не използваше гръмки думи. Всъщност той по принцип не използваше много думи. Просто беше един от най-добрите дърводелци в целия свят и оставяше способностите му да говорят вместо него. Макар че не го канеха да присъства на дългите вечери, посветени на камерната музика и литературните критики, той беше първият, към когото се обръщаха, когато се наложеше да се прави нещо, свързано със строежи и сгради. Ако в момента Коуди не можеше да дойде, защото беше зает с друга поръчка, хората просто изчакваха, докато се захване с техния проект. Това, разбира се, се отнасяше само за хора перфекционисти.
Коуди Маркс беше много повече от добър техничар. Той гледаше на нещата с очи на художник и с мозък на философ, разбираше, че Зен и прецизност не са взаимно изключващи се понятия, макар най-вероятно никога да не беше чувал за нещото, наречено Зен. Работата му го доказваше. Ако някой му покажеше снимка на къща, стая, кабинет, вече построени от някого, и му кажеше: "Ето това искам", той любезно отказваше ангажимента и бавно се оттегляше. Коуди не строеше копия. Той осъществяваше проектите на Коуди, точка.
Начинът, по който трябваше да се отнася човек с Коуди, бе следният: първо, трябваше да се примири с навика му да пуши лула, после – да обясни най-общо какво значение щеше да има за него крайният продукт от усилията на майстора, накрая – да се оттегли встрани и да остави всичко на креативността и уменията на Коуди. Едно нещо никога, ама никога не биваше да се случва – да се слага краен срок за завършване на даден проект или да се правят опити да се пришпорва Коуди, докато работи.
Последната негова индивидуална особеност стана легендарна, след като той беше зарязал работата по кухнята на един местен банкер. Жената на банкера бе изразила гласно негодуванието си пред Коуди относно неговия бавен, методичен стил на работа, беше се оплакала, че не можела нито да готви, нито да кани гости, нито да прави каквото и да било, докато кухнята е в такова състояние..
Без да я погледне или да каже нещо, Коуди си събрал чукалата, напуснал и отказал да довърши започнатата работа, докато банкерът не се съгласил да заведе семейството си на продължително пътуване – пътуване, което нямало да приключи, докато Коуди не им изпрател пощенска картичка, на която да пише, че кухнята е готова. Разбира се, въпросната нова кухня с нейните оригинални шкафове, вградена техника и омекотена акуратност на изтънчено майсторство спечели възхищението на всички. Най-щедрата похвала дойде от един представител на британска верига супермаркети и неговата съпруга, посетили дома на банкера в Мендосино, след като се бяха запознали по време на круиза, предприет от банкера и семейството му именно по времето, когато Коуди им оправяше кухнята. И така, Карлайл живееше на северния бряг, косеше ливади и изстъргваше боята от скъпите яхти на летовниците, нещастен от работата си на парче. Никога не бе харесвал повторяемостта, не понасяше да върши нещо, ако не израстваше по някакъв начин, докато го прави. Винаги беше смятал, че в края на всеки изминал ден човек трябваше да е станал по-добър от това, което е бил сутринта. Чувстваше се като закотвена чайка, пърхаща с криле по повърхността на нещата, дърпана надолу от тежестта, опитвайки се да си проправи път нагоре, към свободата.
Беше чувал майка му и приятелите да споменават името на Коуди и бе попил в голяма доза почитта, с която винаги се говореше за работата на стария майстор. Приятелите на майка му, макар да бяха способни в своите артистични или научни области, не притежаваха ръчни умения, водещи до незабавното сътворяване на нещо реално. Поради тази причина именно те изпадаха в почтително благоговение пред хора като Коуди, които творяха реални неща. Отличните автомеханици влизаха в същата категория, макар и да бяха на малко по-ниско ниво от това на майстора дърводелец.