Танго

Всички мъже, към които бе изпитвала някакви чувства, имаха една обща черта: докато вършеха работата си, каквато и да бе тя в момента, те не спираха да се оглеждат – за някое друго, различно място. Винаги мислеха за това друго място, а връзката им с когото и да било където и да било винаги се пропукваше и започваше да отслабва. Всички те бяха майстори в своята област и всеки един от тях чувстваше, че принадлежи на друга епоха.

През цялото време смъртта на баща не бе престанала да я занимава – не само начинът, по който бе умрял, но и самият факт, че вече го нямаше. И така, последният автобус за Саламандър я доведе отдалеч през априлския дъжд и я стовари пред кафенето на Дани. Нае малка къщичка на юг от силозите на Саламандър и започна дискретно разследване на обстоятелствата, съпътстващи смъртта на баща . Следователят, разследвал случката, се бе произнесъл кратко и ясно: земята под краката на антрополога бе поддала; смъртта му бе случайна.

Уводната статия в "Хай Плейнс Инкуайърър" определяше кончината му като "нещастен случай в резултат на копнежа ни да разберем по-добре самите себе си, изтръгвайки знания от пластовете на нашето минало". Струваше се, че тези реакции бяха едновременно прекалено прибързани и прекалено подредени; капакът на инцидента бе плътно спуснат. Целият пакет бе усърдно овързан и не можеше да се открие нищо, което да говори за друго освен за разсеяността на един учен, концентрирал се повече върху работата си, отколкото върху терена, на който стъпва. Не се връзваше. Баща бе внимателен и опитен специалист, който бе пребродил много хълмове през живота си.

Освен всички тези съмнителни моменти имаше и още едно любопитно нещо: разкопките бяха преустановени веднага след смъртта му. Финансирането на проекта изглеждаше сигурно, а после изведнъж бе секнало. Разкопките при Саламандърския кръстопът бяха потънали в забвение, въпреки че първоначално бяха сметнати за многообещаващи.

Кръстопътят не бе нищо друго освен железопътен възел на двайсет километра северозападно от Саламандър, край Хълма на вълка, където се засичаха влаковете от Чикаго и Милуоки. Въздушни снимки бяха разкрили наличието на няколко любопитни хълмовидни структури, а огледът на място бе показал, че растителността по тях бе необичайно буйна, което бе характерен признак за наличието на древни гробища и бунища. Интересът към обекта се бе засилил, след като работниците, извършващи изкопни работи покрай релсите, откриха доста останки от керамични изделия. В допълнение бяха направени няколко пробни копки, които също показваха, че вероятността да се открият ценни археологическц находки на мястото бе голяма.

Баща и колегите му се бяха заели да направят подробна карта на района като етап от подготовката за мащабни разкопки, разработиха изследователски проект и разпратиха молби за финансиране до различни федерални агенции. В една секваща дъха статия, публикувана във видно списание по естествена история, се казваше: "Разкопките при Саламандърския кръстопът обещават да хвърлят нова ярка светлина върху културата на индианците от палеолита и може основателно да оспорят широко разпространените теории относно миграцията на племената от Азия към Северна Америка през съществуващия преди двайсет и три хиляди години шести континент, наречен Берингия."

Бащата на Сузана се бе изкачил на върха на един хълм, за да добие по-точна представа за обекта, подготвяйки се за финалното картографиране на местността. Той познаваше добре скалата, беше се качвал на нея и преди. Всъщност една от снимките, илюстриращи статията, го показваше именно там, застанал на ръба на същото място, от което бе паднал няколко седмици по-късно. Снимката бе кристално чиста и ясно се виждаше, че антропологът стои върху скала, а не върху пръст.

Наемите в Саламандър бяха ниски, градчето бе тихо, огромните равнинни пространства допадаха. Когато малкото разследване не доведе до нищо ново, тя остана там и се концентрира върху собственото си съществуване, казвайки си, че смъртта на баща е мистерия, която предстои да бъде разгадана. По-голямата част от скромното обезщетение, което бяха прехвърлили от университета след гибелта му, се беше стопила по пътищата. Но тя шиеше сама дрехите си, ядеше проста храна и започна малък бизнес за продажба на билки и уникални бижута, които изработваше от всякакви боклуци, раковини от брега на реката, камъчета покрай шосетата.

В резултат на това се сдоби с доход, достатъчен за съществуването , че и малко отгоре. Местните жители, разбира се, бяха притеснени от начина на живот и от писмата, които от време на време изпращаше до "Саламандър Сентинел", настоявайки за по-добро отношение към всичко, в това число хората, животните и земята. Подобни неща не се приемаха добре на място, където мъжете говореха главно за цените на добитъка, където все още вярваха, че земята е тяхна собственост и следователно могат да я използват както намерят за добре. Всеки, който твърдеше противното, можеше да върви да се гръмне.

Произходът на Сузана Бентийн и начинът на изразяване създаваше особен ореол, който притесняваше някои, повечето. Тя излъчваше някаква невъзмутимост, някаква кротка самоувереност, която позволяваше да живее уравновесено и стабилно там, където си избереше. Богатият житейски опит, наситен с разнообразни преживявания и концентриран само в трийсет и няколкото години, я правеше да изглежда като човек, който знаеше всичко. Беше се научила да цени малките вселени – безграничната стойност на добре определените моменти, на малките задължения с безброй пътища за тяхното осъществяване и да ги цени повече от големите. Дори и само последните характеристики бяха достатъчни, за да я разграничат от хората, които с мъка си проправяха път през обикновения живот.

Така изглеждаха нещата отвън. Въпреки това, както веднъж беше казал Танър, "животът на някои хора, може би дори на повечето, е като грамофонна плоча. Никога не успяват, повтаряйки до втръсване първите ноти от някоя проста песничка. Ти, Сузана, си различна по начин, който не мога да обясня. Сякаш си пристигнала от някакъв друг свят, където си живяла дълго преди да се появиш тук и сега. Мисля, че доста ще се препъваш, но накрая ще се озовеш на специално място. Цената за това ще е самота, тъй като хората ще се страхуват не само от теб, но и от пътуването, което е необходимо, за да стане човек като теб"

И както бе предвидил Танър, тя наистина бе сама в това затънтено място, броеше дългите зимни вечери и копнееше за истински приятели, за ръцете на мъж, които да обгръщат тялото , да се плъзгат по гърдите и краката , за думи, прошепнати в ухото , за парадоксалното двусмислено чувство на отстъпчивост и властност, което определен тип мъже могат да събудят у една жена.

Индианецът беше отделен случай. Нито мъж, нито момче, а нещо съвсем различно. Птица може би, най-вероятно ястреб, една мрачна фигура, с която би могла да се успокои временно и без задръжки да упражнява мистичните си наклонности. Както и другите мъже, към които бе изпитвала някакви истински чувства, той носеше непостоянството в себе си и вечно гледаше към място, различно от това, на което в момента се намираше.

Една августовска нощ Сузана вървеше по Главната улица на Саламандър и си мислеше за джаз музиканта от Сиатъл. Понечи да прекоси шосето, за да поеме на юг към дома си, но се спря и изчака някакъв пикап с калифорнийски номер да отмине – същият пикап, който бе паркиран пред кръчмата на Лерой и който я бе стреснал, когато водачът му бе запалил двигателя. Прозорецът от страната на шофьора бе спуснат. Мъжът я погледна, докато минаваше на сантиметри от нея. Част от лицето му бе в сянка, но въпреки това тя успя да зърне дългата коса, жълтата кърпа, овързана около главата. Музиката от пуснатото радио бавно избледня, докато пикапът се спускаше надолу по улицата.

ШЕСТА ГЛАВА

Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.