Танго

Карлайл поръча две бутилки "Будвайзер", предполагайки, че Лерой още не е заредил с допълнително "Милър". Взе бирите и ги отнесе в сепарето, където седеше Гели. Мигащите червени светлинки от рекламата на "Лерой" подскачаха по лицето . Тя се усети и се обърна с гръб към тях.

Карлайл леко надигна бутилката си.

– За правата на заселниците или както там ги наричате.

Тя небрежно чукна шише в неговото и отвърна:

– Подобни права не съществуват, но да се надяваме, че заселниците могат да се изправят на крака, след като са били толкова дълго в коленичеща позиция. – Тя се облегна в ъгъла на сепарето, отпи от бирата си и извърна очи към бара.

Лерой пусна монета в музикалния автомат. Първите две песни бяха стандартна работа: за камиони и изневяра, осемнайсет гуми и довличане късно у дома, с червило на яката. Следващата се изпълняваше от доста сносен мъжки тенор, подплатен със стоманен акомпанимент на китара: "Облягам се на рамката на вратата, повтарям името си, сякаш може да забравя кой съм..."

Нещата малко се поосвежиха, когато в кръчмата влезе човекът патица. Карлайл нямаше представа кой е човекът патица, но през следващите години щеше да го вижда от време на време и държанието му до известна степен го очароваше. Човекът патица седна на бара, поръча си бира и кротко я изпи, без да контактува с никого. Нищо необичайно дотук. Странното беше следното: в широкия балтон, който носеше и зиме, и лете, имаше жива патица. Той често отваряше реверите на балтона си и тогава патицата показваше навън зелената си глава. Мъжът накланяше бутилката, патицата отпиваше глътка "Грейн Белт", после изчезваше обратно в гънките на палтото.

Карлайл погледна към странния мъж, после към Гели. Тя сви рамене и се усмихна, отпивайки от бирата си, но искаше да я разпита за жената с кестенявата коса, но не го направи. Отдавна беше разбрал, че да питаш жена за друга жена, да проявиш дори минимален интерес, беше равносилно на получаването не просто на леко изкривена, а на изцяло негативна информация.

Вместо това той каза:

– Разкажи ми за духовете от Хълма на вълка.

За момент Гели погледна към тавана, после към Карлайл. Забеляза колко топло гледаха очите му. Излъчваха малко тъга може би, но бяха топли и добри. Приличаше на мъж, който не гледаше на жените като на трофеи.

– Ами мисля, че споменах за професора, който падна от една скала близо до въпросния хълм. Това се случи преди известно време. Тогава много са шумеше за някакви индиански могили в този район и в продължение на няколко месеца в Саламандър прииждаха, а после си отиваха всякакви учени типове. Мъже и жени, много приятни хора. Облечени в работни дрехи, изключително любезни, когато идваха да ядат в "Дани". Изстъргваха калта от ботушите си на бордюра, преди да влязат вътре, което много се харесваше на Телма – тя продължава да го споменава и до ден днешен, колчем види някой каубой да внася разни безбожни мръсотии в кафенето. Интересна тълпа бяха, смееха се много и, изглежда, си прекарваха добре.

Заговори се, че индианците са доста разстроени от случващото се на мястото, което те смятаха за свещено и което според стари договори би трябвало да е все още тяхно. Не мина много време и професорът загина, а проектът бе изоставен. Никой не знаеше защо.

Година-две преди смъртта на професора в подножието на Хълма на вълка се беше разположила една изследователска група. Бяха четирима и всичките спяха в една палатка. Една нощ огромно парче скала се отцепило и паднало точно върху палатката. Премаза и четиримата, въпреки че единият поживя седмица, преди да почине от раните си. Истински късмет, че умря, като се има предвид как беше смазан. Всички казваха, че изследователите трябвало да са наясно, че не бива да си правят лагер в подножието на скалист хълм. Пристигна друг отряд и довърши проучването, така поне казват хората. Но в крайна сметка не се разбра какво точно са търсели и проучвали.

Карлайл нищо не каза, остави я да продължи.

– Става все по-странно и по-странно. Някои от по-старите жители твърдят, че от първия път, в който са се появили хора в района на Хълма на вълка, до сега е имало цяла серия от подобни инциденти. Най-различни особени случки, според онова, което съм чувала – огньове на върха, биене на барабани, огромна птица, кръжаща над хълма, космато същество, наречено Големия човек, вилнеещо из околността, какво ли не. Някои твърдят, че историите отиват още по-назад в миналото. Самите индианци настояват, че съществуват древни легенди за някаква жрица, наречена Сиаула. Старите вярват, че там винаги има нещо или някой, който дебне неканените гости. Според легендите името му е Стража и той е син на Сиаула. Страж на какво точно, не съм сигурна. Бди над свещената земя, предполагам. Това май е всичко, което знам. Когато минавам покрай това място на път за града, направо ме побиват тръпки.

Карлайл седеше неподвижно, замислен за миг.

– Доста странна история. Интересът ми към парцела на Уилистън нарасна още повече. Кой притежава земята около Хълма на вълка?

– Не съм съвсем сигурна. Парцелът на Аксел Лукър е на север оттам. Част от земята на запад е държавна собственост, дадена на фермерите за пасища, а друга част принадлежи на някаква корпорация или така говорят хората. Името на компанията е едно такова неопределено, трудно за произнасяне. "АуРА Корпорейшън" или нещо от този род.

– "Аур..Какво? Как се пише?

– Така, както се произнася. А-ура. Нямам представа какво означава. Веднъж попитах Джак, съпруга ми, но и той не знаеше.

Карлайл опря пръст на отвора на бутилката си и я залюля напред-назад.

– От мястото на Уилистън се вижда Хълмът на вълка. Може би, ако си взема бинокъл, ще мога от безопасно разстояние да разбера какво става там. Искаш ли да се възползваме от момента и да си поръчаме още по една бира?

– Разбира се, нека се възползваме. – Гели се усмихна, допи бирата си и подаде празната бутилка на Карлайл.

Той се измъкна от сепарето с празните бутилки в ръка. Докато Лерой изваждаше две нови бири от хладилника, човекът патица крадешком огледа дългокосия непознат. Прихлупи още по-ниско козирката на синята си шапка и придърпа реверите на балтона си, за да ги прихлупи един върху друг.

Когато Гели и Карлайл излязоха от "Лерой", улиците на Саламандър бяха притихнали, а Карлайл си отбеляза наум, че старецът е напуснал поста си на прозореца над "Лестър". Пожела лека нощ на Гели и отвори вратата на пикапа, тананикайки си мелодия, чието заглавие не можеше да си спомни. Но някои от думите се появиха в съзнанието му – думи, разказващи за павилиони за танци в дъжда.

СЕДМА ГЛАВА

–Искаш ли още едно?

– Не, засега съм добре. – Старецът седеше, облегнал гръб на стената на една кръчма в Ливърмор, опънал здравия си крак върху седалката в сепарето, а болния – под масата. Усмихна се и погледна към тавана, похлопвайки тихичко с бастуна по ръба на стола си.

 Когато Карлайл Макмилън купи старото място на Уилистън, северозападно от Саламандър, местните си помислиха, че е луд. След като се сдоби с онова парче земя, той се впусна в една от най-великите муфтаджийски експедиции на всички времена.

В окръга не остана място, недокоснато от лапите му. Той претършува всички стари плевни и преобърна и най-тъмните кътчета на склада за преоценен дървен материал във Фолс Сити. Аксел Лукър ежедневно докладваше за нарастващото количество материали, които Карлайл струпваше наоколо, и след три седмици хората почнаха да минават покрай имота му само за да видят за какво става въпрос. Някои се въоръжаваха с бинокли, защото къщата беше навътре от шосето. По-храбрите от местните жители се мятаха в джиповете или пикалите си, преминаваха пътеката, стигаха до самия край, слизаха и питаха: