Тръпката
Шрифт:
Но никой не го слушаше.
Филип се обърна към останалите в стаята.
— Това е добър урок за всички ни. Никога не подценявайте противника си, дори и да изглежда победен…
Филип направи знак с ръка на Елрой, който извади мобилния си телефон.
— Ало, полицията ли е?
Тя приключи разговора и потърси нов номер в телефонния си тефтер.
— Добър вечер, скъпа — каза мекият глас.
— Добър вечер, чичо Таге — отговори тя и усети как сърцето и заби малко по-бързо.
— Знам къде е Хенрик…
— Прекрасно, милата ми, дължа ти големи благодарности. Къде мога да го намеря?
Тя
Сега вече играта приключи.
Филип и компания купиха акциите му, вярно, значително по-скъпо, отколкото си бяха представяли, но все пак. Най-накрая си бяха осигурили пълен контрол над фирмата.
Вътре сигурно се лееше шампанско, докато той и близнаците детективи трябваше да изчакат при рецепцията да се появят ченгетата.
Истинските ченгета, това…
Мамка му!
Беше се надявал, че ще успее да се отърве, че блъфът с номера ще мине и Нокс и Хьовдинген ще почукат на вратата и ще го изведат. После хайде към Арланда със свежи пари в сметката.
Вместо това щяха да го арестуват наистина.
Присъдата беше най-малката му грижа. Наистина притеснителното беше, че в мига, в който личните му данни попаднеха в компютрите на полицията, при Водача щяха да се развеят предупредителните знамена.
Всъщност той беше изненадан, че още не го бяха открили.
Че Филип и слугите му още не го бяха издали. Но те май така и не бяха загрели кой беше той всъщност? Е, скоро щяха да узнаят…
Тежко чукане прекъсна мислите му.
— Бързо дойдохте — каза Елрой на двамата цивилно облечени мъже, когато отвори вратата.
— Бяхме почти зад ъгъла — отвърна единият от тях кратко.
— Бих искал да видя документите ви — каза Елрой.
Мъжете свиха рамене и извадиха полицейските си значки. Елрой ги разгледа старателно и кимна.
— Имам цялата информация ето тук…
Той подаде пластмасова папка на един от полицаите.
— Време, място, лични данни, вътре ще намерите всичко, плюс флаш памет със софтуерната програма, която той се опита да качи в мейнфрейма ни.
Посочи към HP.
— Адвокатите ни ще се върнат след празниците с нашия иск за обезщетение.
Единият от полицаите прелисти папката, после кимна на колегата си.
— Обърни се — изкомандва той и HP се подчини.
Чу се металическо щракване и белезниците бяха намясто.
— Окей, тогава тръгваме. От следствието ще ви позвънят утре сутринта, ако имат въпроси…
Двамата полицаи го отведоха до асансьора.
— Чакайте — викна Елрой след тях. — В кое управление ще го отведете в случай, че искаме да добавим нещо?
— Нормалм — отвърна по-високият полицай.
— Това от другата страна на централата ли е? — попита Елрой.
— Не, „Кунгсхолмсгатан“ 37, отдавна се преместихме.
Елрой се засмя доволно.
— Просто исках да проверя…
Те взеха асансьора надолу. Никой от полицаите не каза и дума. Колата стоеше точно отпред, типично полицейско корито с автоматични скорости и допълнително вътрешно огледало.
По-високият от двамата, който изглежда беше началникът, седна на задната седалка с HP. Колата запали и докато потегляха, той извади мобилен телефон.
— При нас е и сме в движение — каза кратко той на човека от другата страна на слушалката.
— Не сме на път към „Кунгсхолмен“, или… — промълви HP.
Но
мъжът не отговори.45. Call!
— Е, приятели — каза Филип Аргос. — Ето че премахнахме и тази неприятна дреболия. Понякога човек няма друг избор, освен да откупи свободата си, макар че цената се оказа малко по-висока, отколкото бяхме разчитали… Но все пак това беше решението, което носеше най-малко рискове в дългосрочна перспектива. Ще оставим на адвокатите да съберат обезщетението. Би трябвало да е относително просто, след като имаме номера на сметката. Независимо от това всички ние тепърва ще печелим повече пари, отколкото някога сме си мечтали…
Той вдигна чашата си.
— За бъдещето!
Зазвъня мобилен телефон.
— Извинете ме — каза Франк.
Той измъкна телефона от калъфа на колана си и излезе от стаята.
— Значи, знаем ли за кого всъщност работеше той — попита Бийнс.
Филип поклати глава.
— Не, за съжаление не. Имам своите подозрения, но никога няма да бъдем сигурни…
— Мислиш за Анна?
Филип сви рамене.
— Цялата информация, която сме събрали, сочи, че Хенрик на практика е действал съвсем сам. Във всеки случай не намираме никакви връзки с някои от нашите конкуренти. Може би Анна го е назначила преди…
Той направи жест.
— … или може би още по-вероятно е сестра и да го е направила, като се има предвид целия номер с акциите. Така или иначе, сега сме квит, акциите са наши, съвсем законно и по правилата и вече няма нещо или някой, който да заплашва плановете ни.
Франк влезе обратно в стаята. Той все още държеше телефона в ръка, но толкова здраво, че пръстите му бяха побелели при ръбовете му.
— Имаме проблем… — почти прошепна той. — Обади се Гите долу от Филтъра. Половината блог общност приказва за нас. За нас, за методите ни на работа, клиентите, троловете, блоговете, регистъра, you name it… Изглежда всичко е изтекло навън…
Той преглътна тежко и направи жест към вратата.
— Освен това на рецепцията чакат двама униформени полицаи и се чудят къде е взломаджията ни.
Филип хвърли поглед към Деян.
— Няма начин — Деян вдига ръце пред себе си в защита. — Лаптопът не беше вързан към мрежата, а освен това беше абсолютно празен. Троянецът не направи нищо.
— Това не е добре… — проплака Рилке.
— Тихо! — прекъсна ги Филип.
Той се обърна към Елрой.
— Какво прави той, докато чакахте отвън? Оставихте ли го да се приближи до някой компютър?
Елрой и Софи поклатиха главите си почти в синхрон.
— Отиде до кенефа, това беше всичко — каза Софи. — Трябваше да си превърже главата, нали си я сцепи, когато…
Тя прекъсна изречението и погледна тревожно към брат си.
— Когато какво? — изсъска Филип.
— … когато се удари в бюрото ми — продължи тя беззвучно.
Минаха по „Страндвеген“, продължиха през „Дипломатстаден“ и после нататък към Йердет.
Лампите на Какнесторнет 108 мигаха някъде в мъглата отляво и за няколко секунди той си помисли, че се бяха отправили натам.
108
Радиотелевизионна кула в Стокхолм. — Б.пр.