Тръпката

Кратко изпиукване от единия и джоб. Тя извади телефона си и прочете съобщението.

Беше от Мике.

MayBey живее покрай Е18, повечето от трафика минава през разпределително табло в Несбю Парк.

Тя беше права!

MayBey изобщо не беше такъв, за какъвто се представяше.

Или пък беше точно това…

Изображение, копие на съвсем друг човек.

Тя се обърна към Сандберг.

— Чакай тук! — каза кратко.

След което тръгна нагоре по стълбите сама.

42. Head to head

— Добре дошла, Ребека — каза мъжът със скиорската маска.

Платформата, на която стояха, беше малка, може би не повече от седем-осем квадратни метра. От лявата и страна имаше пищна каменна балюстрада, а отвъд нея пропаст, зейнала надолу към Лейонбакен 106 , а отдясно имаше ниска стена, последвана от леко наклонения меден покрив към вътрешния двор.

Тя погледна часовника си: 23:51.

От разстояние се чуваха далечни гърмежи от фойерверки.

106

Лъвският склон — система от алеи и рампи, които водят към северния вход на кралския дворец в Стокхолм. — Б.пр.

— Чакахме те, брат ти и аз.

Той посочи с глава и за секунда тя замръзна напълно. На балюстрадата с гръб към нея седеше свит човек. Ръцете му бяха вързани на гърба, а черна платнена качулка покриваше главата му.

Под краката му фасадата пропадаше сигурно двайсет метра надолу право към Лейонбакен.

Тя премести погледа си обратно към мъжа със скиорската маска. Макар че черното яке и маската го караха да изглежда голям, той всъщност беше по-дребен, отколкото си бе представяла.

— Разбира се, осъзнаваш поетичната справедливост тук… — каза той.

Тя кимна кратко, докато следеше движенията му с поглед.

Гласът му звучеше чудновато, като че той се стараеше усилено да го замаскира.

— Брат ти уби гаджето ти, като го блъсна от ръба…

Тя отново погледна към свития гръб, а после обиколи с очи малката платформа.

Върху ниската каменна стена на няколко метра от нея стоеше черна торба. Тя отново кимна.

— Да, схванах. Ти си законът, око за око…

— Именно… — каза той, но нещо в гласа му разкри, че тя не бе реагирала точно както беше очаквал.

Звуците от новогодишни ракети започнаха да набират сила, а между тях се чуваха пулсиращи сирени, които се приближаваха. Търпението на Сандберг очевидно се беше изчерпило.

Той завъртя глава и хвърли бърз поглед към ръба.

— Напът са — отбеляза тя сухо.

— Добре, тогава можеш да се върнеш обратно долу…

Тя направи половин крачка назад към капака на стълбището, но после се спря.

— Знаеш ли какво, MayBey? Мисля, че предпочитам да остана тук…

Той потръпна и изглеждаше сякаш обмисля какво да каже. Накрая направи крачка към гърба на седналия човек.

— Ти май не разбираш… — озъби се той.

— О, да, разбирам — тя погледна към чантата.

Сирените вече бяха по-близо, поне три-четири отделни коли.

Гърмежът на ракетите се засилваше.

— Всъщност разбирам всичко. Мислиш да бутнеш брат ми ей там…

Тя посочи към седналия мъж.

— … от ръба точно както обеща на всичките си фенове. Ако си окей, мисля да остана тук и да гледам, докато го правиш.

— К-к’во?

Той изтърва гласа си и за миг прозвуча почти пискливо.

— Ами казах да действаш и да пратиш Хенке през ръба. Приказваш за това от няколко седмици, така че заповядай.

Той премисли няколко секунди, след което направи още една полукрачка към балюстрадата. Тя видя седналия човек да се върти неспокойно.

Сирените бяха заглъхнали, което вероятно означаваше, че полицаите в момента се втурваха нагоре по стълбите. Няколко минути, докато минат през тавана, и после щяха да са тук.

Тя бавно премести ръката си нагоре под якето.

— Ти наистина не схващаш, Ребека… — изсъска той и вдигна единия си крак като за ритник.

— Не — каза тя спокойно, докато обгърна с пръсти предмета, закрепен за колана при кръста и. — Ти си този, който не схваща…

Тя направи две светкавични стъпки по платформата и замахна с ръка. Телескопичната палка се разгъна в пълната си дължина и удари MayBey в задната част на бедрото.

Ударът беше толкова силен, че тя усети костта да се чупи под метала.

Той се стовари назад, но тя се въздържа да се хвърли върху него. Вместо това сложи собствения си крак върху гърба на седналата фигура.

* * *

Той чу гласове, по-конкретно два, мъжки и женски. И двата звучаха познато, осъзна той, но главата му все още беше твърде замъглена, за да ги идентифицира.

После чу зад себе си нещо, което звучеше като бързи движения.

Някой сложи крак на гърба му.

* * *

— Ето, MayBey, нека ти помогна малко с начинанието — изкрещя тя, за да надвика ракетите.

После натисна с крак.

— Неееее!

Двата панически крясъка се смесиха в един-единствен кух звук.

MayBey се опита да се хвърли към краката и, но перване с палката през ръцете го накара да се загърчи от болка.

Тя улови седящия мъж, издърпа го от балюстрадата и го пусна на пода на платформата до MayBey. После извади белезниците от задния си джоб.

Под дебелите ръкавици и черното шушляково яке китките на MayBey бяха тънки и тя нямаше никакви проблеми да му сложи белезниците.

— Време е за малко демаскиране, господа.

Тя дръпна скиорската маска на MayBey, след което освободи и другия мъж от качулката му.

— С Йонатан Лунд вече сме се срещали…

Тя кимна по посока на MayBey, който продължаваше да нрави гримаси от болка.

— Но кой си ти?

— С-Сандвича — изхлипа младият мъж, който се беше правил на брат и. — Маркус Лилхаге.

— И откъде познаваш нашия Лунд младши? Може би баща ти също е полицай?

— Н-нее… — изхълца той. — С Клина ходим в едно даскало…