Тръпката

Тя кимна бавно и после завъртя глава към черната чанта.

— Там вътре има камера, нали?

Младежът, който явно се наричаше Сандвича, кимна.

Тя побутна Йонатан Лунд в гърдите с палката.

— Някой от вас двамата ще ми разкаже ли?

Той стискаше нараненото си бедро с две ръце и избягваше погледа и.

— Добре тогава, Маркус, имаш думата.

Тя сложи палката върху едното му рамо.

— Това беше просто проект… за училище.

— Продължавай.

— Ами значи, учим за медиите, работим по проект за информационния поток. Искахме да видим дали можем да определим посоката на някой дебат чрез фалшиво лице. Бащата на Клина четеше онзи сайт за ченгета, оттам ни дойде идеята.

Той погледна към Йонатан Лунд, който продължаваше да мълчи.

— После една вечер баща му седнал на телефона си и без да разбере, звъннал вкъщи. Клина вдигнал и го чул как си говори с колегите в буса…

— … за мен — вметна тя и забеляза как Йонатан погледна нагоре.

— Ти си се чукала с баща ми… — изсъска той. — Въпреки че си знаела, че има семейство…

Тя кимна бавно.

— Това е напълно вярно, Йонатан — каза след това. — И далеч не е нещо, с което се гордея, ако това е някаква утеха. Значи затова избрахте мен?

— В-всъщност проектът изобщо не беше толкова голям. Мислехме да опитаме да изиграем ченге, излязло от релси, което блогва за това как ще се самоубие. Искахме да видим дали колегите му ще се опитат да му помогнат — продължи Маркус. — Значи, въпросът беше да си изградим профил. Да си създадем име. Като онова момиче от Художествената, което изимитира психоза и стана турбо известна…

— Млъквай, по дяволите, Сандвич! — изръмжа Йонатан. — Нямаме какво повече да ти кажем, шибана курва…

Тя го изрита в коляното и той се сви на топка.

— Трябва да обмисляш по-внимателно думите си, Йонатан. Сети се какво говорят за психиката ми в онзи сайт… Умно момче като теб може би ще ми каже какво ще се случи, ако строша камерата ви и после кажа, че при чиста самозащита съм била принудена да ви хвърля и двамата от ръба?

Тя видя как очите му се разширяват, как търси знаци, че тя се шегува. Вместо това тя го хвана за якето и го завлече към ръба.

Долу беше успяла да се образува тълпа.

— Тероризирате ме от няколко седмици… — продължи тя, долепила уста до ухото му. — Накарахте хората да ме затрупат с мръсотии, почти ме прегазихте, а освен това заплашихте живота на малкия ми брат…

Тя го провеси с още малко от ръба. Въпреки виковете и гърмежите на новогодишните фойерверки го чуваше как се бори да си поеме въздух.

— Или? Колата пред къщата ми, нали това бяхте вие?

— Да! Д-да, по дяволите — изпищя той. — Искахме само да те п-проверим. И к-когато се втурна към нас…

— … се паникьосахте?

Той закима трескаво, без да отделя поглед от паветата далеч долу.

— А брат ми, как се вписва той в картинката?

— Съвпадение. Един ден той просто дотича в магазина… П-после всичко постепенно си дойде на мястото…

Тя издърпа Йонатан Лунд обратно на платформата и го пусна долу до другаря му.

— А цялата тази работа? — тя посочи с глава покрива на двореца. — На кого му хрумна?

— Брат ми е офицер в гвардията — измърмори Маркус. — Той ме взе със себе си тук през лятото, когато сваляха знамето.

— Значи си мислехте, че ще повярвам, че Хенке седи там на ръба? Че ще се моля, ще ви умолявам за живота му, докато вие снимате — това го разбирам. Но как си мислехте, че ще се отървете?

Двамата младежи си размениха погледи, но никой от тях не отговори. Ребека помисли няколко секунди.

— Разбирам… — каза тя след това. — Да слезете долу с белезници и да се окажете по телевизията и във вестниците би било перфектен завършек на малкия ви проект — кимна тя. — Тъй като всъщност нямахте заложник тук, горе, сигурно щяхте да се разминете с глоби или условна за някое дребно престъпление. Аз щях да стоя, провесила нос, докато вие ставате знаменитости. Е, все още не е твърде късно!

Вдигна ги на крака, разхлаби въжето на знамето и преди те да се усетят какво прави, го прокара през белезниците на гърбовете им. После закотви въжето, омотавайки го двойно около пилона, след което изблъска двамата млади мъже към балюстрадата толкова твърдо, че те паднаха през глава.

Чу се смъртен рев на два гласа — после въжето на знамето се опъна рязко и те увиснаха почти във въздуха с колене все още на ръба.

Тя виждаше светкавиците от мобилните телефони долу в тълпата.

— Усмихнете се и помахайте, момчета — каза тя. — Сега ще станете известни.

Отиде до торбата, измъкна камерата и след кратко бърникане извади картата памет.

Долу на стълбището я посрещна парламентьорът, а зад него тя мерна въоръжения отряд за бързо реагиране в черни униформи.

— Всичко е спокойно — каза тя и размаха полицейската си значка.

После посочи към телефона в ръката на мъжа.

— Но можеш да звъннеш на Тобе Лунд от Отряд А на спецчастите и да го помолиш да дойде да прибере сина си. И му кажи да вземе два чифта сухи панталони…

43. All Your Bases Are Belong To Us 107

В мига, в който смъкнаха качулката от главата му, светът избухна в цветове, викове и гърмежи. Отне му половин секунда, за да осъзнае, че часът беше дванайсет, и още половин, за да разбере къде се намираше.

107

All your base are belong to us е фраза на развален английски, придобила голяма популярност в интернет и гейм средите, и се използва иронично. Идва от европейската версия на играта Zero Wing, което е зле преведена от японски. Фразата изразява победа или надмощие над противника. — Б.пр.

Седемдесет метра над центъра на града, мокрите и осолени платна на „Свеавеген“ бяха там, долу, между увисналите му крака и само няколкото десетки сантиметра бетон, върху които беше седнал, го деляха от падането.

Кракът върху гърба му го натисна и скъси разстоянието до ръба наполовина.

Той се опита да се хвърли назад, да задържи центъра на тежестта от вътрешната страна на ръба. Но кракът го спря и безмилостно го избута напред.

— Наслаждаваш ли се на гледката, loverboy? — прошепна Софи в ухото му, докато стокхолмското небе избухваше над главата му.

— В десния джоб на панталоните ми, USB-памет — изрева той, опитвайки се да надвика фойерверките. — Не ме пускай, мамка му!

Задникът му се плъзгаше бавно по бетона, докато кракът на Елрой продължаваше да го бута.

Деветнайсет етажа по-долу улицата се беше изпълнила с празнуващи.

— И какво мислеше да правиш с това, Хенрик, малкият? — отново Софи, съвсем близо до ухото му.

— Да го плъгна в сървъра и да заредя троянец — проплака той. — Моля те, моля те, не ме пускай…