Тръпката

— Е, какво ще кажеш, Хенрик, готов ли си да приемеш мисията? — усмихна се мъжът. — Yes or no?

HP отвори уста.

— Yes or no какво?

— Ребека! — мъжът разпери свободната си ръка. — Колко хубаво, че реши да ни правиш компания.

Ребека се показа от мрака и тръгна бавно към надгробния камък.

HP светкавично прибра листа хартия. Какво, по дяволите, правеше Бека тук? Сега? Те познаваха ли се?

— Yes or по какво, Хенке? — повтори тя, заставайки до HP.

— О, просто помолих брат ти за помощ с едно нещо. Свързано е с онова, което обсъждахме преди… — усмихна се мъжът.

— С татко?

— Би могло да се каже. Между другото, трябва сърдечно да ти благодаря, че помогна да уредим тази малка среща. Колегите ти се справиха образцово.

HP имаше чувството, че мозъкът му ще експлодира.

Да уредим?

Колеги?

Какво, по дяволите, се случваше?

— Дойде тъкмо навреме, Ребека, Хенрик и аз току-що приключихме с малкия си разговор.

Мъжът изпразни чашите кафе и заедно с термоса ги прибра в малка кутия „Уника“ 111 , която стоеше скрита в сенките долу до камъка.

111

Марка кутии за съхранение, изработени от пресована хартия. — Б.пр.

— Колата ми е паркирана ей там — той посочи с бастуна в мрака. — Беше ми приятно да срещна и двама ви отново — каза той и вдигна шапката си за сбогом.

— Довиждане, приятели мои!

— Ще поддържаме контакт, нали, чичо Таге?

— Не се притеснявай, Ребека — отвърна той с почти весела интонация. — Ще се чуваме. Обещавам.

Няколко секунди по-късно тъмнината го беше погълнала.

— Обясни! — каза HP, докато бъхтеха през снега. — И по-бързо, преди да съм полудял!

Тя можа да сдържи усмивката си.

— Чичо Таге ми помогна с едно нещо, нещо важно. В замяна му обещах да уредя да се срещнете. Малко се притеснявах за теб, така че през последните дни двама мои колеги те държаха под око, именно те те взеха горе при Хьоториет. Малмен, онзи, високият, ме осведомяваше от време на време по телефона. Позна ли го, между другото?

— К-кво, кого т’ва?

— Чичо Таге, ходили сме му на гости в лятната вила горе в Ретвик като малки.

Тя го хвана под ръка.

— Сините чехли, на които бяха изписани имената ни, не си ли спомняш? Не искаше изобщо да ги сваляш…

Той само поклати глава.

Излязоха от гората и продължиха към колата и.

— А той всъщност какво искаше от теб? — попита тя.

— Нищо особено — измърмори той. — Нищо особено…

47. Aftermath

Той почти беше стигнал до проверката на паспортите и тъкмо беше пъхнал ръка в единия от вътрешните джобове на палтото, когато мъжете пристъпиха към него.

— Г-н Аргос? — попита този отпред, някакъв офицер.

— Кой се интересува?

— Името ми е майор Ердоган — отвърна офицерът, без да представи двамата костюмирани мъже зад себе си. — Може ли да видя паспорта ви, благодаря?

Той подаде документа за самоличност и офицерът го прегледа внимателно.

— Отлично — продължи той и подаде паспорта на един от мъжете отзад. — За съжаление, няма да бъдете допуснат на територията на Турция, тъй като сте заподозрян в престъпление в друга страна. Тези двама господа ще се погрижат да се качите на съответния самолет…

— Глупости! Турция няма договор за екстрадиция с Швеция. Нямате абсолютно никакво право да постъпвате така!

Офицерът се усмихна и размени погледи с двамата костюмари.

— Кой говори за Швеция? — продължи след това той. — Издирван сте за подстрекателство за убийство в Обединените арабски емирства, по-точно в Дубай, и двамата господа са тук, за да ви отведат.

Костюмираните мъже пристъпиха към него и по-ниският от тях, дребен човек с очила и мустаци му подаде ръка.

— Казвам се полковник Азиз — каза той приятелски. — А това тук е колегата ми, сержант Мусад.

Той посочи с палец към другия — едро сложен мъж, чието сурово изсечено небръснато лице беше покрито с множество малки белези.

— Извинете сержанта, той, за съжаление, не говори английски — продължи Азиз с лека усмивка. — Радвам се най-накрая да ви срещна, г-н Аргос. От дълго време чакаме шанс да си поговорим с вас.

* * *

— Не е нужно да ставаш — каза тя и влезе направо в офиса му.

— Охо, приятна изненада — промърмори Рунеберг и свали бавно краката си от ръба на бюрото. — Какво правиш тук, Нормен, нали се връщаш чак следващата седмица?

— Исках само да оставя това.

Тя сложи тънка купчина листа пред него.

— Също така ще ти трябва и това, когато прочетеш всичко.

Тя се зарови в единия от джобовете си, след което бавно подаде значката си.

— Какво, по дяволите, означава това, Нормен?

Той се изправи назад в стола.

— Нали те оправдаха по всички точки. Цялата работа в Дарфур вероятно е била нагласена, някакъв вид засада. Твоите действия вероятно са спасили живота на всички ви, но това вече го знаеш. Така че защо искаш да…

— Да изляза в отпуск? — прекъсна го тя. — Защото имам нужда да се махна оттук за известно време.

— Това има ли нещо общо със… знаеш…

— Имаш предвид уебстраницата? И да, и не. С една дума преди всичко за мен самата.

Тя си пое дълбока глътка въздух.

— Партньорът ми работи във фирма за IT-сигурност. Наскоро бяха купени от по-голяма компания, която иска да разшири дейността. Ще им помогна да стартират собствен отдел за лична охрана. Получавам пълна свобода и солидни ресурси…

Той помълча няколко секунди, после кимна.

— Разбирам. Звучи като предложение, на което не може да се откаже. Но ме поставяш в малко трудно положение. И без това не ни достигат хора. Екипът…

— Предложението ми е да назначиш Давид Малмен за нов ръководител на екипа.

Той и хвърли продължителен поглед.

— Нещо ми подсказва, че с Малмен вече сте говорили за това.

Тя не отговори.

— Окей, Бека, няма да се инатя. Но трябва да ми обещаеш нещо…

— Какво, Луде?

Тя си позволи лека усмивка, на която той веднага отвърна.

— Да се грижиш за себе си…

— Обещавам — засмя се тя.

Той грабна една химикалка, подписа документите и и подаде едно копие.