Юмрукът на бога

Сега Рахмани се тревожеше от налудничавата ярост на своя държавен глава. Вицепрезидентът Изат Ибрахим му се обади малко след пладне предишния ден — никога не бе чувал най-довереният човек на Саддам да звучи по този начин.

Ибрахим му каза, че президентът не бил на себе си от гняв, а когато той изпаднеше в такова състояние, обикновено се лееше кръв. Само кръвта успяваше да успокои яростта на човека от Тикрит. Вицепрезидентът даде ясно да се разбере, че от Рахмани се очаква да покаже резултати, при това бързо. Той попита Ибрахим:

— Какви резултати имате предвид?

— Открий откъде са разбрали — му изкрещя Ибрахим.

Рахмани влезе във връзка с приятели в армията, които бяха разговаряли с артилеристите — докладите им били категорични по една точка. Англичаните нападнали с два самолета. Имало още два, по-високо, но смятали, че са изтребители, осигуряващи прикритие; във всеки случай не пуснали никакви бомби.

След това разговаря с оперативното планиране на военновъздушните сили. Според тях, а неколцина от офицерите там бяха получили своята подготовка на Запад, нито един обект от голямо военно значение не би бил подложен на удар само с два самолета. По никакъв начин.

И така, разсъждаваше Рахмани, ако англичаните не са смятали, че гробището за стари автомобили е онова, за което се представя, тогава за какво са го смятали? Отговор вероятно можеха да дадат двамата свалени британски летци. Той лично с огромно удоволствие би провел разпитите, убеден, че с помощта на някои халюциногенни препарати ще ги накара да проговорят за няколко часа, при това истината.

От армията бяха потвърдили, че пилотът и навигаторът са заловени три часа след нападението, насред пустинята, като единия бил със счупен глезен. Обаче с невероятна бързина се появила група от АМАМ и отвела двамата летци. Никой не смееше да спори с АМАМ. Така двамата британци попаднаха в ръцете на Омар Хатиб. Нека Аллах бъде милостив към тях.

Рахмани разбираше, че след като не може да блесне с бързо предоставена информация, тогава ще трябва да измисли нещо друго. Въпросът беше — какво?

Само онова, което президентът очакваше, разбира се. А какво е то? Заговор, разбира се. Тогава щеше да получи заговор. Ключа към него щеше да даде предавателят.

Посегна към телефона и повика майор Мохсен Заид, ръководителя на радиопрослушването — отдела, натоварен да прихваща радиопредавания. Време беше отново да си поговорят.

На трийсет километра западно от Багдад се намира малкият градец Абу Граиб, място, което, без да се отличава с някаква забележителност, беше известно, макар и рядко споменавано в Ирак. Защото в Граиб се намира големият затвор, отделен почти изключително за разпити и задържане на политически затворници. Затова персоналът в него не беше от националната служба по затворите, а от тайната полиция АМАМ.

— В същото време, когато Рахмани повика при себе си своя специалист по радиопрослушване, към двойната порта от дебело дърво на затвора се приближи дълъг черен мерцедес. Разпознавайки човека в колата, двама пазачи се хвърлиха да отворят вратите. Тъкмо навреме, защото човекът в колата би могъл да накаже безмилостно онзи, който го е забавил и един миг с мудно изпълнение на възложената му работа.

Колата влезе и портите се затвориха. Седналият отзад в колата не удостои усърдието на пазачите с кимване или жест. Те бяха хора без значение.

Колата спря пред стъпалата към главната административна сграда.

Бригадният генерал Омар Хатиб слезе и напето изкачи стъпалата. По целия му път вратите бързо се отваряха пред него. Младши офицер, негов помощник, носеше куфарчето му.

За да стигне до кабинета си, Хатиб се качи на асансьор до петия, последен етаж, а когато остана сам, нареди да му донесат турско кафе и започна да разглежда докладите, които се изготвяха всекидневно с подробности за изтръгнатата от онези в мазето информация.

Независимо от вида, който си даваше, Омар Хатиб беше не по-малко разтревожен от колегата си в другата част на Багдад — човек, когото ненавиждаше точно толкова, колкото беше ненавиждан от него.

За разлика от Рахмани, който със своето частично английско образование, владеене на езици и вид на космополит беше по принцип обект на подозрение, Хатиб можеше да разчита на същественото предимство, а именно че беше от Тикрит. Докато вършеше добре работата, възложена му от президента, и поддържаше потока от признания за предателство, които задоволяваха жаждата на ненаситната параноя, той беше в безопасност.

Но последните двайсет и четири часа бяха тревожни. И на него му се бяха обадили по телефона, но му се обади зетят, Хюсейн Камел. Също както направи Ибрахим с Рахмани. Камел предаде новините за безкрайната ярост на президента по повод бомбардирането на Ал-Кубай и поиска резултати.

За разлика от Рахмани, Хатиб държеше в ръцете си двамата британски летци. От една страна, това му даваше преимущество, а от друга — представляваше клопка. Президентът щеше да иска да знае, при това бързо, какви инструкции са получили летците преди полета — какво всъщност знаеха съюзниците за Ал-Кубай и как са го научили?

Именно от него се очакваше информацията и вече петнайсет часа хората му обработваха летците — от седем предишната вечер, когато ги бяха докарали в Абу Граиб. До този момент нещастниците бяха издържали.

От двора под прозореца му достигна свистене, удар и тихо стенание. Челото на Хатиб се сбръчка озадачено, сетне се изглади, като се сети.

Във вътрешния двор под прозореца му висеше един иракчанин, вързан за китките на напречна греда. Пръстите на краката му стигаха точно на десет сантиметра от земята. Наблизо стоеше кана със солена вода, която вече не беше бистра, а тъмнорозова.

Имаше заповед всеки надзирател и войник, който прекосява двора, да спре, да вземе една от тръстиковите пръчки от каната и да нанесе удар отзад между врата и коленете на висящия мъж. Един ефрейтор под навеса отброяваше ударите.

Увесеният беше продавач на пазара, когото чули да казва, че президентът бил кучи син, и сега, макар и късно, трябваше да се научи да произнася името му с подобаващо уважение.

Интересното беше, че продължаваше да е жив. Това идваше да покаже колко жизнени са някои от тези обикновени хора. Търговецът беше понесъл петстотин удара, постигайки внушителен рекорд. Щеше да умре преди хилядния — никой досега не беше издържал хиляда. Другото интересно нещо беше, че го бе издал десетгодишният му син. Омар Хатиб отпи от кафето, отвъртя капачката на писалката си от масивно злато и се приведе над материалите.

Половин час по-късно на вратата се почука дискретно.

— Влез! — обади се той и вдигна очаквателно поглед. Имаше нужда от добри новини и само един човек можеше да почука, без преди това за него да съобщи помощникът му отвън.

Мъжът, който влезе, беше едър и дори собствената му майка трудно би могла да го нарече красив. Лицето му беше надупчено от прекарана в детството едра шарка, а там, където му бяха изрязали две кисти, лъщяха кръгли белези. Той затвори вратата след себе си и остана на място в очакване да го заговорят.