Юмрукът на бога

Изглежда не можеше да спи, когато любимите му екипажи се намираха във въздуха и навлизаха дълбоко във вражеска територия. Тъй като летяха денонощно, му оставаше много малко време за сън.

Имаше навик да броди посред нощ из помещенията на СЕНТАФ и да посещава анализаторите от Черната дупка в Центъра за тактически въздушен контрол. Ако се случеше да звънне телефон, при който нямаше човек, той бързо вдигаше слушалката. Офицерите, които се обаждаха за пояснения или със запитване и очакваха да им се обади дежурният офицер, често установяваха, че разговарят със самия шеф.

Навикът беше много демократичен, но от време на време се случваха и изненади. Например един командир на ескадрила, чието име няма да споменаваме, се обадил да се оплаче, че всяка нощ на път към целите пилотите му попадат на гъст противовъздушен огън Тройно-А. Попитал няма ли начин иракските артилеристи да бъдат смазани с едно посещение на тежките бомбардировачи?

Генерал Хорнър казал на подполковника, че това е невъзможно; Въздушните крепости били заети. Командирът на ескадрилата възроптал, но отговорът останал същият.

— Добре — рекъл подполковникът, — тогава да го духаш.

Много малко офицери могат да кажат подобно нещо на генерал и да им се размине. Две седмици по-късно устатият командир на ескадрила получил повишението си в полковник.

Точно там го намери Чип Барбър тази нощ малко преди един часа и те се срещнаха с генерала в неговия частен кабинет в подземния комплекс четирийсет минути по-късно.

Генералът мрачно прочете дешифровката на английския текст от Рияд. Барбър се бе възползвал от текстообработващата програма, за да анотира някои части от него — така че да не прилича вече на предадено по радиото съобщение.

— Това още една ваша дедукция ли е? Извлечена от разговори с бизнесмени в Европа, а? — попита хапливо той.

— Смятаме, че информацията е вярна, господин генерал.

Хорнър изръмжа. Както повечето бойци не понасяше света на плаща и кинжала — хората, известни като „привидения“. Винаги е било така. Причината е проста.

Сражението е нещо, свързано с оптимизъм, може би предпазлив, но все пак оптимизъм, защото инак никой не би се захващал. Светът на плаща и кинжала обаче е основан на презумпцията за песимизъм. Двете философии нямат нищо общо и дори на този етап от войната американската авиация започваше все повече да се дразни от ЦРУ, където смятаха че тя разрушава по-малко обекти, отколкото твърди.

— А този предполагаем обект свързан ли е с онова, което смятам аз? — попита генералът.

— Ние просто смятаме, че е много важен, господин генерал.

— Добре, господин Барбър, длъжни сме да го огледаме.

Този път огледът бе поверен на един ТР-1 от Таиф. Модернизиран вариант на стария Ю-2, този самолет се използваше при събирането на най-различна информация, защото можеше да прелети над Ирак, без да бъде забелязан; с помощта на апаратурата си можеше да „опита“ отбранителните съоръжения и произвеждаше радарни изображения, като същевременно слухтеше с подслушвателните си уредби. Той продължаваше да носи камери и понякога се използваше не само за широкоъгълни снимки, а и за единични „интимни“ мисии. А задачата да се заснеме мястото, известно като Ал-Кубай, беше възможно най-интимната.

Имаше и втора причина да се използва ТР-1 — той може да предава снимките си в реално време. Не е необходимо да го чакаш да се върне от полет, да се разтоварва апаратурата, да се промива филмът, да се изпраща по най-бърз начин в Рияд. Докато ТР-1 се носеше над определената частица пустиня западно от Багдад и южно от военновъздушната база Ал-Мухмади, образите, които получаваше, се приемаха направо на телевизионен екран в мазето на саудитския щаб на авиацията.

В стаята имаше петима души, включително операторът, който управляваше апаратурата и можеше, когато останалите четирима му кажат, да накара компютърния модем да закове образа и да приготви снимков отпечатък за разучаване.

Там бяха Чип Барбър и Стив Ланг — в цивилно облекло в тази Мека на военна мощ; другите двама бяха полковник Бийти от американската авиация и командирът на ескадрила от Кралските военновъздушни сили Пек, и двамата специалисти по анализ на обекти.

Името Ал-Кубай се появяваше просто защото така се казваше най-близкото до обекта село, а тъй като беше прекалено малко, за да го има на картите им, за анализаторите смисъл имаха координатите и придружаващото ги описание.

ТР-1 го откри на няколко километра от координатната точка, дадена от Йерихон, но и дума не можеше да става, че описанието не е точно, а и наоколо нямаше нищо друго, което да съвпада с него.

Четиримата мъже гледаха как обектът постепенно се появява, задържа се най-добрата снимка. Модемът подаде разпечатка за проучване.

— Под това нещо ли е? — прошепна Ланг.

— Така би трябвало да бъде — рече полковник Бийти, — на много километри наоколо няма нищо друго, което да отговаря на описанието.

— Мръсни копелета!

Всъщност Ал-Кубай представляваше ядреният машиностроителен завод за цялата иракска ядрена програма, ръководена от д-р Джаафар Ал-Джаафар. Един британски ядрен инженер веднъж рекъл, че професията му била „10 процента гений и 90 процента шлосерска работа“. А то всъщност е много повече от това.

В машиностроителния завод инженерите материализират плодовете от труда на физици, математици, компютри и химици, и монтират крайното изделие. Точно ядрените инженери всъщност превръщат устройството в парче метал, годно за изстрелване.

Ирак беше заровил своя завод Ал-Кубай изцяло под пустинята, на 25 метра под земята и всъщност на тази дълбочина се намираше само покривът. Под него следваха още три етажа работилници. Онова, което накара командира на ескадрила Пек да възкликне „мръсни копелета“, беше изкусната маскировка.

Да построиш цял завод под земята не е толкова трудно, но да го скриеш, е голям проблем. След като веднъж се изгради в огромния кратер, булдозерите могат да изсипят пясъка до железобетонните стени и да покрият покрива, докато сградата се скрие. Дренажът под най-долния етаж ще се справи с влагата.

Но заводът ще има нужда от климатична инсталация, а това налага да се вкарва пресен въздух и да се извежда мръсният; и двете тръби би трябвало да се подават над равнището на пустинята.

Ще има нужда от страшно много електроенергия, което предполага мощен дизелов генератор. Това също налага необходимостта от входяща и изходяща тръба — значи да стърчат още два комина.

Трябва да има рампа или асансьор за пътници и кран за разтоварване на суровините, изход за персонала и материалите, друга постройка над земята. Тежките камиони не могат да пътуват по мекия пясък, а имат нужда от корава настилка, отклонение от най-близката магистрала.

Неизбежни са и топлинните емисии, които няма да личат през деня, когато въздухът навън е горещ, но ще се виждат през студените нощи.

Следователно как да се скрие от въздушно наблюдение къс от девствената пустиня, към който води асфалтиран път, сякаш за никъде, има четири големи фабрични комина, асансьорна шахта, непрекъснато пристигат и заминават камиони и често се излъчват топлинни емисии?