Юмрукът на бога

Ядоха малко, като подбутваха храната, защото трудно успяваха да превъзмогнат напрежението. В десет и половина Саймън Паксман отиде с останалите в радиостанцията и прочете съобщението на магнитофона. Думите му бяха ускорени двеста пъти и сведени до малко по-малко от две секунди.

Десет секунди след единайсет и петнайсет старшият радист изпрати кратък сигнал в смисъл „Там ли си?“; Три минути по-късно се чу кратко изпукване, което прозвуча като атмосферно смущение. Сателитната чиния го улови, а когато го забавиха, петимата мъже чуха гласа на Майк Мартин: „Черната мечка до Скалистите планини, приемам, край.“

Във вилата в Рияд облекчението избухна като взрив, четирима зрели мъже се блъскаха по гърбовете като малки деца, спечелили купата на училището.

Онези, които никога не са били на тяхно място, трудно могат да си представят чувството, което те обзема, когато научиш, че „един от нашите“ продължава да е там, далеч зад фронтовата линия, все още някак си жив и на свобода.

— Четиринайсет дни е седял там! — не можеше да се начуди Барбър. — Защо копелето не се е изтеглило, като са му казали?

— Защото е упорит идиот — отвърна му Ланг. — Толкова по-добре.

Радистът вече изпращаше второ кратко запитване. Искаше пет думи за потвърждение, макар осцилографът да показваше, че гласът е на Мартин — в смисъл че майорът от САС не е проговорил. Четиринайсет дни са повече от достатъчни, за да бъде прекършен един човек.

Предаването до Багдад беше възможно най-краткото:

„За Нелсън и Севера, повтарям, за Нелсън и Севера. Край.“

Изминаха още три минути. В Багдад Мартин, който клечеше на пода на бараката си в дъното на градината на първия секретар Куликов, хвана изпукването, прочете отговора си, натисна копчето за ускоряване и предаде сигнала с дължина една десета от секундата в саудитската столица.

Там го чуха да казва: „Възхвалявам деня светъл и славен.“ Радистът се ухили:

— Той е, сър. Жив, здрав и на свобода.

— Това стихотворение ли е? — попита Барбър.

— Действителният стих е „възхвалявам деня велик и славен“ — отговори Ланг. — Ако каже истинския, значи говори с пистолет на слепоочието. И тогава… — той сви рамене.

Радистът изпрати последното съобщение — истинското, и преустанови предаването. Барбър бръкна в куфарчето си с думите:

— Зная, че е против местните обичаи, но дипломатите се радват на известни привилегии.

— Не може да бъде — промърмори Грей. — „Дом Периньон“. Смяташ ли, че Лангли може да си го позволи?

— Лангли току-що сложи пет милиона гущера на масата за покер — отвърна Барбър. — Аз пък, момчета, мога да ви предложа бутилка пенливо.

— Точно така — потвърди Паксман.

Само за една седмица Едит Харденберг се преобрази — една седмица под въздействието на любовта.

Насърчавана нежно от Карим, тя отиде на фризьор в Гринцинг. Той я подстрига и й направи прическа, така че косата й падаше от двете страни, като подчертаваше тясното й лице и зрялото й очарование.

Любовникът й сам бе подбрал, с нейното срамежливо одобрение, най-подходящия за нея грим: тънка очна линия, светъл фон дьо тен и малко червило.

В банката Волфганг Гемютлих изпитваше стаен ужас, като я наблюдаваше тайно от другата страна на стаята — беше станала три сантиметра по-висока, защото обувките й бяха с токове. Онова, което го притесняваше, не бяха толкова токовете, прическата или гримът, макар че би ги забранил на фрау Гемютлих, ако й хрумнеше подобна идея. Смущаваше го излъчването й, самоувереността, с която му поднасяше писмата за подпис или стенографираше под негова диктовка.

Разбира се, той знаеше какво се е случило. Някоя глупачка от долния етаж я е убедила да похарчи пари за външния си вид. Това беше ключът към загадката — харченето на пари. Опитът му показваше, че то винаги води до провал и затова се боеше от най-лошото.

Присъщата й стеснителност не беше изчезнала и в банката продължаваше да се държи резервирано, но в присъствието на Карим, когато оставаха само двамата, сама не можеше да се начуди на куража си. В продължение на двайсет години се бе гнусила от всичко плътско и сега приличаше на пътник, потеглил към приказния свят на непознати удоволствия. Така че любенето им, отначало едностранно, започна да става все по-взаимно. Когато за пръв път посегна да го докосне „там долу“, бе убедена, че ще умре от шок и унижение, но за своя изненада оцеля.

Вечерта на 3 февруари той донесе в апартамента й кутия, завита в хартия за подаръци и завързана с панделка.

— Карим, не трябва да правиш такива неща. Много пари харчиш.

Той я взе в обятията си и я погали по косата. Свикнала бе да се радва на ласките му.

— Виж, какво котенцето ми, баща ми е богат. Той ми отпуска голяма сума пари. Да не искаш да ги харча по нощни клубове?

Обичаше закачките му. Разбира се, Карим никога не би отишъл в някое от онези ужасни места. Затова приемаше парфюми и скъпа козметика, които само допреди две седмици не би използвала за нищо на света.

— Мога ли да я отворя?

— Та нали затова съм я донесъл.

Отначало не можа да разбере какво има вътре. Като че ли кутията преливаше от надиплена коприна, дантели и цветове. Когато проумя, защото беше виждала реклами в списанията, цялата пламна.

— Карим, не бих могла. Просто не бих могла.

— Напротив, би могла — рече той и се засмя. — Хайде, котенце, върви в спалнята и опитай. Затвори вратата, няма да гледам.

Тя сложи нещата на леглото и започна да ги разглежда. Тя, Едит Харденберг? Никога! Имаше чорапи и колани, пликчета и сутиени, жартиери и къси нощници в черно, розово, алено, кремаво и бежово. Неща от прозрачна дантела или украсени с нея, копринени гладки тъкани, по които пръстите се плъзгат като по лед.

Остана цял час в стаята. После отвори вратата, облечена в пеньоар. Карим остави чашата си с кафе, стана и се приближи до нея. Изгледа я с мила усмивка и започна да развързва колана. Тя отново пламна. Не й стигнаха сили да срещне погледа му. Обърна очи настрана. Пеньоарът се разтвори.

— О, котенце! — рече тихо той. — Страхотна си.

Не знаеше какво да каже, затова обви ръце около врата му, вече без да се плаши, когато бедрото й докосна твърдото нещо в дънките му.

След като се любиха, тя стана и отиде в банята. Когато се върна, плъзна поглед по тялото му. Обичаше всяка частица от него. Приседна на ръба на леглото и прекара показалец по тънкия белег, който минаваше от едната страна на брадичката му — онзи, който каза, че е получил, падайки през стъклата на една оранжерия в овощната градина на баща си край Аман.

Той отвори очи, усмихна се и протегна ръка към лицето й; тя я хвана и погали пръстена с печат на малкия му пръст, пръстенът с бледорозовия опал, който му бе дала майка му, и го попита:

— Какво ще правим тази вечер?

— Хайде да излезем — предложи той, — да отидем в Бристол.

— Прекалено много обичаш пържолите.

Той се пресегна зад нея, хвана я за малкото дупе под прозрачния тюл и рече:

— Тази пържола обичам аз — и се засмя.

— Престани, ужасен си, Карим — рече тя. — Трябва да се преоблека.