Юмрукът на бога

Когато майорът си отиде, Рахмани позвъни в Министерството на външните работи. Имаше късмет — външният министър, който от месеци насам почти непрекъснато пътуваше, си беше в Багдад. Нещо повече, седеше на бюрото си. Рахмани си уреди разговор за десет часа на следващата сутрин.

Аптекарят беше добър човек и не спря да върти през цялата нощ. Не успя да се добере до по-големия, но използва своя връзка в армията и стигна до по-малкия от двамата сина на покойния си приятел. Лично не можа да разговаря с него, но неговият човек предаде съобщението.

То стигна до по-малкия син в базата далеч от Багдад на разсъмване. Щом го получи, офицерът взе колата си и потегли. В нормални обстоятелства разстоянието нямаше да му отнеме повече от два часа. В този ден обаче — 17 февруари — му бяха нужни шест. Имаше патрули и пропускателни пунктове на всеки две крачки. Използвайки чина си, успяваше да мине в челото на опашката, да покаже набързо пропуска си и да продължи.

Това обаче не помагаше при разрушените мостове. Трябваше да си изчака реда, за да го прекарат през реката. Стана обяд, докато стигне до къщата на родителите си в Кадисия.

Майка му се втурна в обятията му и заплака на рамото му. Опита се да измъкне от нея подробности — какво точно се е случило, но тя бе изпаднала в пълна истерия.

Накрая я вдигна на ръце и я занесе в стаята й. Сред разпилените из цялата баня лекарства намери шишето с приспивателното, което баща му взимаше, когато от зимните студове го свиваше артритът. Даде на майка си две таблетки и тя заспа.

Помоли стария Талат да направи кафе за двамата и докато седяха на масата, слугата му разказа какво се бе случило от сутринта на предишния ден. Когато свърши, той показа на сина на покойния си господар дупката в градината, където войниците бяха намерили чувала. Младият мъж се покатери на стената и намери драскотини там, където някой я бе прескочил, за да зарови предавателя. Сетне се върна в къщата.

Трябваше да чака — нещо, което не беше по вкуса на Хасан Рахмани, но срещата му с министъра на външните работи Тарик Азиз се състоя преди единайсет.

— Струва ми се, че не ви разбирам добре — рече сивокосият министър, надничайки като бухал иззад очилата си. — На посолствата е разрешено да се свързват със столиците си по радиото и предаванията им винаги са шифровани.

— Да, господин министре, и се излъчват от сградата на посолството като част от нормалния дипломатически трафик. Това е различно. Тук става дума за нелегален предавател, какъвто използват шпионите, и той излъчва залпови предавания, които сме сигурни, че не се приемат в Москва, а много по-близо.

— Залпови предавания ли? — попита Азиз.

Рахмани обясни за какво става дума.

— Все пак не мога да ви разбера. Защо някакъв агент на КГБ, а би трябвало да предполагаме, че това е операция на КГБ, ще изпраща залпови предавания от резиденцията на първия секретар, когато имат пълното право да ги изпращат от много по-мощни предаватели от посолството?

— Не зная.

— Тогава трябва да ми предложите някакво по-добро обяснение, господин бригаден генерал. Имате ли представа какво става извън вашата служба? Знаете ли, че късно снощи се върнах от Москва след напрегнати разговори с господин Горбачов и неговия представител Евгений Примаков, който беше тук миналата седмица?

Знаете ли, че нося със себе си мирно предложение, и ако президентът го приеме — а аз ще му го представя след два часа, — Съветският съюз ще свика отново Съвета за сигурност и той ще забрани на американците да ни нападнат?

При това положение, точно в този момент, очаквате от мен да унижа Съветския съюз, като разреша да проведете обиск във вилата на техния първи секретар? Честно казано, господин генерал, вие трябва да сте луд.

С това всичко приключи. Хасан Рахмани напусна министерството много ядосан, но безпомощен. Все пак имаше едно нещо, което Тарик Азиз не беше забранил. Между стените на къщата си Куликов можеше да е недостъпен. В колата си можеше да е недосегаем. Но улиците не принадлежаха на Куликов.

— Искам да бъде обкръжена — нареди Рахмани на най-добрия си екип. — Нека да е без шум, дискретно, без да се натрапвате. Но искам плътно наблюдение на сградата. Всички посетители, а такива ще има, трябва да бъдат проследявани.

Към пладне екипите от наблюдатели вече бяха по местата си. Седяха в паркирани коли, под дърветата, държейки под око четирите стени на градината на Куликов и двата края на единствената улица, която водеше към нея. Други, разположени по-надалеч, щяха да съобщават по радиото, когато някой влезе или излезе оттам.

По-младият син седеше в трапезарията на бащината си къща и гледаше дългия брезентов чувал, в който се намираше неговият баща. Сълзите се застичаха по лицето му, като си спомни за отминалите хубави години. По онова време баща му беше благоденстващ лекар, с голяма практика, дори се грижеше за семействата на някои от англичаните, след като неговият приятел Найджъл Мартин им го представи.

Спомни си за времето, когато двамата с брат си играеха в градината на Мартинови с Майк и Тери и се запита какво ли е станало с тях.

След час забеляза, че петната, които имаше по брезента, изглеждат по-големи от преди. Стана и отиде до вратата.

— Талат.

— Господарю?

— Донеси ножица и кухненски нож.

Останал сам, полковник Осман Бадри разряза чувала по дължина и в долния край. Сетне отметна брезента. Тялото на баща му беше съвършено голо.

Според традицията това е женска работа, но задачата не беше за майка му. Поиска вода и превръзки, проми и почисти обезобразеното тяло, превърза раздробените стъпала, изправи и омота счупените пищяли, покри почернелите гениталии. Докато вършеше всичко това, плачеше и плачейки, се променяше.

На смрачаване се обади на имама в гробището Алуазия в Рисафа и уреди погребение за следващата сутрин.

Всъщност тази неделна утрин на 17 февруари Майк Мартин беше в града с велосипеда си, но се бе върнал с покупките си, след като провери трите стени за някакви тебеширени знаци на път за вилата преди пладне. Следобеда поработи в градината. Господин Куликов, макар да не беше християнин, нито мюсюлманин, и не празнуваше мюсюлманския свещен ден петък, нито християнския — неделя, си беше у дома, страдаше от настинка и се оплакваше от състоянието на розите си.

Докато Мартин работеше в лехите, проследяващите групи на Мухабарат безшумно дебнеха зад стената. Йерихон, мислеше си той, няма как да остави вест, преди да са минали най-малко два дни; щеше да провери за знаци на следващата вечер.

Погребението на д-р Бадри се извърши в Алуазия в девет часа. В багдадските гробища хората бяха претрупани с работа и имамът едва сварваше да се справи със задълженията си. Само няколко дни преди това американците бяха бомбардирали едно убежище, причинявайки смъртта на повече от триста души. Хората бяха напрегнати. Няколко опечалени от съседно погребение попитаха мълчаливия полковник дали баща му е загинал от американските бомби. Той отговори кратко, че е от естествена смърт.