Юмрукът на бога

_Д-р Исмаил Убайди_ __Началник на разузнаването__

_Бригаден генерал Омар Хатиб_ __Началник на тайната полиция (Амн-ал-Ам)__

_Полковник Осман Бадри_ __От инженерните войски__

_Полковник Абделкарим Бадри_ __Пилот на изтребител__

_Д-р Джаафар Ал-Джаафар_ __Ръководител на ядрената програма__

_Полковник Сабауи_ __Началник на тайната полиция в окупиран Кувейт__

_Д-р Салах Сиддики_ __Ядрен инженер__

Глава 1

Човекът, който имаше още десет минути да живее, се смееше.

Смееше се, защото частната му секретарка Моник Жамине му разказваше една забавна историйка, докато го караше у дома в тази студена, дъждовита вечер на 22 март 1990 г.

В нея ставаше дума за обща колежка от Корпорацията за ядрени изследвания на улица „Дьо Стал“ — жена, смятана за истински вамп, мъжеядка, която обаче се бе оказала лесбийка. Заблудата допадаше на клозетното чувство за хумор на мъжа.

В седем без десет двамата бяха напуснали седалището на корпорацията в брюкселското предградие Юкл с „Пежо 21“ комби, зад волана на което седеше Моник. Няколко месеца преди това тя беше продала личния фолксваген на шефа си, защото се боеше, че какъвто е скапан шофьор, ще се затрие някъде.

Пътуването с кола от офиса до апартамента в средния блок от комплекса Шеридрьо, който се намираше в пресечка на улица „Франсоа Фоли“, отнемаше не повече от десет минути, но на половината път спряха пред една хлебарница. Влязоха вътре, за да си купи той от неговия любим хляб. Вятърът носеше дъжда; те наведоха глави, без да забелязват колата, която ги следеше.

В това нямаше нищо странно. Никой от тях не беше обучаван да забелязва подобни неща; колата без означения, с двамата брадясали мъже в нея, следваше учения от седмици, не го изпускаше, не се доближаваше, само го наблюдаваше; а той не я бе видял. Други я бяха видели, но не и той.

Когато излязоха от магазина, който се намираше пред входа на гробището, той хвърли хляба на задната седалка и отново влезе в колата. В седем и десет Моник спря пред стъклената врата на блока, който беше на петнайсет метра навътре от улицата. Предложи му да се качи с него, за да го изпрати до вратата, но той отказа. Тя знаеше, че той очаква приятелката си Елен, и не настоя. Това беше една от слабостите му, която обожаващият го дамски персонал понасяше търпеливо. Елен беше добра негова приятелка, с която си прекарваше времето в Брюксел, докато съпругата му беше в Канада.

Той се измъкна от колата с вдигната както винаги яка на шлифера, със закопчан колан и с усилие метна на рамо големия черен платнен сак, с който никога не се разделяше. Сакът тежеше повече от петнайсет килограма и съдържаше купища документи, научни разработки, проекти, изчисления и данни. Ученият нямаше доверие на сейфовете и противно на всякаква логика смяташе, че подробностите по последните му проекти са на по-сигурно място, когато висят на рамото му.

За последен път Моник видя шефа си да стои пред стъклената врата и да търси ключовете си с преметнат през рамото сак и стиснал хляба под мишницата си. Проследи го с поглед, докато влезе вътре и автоматично заключващата се врата се затвори след него. Сетне потегли.

Ученият живееше на шестия от осемте етажа на блока. Двата асансьора се намираха на задната стена на сградата, заобиколени от стълбището, а на всеки етаж имаше по един пожарен изход. Той взе асансьора и слезе на шестия етаж. Мъждивите лампи, поставени на равнището на пода, светнаха автоматично, когато прекрачи навън от кабината. Все така с подрънкващи ключове в ръка, наклонен на една страна под тежестта на сака и стиснал хляба, той зави наляво и отново наляво, стъпвайки по червеникавокафявия мокет. Опита се да вкара ключа в ключалката на своя апартамент.

Убиецът го чакаше от другата страна на асансьорната шахта, която се издаваше напред върху слабо осветената площадка. Излезе тихо иззад нея, хванал своя автоматичен пистолет Берета със заглушител, който бе увит в пластмасова торбичка, та изхвърчащите гилзи да не паднат по мокета.

Пет куршума, изстреляни от по-малко от метър разстояние, всички в тила и врата, бяха предостатъчни. Високият, плещест мъж залитна напред, блъсна се във вратата на своя апартамент, после се плъзна и тупна върху мокета. Убиецът не си направи труда да провери дали всичко е наред; не беше нужно. Не му беше за първи път; беше се упражнявал върху затворници и знаеше, че си е свършил работата. Изтича пъргаво шест етажа надолу, мина през задната врата, пресече градината с пръснатите из нея дървета и скочи в колата, която го чакаше. След един час беше в посолството на своята страна, а ден по-късно вече се намираше извън Белгия.

Елен пристигна след пет минути. Отначало помисли, че любовникът й е получил сърдечен удар. Изпаднала в паника, тя влезе и извика линейка. После се сети, че личният лекар на приятеля й живее в същия блок, и повика и него. Линейката пристигна първа.

Един от мъжете се опита да премести тежкото тяло, което все така лежеше по очи. Ръката му се изцапа с кръв. Минута по-късно двамата с лекаря обявиха, че жертвата е мъртва. Единственият друг обитател от петте апартамента на етажа излезе на прага; беше възрастна дама, която слушала концерт класическа музика и не чула нищо през дебелата дървена врата. Шеридрьо си беше такъв комплекс — много дискретен.

Мъжът на пода беше д-р Джералд Винсънт Бул, своенравен гений, конструктор на оръдия за цял свят и в последно време оръжейник на Саддам Хюсейн.

След убийството на д-р Джери Бул навсякъде в Европа започнаха да се случват странни неща. В Брюксел белгийското контраразузнаване призна, че месеци наред той бил следен почти всекидневно от коли без отличителни белези с по двама мургави мъже, които приличали на хора от Източното Средиземноморие.

На 11 април британски митничари конфискуваха на кейовете на Мидълсбъро осем секции — огромни стоманени тръби, великолепно изковани и фрезовани, и годни да бъдат съединени с огромни фланци в двата си края, където имало пробити дупки, предназначени за мощни гайки и болтове. С победоносно, изражение длъжностните лица съобщиха, че тръбите не били предназначени за нефтохимически заводи, както пишело в митническите декларации и в разрешителните за износ, а били части от огромно дуло на оръдие, конструирано от Джери Бул и предназначено за Ирак. Роди се фарсът за Супероръдието, и той щеше да се повтаря до втръсване, разкривайки двуличие, крадливите лапи на няколко разузнавателни централи, бюрократична некадърност и политическо мошеничество на дребно.

През следващите няколко седмици из цяла Европа започнаха да се появяват части за Супероръдието. На 23 април Турция съобщи, че е спряла унгарски камион, който карал десетметрова стоманена тръба за Ирак, която също била част от оръдието. Същия ден гръцки длъжностни лица заловиха друг камион със стоманени части и в продължение на няколко седмици задържаха нещастния британски шофьор като съучастник.

През май италианците спряха 75 тона части, изработени от Сочиета дела Фучине, а други 15 тона бяха конфискувани в завода на Фучине близо до Рим. Последните били от титанова стоманена сплав и предназначени за затвора на оръдието, както и други различни части и възли, предадени от един склад в Бреша, Северна Италия.

Присъединиха се и германците, с открити във Франкфурт и Бремерхафен части, изработени от „Манесман“ — все от добилото световна известност Супероръдие.

Наистина Джери Бул бе разпределил добре поръчките за рожбата на своя гений. Тръбите, образуващи дулото, са били изработени в Англия от две фирми, „Уолтър Съмърс“ в Бирмингам и „Шефилд Форджмастърс“. Но осемте заловени през април 1990 г. са били последните от общо петдесет и две секции, достатъчни, за да се монтират две цели дула, всяко дълго по 156 метра и с невероятния калибър от един метър, в състояние да изстрелят снаряд с размерите на цилиндрична телефонна кабина.