Юмрукът на бога

Освен това Джери Бул е бил човек, напълно лишен от дискретност. Той просто не можел да устоява на предизвикателствата. Навремето бил работил за Израел, харесвал страната и народа, имал много приятели в израелската армия и не умеел да си държи устата затворена. Ако се случело някой да го предизвика с думи като например: „Джери, обзалагам се, че никога няма да накараш тези ракети Саад 16 да заработят…“, Бул се впускал в тричасов монолог за това, какво точно прави, доколко е напреднал проектът, какви са проблемите, как се надявал да ги реши, всичко от игла до конец. Една разузнавателна централа може само да мечтае за такъв бъбривец. Дори седмица преди да умре приел в офиса си двама израелски генерали и им дал пълна, до последната подробност картина, а те я записали с помощта на уредите, монтирани в куфарчетата им. Защо да унищожават такъв рог на изобилието от вътрешна информация.

И най-сетне, когато става дума за учен или индустриалец, но не и терорист, Мосад има и друга практика. Неизменно се прави последно предупреждение; не странно нахлуване в дома, където се отместват чаши или се пренавиват видеокасети, а формално устно предупреждение. Процедурата е била спазена дори по отношение на египетския ядрен физик д-р Яхия Ел Мешад, работил по първия иракски ядрен реактор, който бе убит на 13 юни 1980 г. в хотелската му стая в „Меридиен“, Париж. Говорещ арабски „катса“ го посетил и направо го уведомил какво ще му се случи, ако не прекъсне дейността си. Египтянинът обаче казал на непознатия да изчезва — неразумна постъпка. С екип „кидон“ от Мосад така не се постъпва. Два часа по-късно Мешад бил мъртъв. Но все пак са му дали шанс. След година целият доставен от французите ядрен комплекс в Озирак 1 и 2 бе сринат при едно въздушно нападение на израелците.

Бул бил нещо по-различно — американски гражданин от канадски произход, любезен, достъпен и смайващо надарен почитател на уискито. Израелците са можели да разговарят с него приятелски и непрекъснато са го правили. Би било много по-лесно да изпратят някой негов приятел направо да му каже да престане, защото в противен случай екипът на убийците ще довтаса — „нали разбираш, не става въпрос за нещо лично, просто няма как“.

Джери не бил от онези, дето се борят за посмъртни награди от Конгреса. Дори вече бил споделил с израелците и с близкия си приятел Джордж Вонг, че смята да се измъкне от Ирак — във физически и юридически смисъл на думата. Повече не искал да си има работа с тях. Онова, което се е случило с д-р Джери Бул, било нещо съвсем различно.

Джералд Винсънт Бул бил роден през 1928 г. в Норт Бей, провинция Онтарио. В училище се проявил като умен и амбициозен. Искал да преуспее и да спечели уважението на света. Завършил средното си образование на шестнайсет години, но единственото висше учебно заведение, готово да приеме едно толкова малко момче, бил Машиностроителният факултет на университета в Торонто. Там се проявил не просто като умен, а направо блестящ. На двайсет и две години станал най-младият доктор. Въображението му било привлечено от самолетостроенето и по-точно балистиката — науката за тела в полет, независимо дали са изстреляни от дуло или като ракети. Това го насочило към артилерията.

След Торонто постъпил в КАРДЕ — Канадската агенция за развитие и внедряване на въоръжения във Валкартие, тогава малко предградие на Квебек. В началото на петдесетте години човекът обърна поглед не само към звездите, но и отвъд тях, към самия Космос. Паролата беше „ракети“. Тъкмо тогава Бул показал, че е нещо повече от блестящ инженер. Отличил се като изобретателен, оригинален, надарен с въображение. Именно през десетте години, прекарани там, той разработил своята идея и тя се превръща в мечтата, която преследва до края на дните си.

Като всички нови идеи тя изглеждала съвсем проста. Когато се запознал с новата серия американски ракети в края на петдесетте години, видял, че девет десети от тях са само първата степен. Кацнали съвсем на върха, втората и третата степен представлявали само малка частица от тези гиганти, миниатюрната пъпка полезен товар била още по-дребна от тях.

Огромната първа степен трябвало да издигне ракетата над първите 150 километра въздух, където атмосферата е най-гъста, а гравитацията — най-силна. След тези 150 километра е необходима много по-малка мощност, за да се изведе спътникът в Космоса и в орбита на височина между 400 и 500 километра над Земята. При всяко излитане на ракетата цялата обемиста и много скъпа първа степен бива унищожена — тя изгаря и изчезва завинаги в дълбините на океана.

Бул се запитал: ами ако изстреляш втората и третата степен, плюс полезния товар, за първите 150 километра през дулото на гигантско оръдие? Мъчел се на теория да убеждава онези, от които зависело финансирането, че това е възможно, по-лесно и по-евтино, а и оръдието щяло да се използва нееднократно.

Това бил първият му сблъсък с политици и бюрократи, и той се провалил, преди всичко защото бил такъв човек. Не ги понасял, а и те него.

През 1961-ва обаче извадил късмет. Намесил се университетът „Макгил“, най-вече защото видял в това възможността да си направи интересна реклама. Армията на САЩ също взела участие по свои собствени съображения. Бидейки пазител на американската артилерия, тя се борела за надмощие с военновъздушните сили, които искали да сложат ръка на всички ракети или тела, изстрелвани на повече от 100 километра височина. С получените от двете страни средства Бул успял да изгради на остров Барбадос малък изследователски комплекс. Американската армия му дала от излишъците си напълно окомплектовано 406-мм морско оръдие (най-големия калибър на света), резервна цев, малка радарна инсталация, един кран и няколко камиона. „Макгил“ обзавел металообработваща работилница. Било все едно да правиш Формула 1 с възможностите на третостепенен гараж. Но той успял. Така започнала поредицата му от смайващи изобретения, а бил само на трийсет и три години — срамежлив, свит, невчесан, пълен с идеи и напълно различен от останалите.

Работата си в Барбадос нарекъл Изследователски проект в областта на големите височини. Старото морско оръдие било монтирано и Бул запознал да работи върху изстрелваните тела. Нарекъл ги Мартлет, хералдическата птица без крака, която краси герба на университета „Макгил“.

Бул искал да изпрати в орбита около Земята полезен товар от апаратура по-евтино и по-бързо от всеки друг. Знаел чудесно, че никое човешко същество не би издържало на натоварването, което се получава при изстрелване от оръдие, но правилно преценявал, че в бъдеще 90 процента от научните изследвания и работа в Космоса ще се вършат от машини, а не от хора. При президентството на Кенеди, предизвикана от полета на руснака Гагарин, Америка се залови в Кейп Канаверал да постигне по-ефектната, но в крайна сметка доста безсмислена цел да изпрати там горе мишки, кучета, маймуни и най-сетне човек.

А в това време на Барбадос Бул се напъвал с единственото си оръдие и снарядите Мартлет. През 1964-а изстрелял един Мартлет на височина 92 километра, сетне добавил още 16 метра към цевта на оръдието си (това му струвало само 41 000 долара) и по този начин новата 36-метрова цев станала най-дългата в света. С нея той изстрелял на височина 150 километра полезен товар от 180 килограма.

Възникващите проблеми решавал в крачка. Голяма трудност създавал метателният експлозив. При малките оръдия зарядът дава на изстрелваното тяло един-единствен мощен тласък, като за една микросекунда се разширява от твърдо до газообразно състояние. Газът се стреми да се разширява и тъй като това няма къде другаде да стане, освен извън цевта, той избутва снаряда напред. Но за да не се разцепи цевта, ако е дълга, а тази на Бул била много дълга, е необходим по-бавно горящ експлозив. Имал нужда от нещо, което би изстреляло неговия снаряд нагоре по огромната цев с продължително, непрекъснато ускоряващо се свистене. И го разработил.

Знаел също така, че нито една апаратура няма да издържи гравитационно натоварване от 10 000 g, каквото създава експлозията дори на по-бавно горящ заряд, затова разработил система за поемане на натоварването, която го свеждала до 200 g. Третият проблем бил откатът. Не ставало дума за тапешник и откатът щял да стане страхотен с нарастването на цевите, зарядите и полезния товар. Затова разработил система от пружини и клапани, които да го сведат до приемливи граници.

През 1966-а старите противници на Бул сред бюрократите от Канадското министерство на отбраната му видели сметката, като убедили своя министър да спре финансирането. Бул настоявал, че може да изпрати в Космоса апаратура с нищожни разходи, само за частица от онова, което биха изразходили в Кейп Канаверал. Напразно. За да защити своите интереси, армията на САЩ преместила Бул от Барбадос в Юма, Аризона. Там, през ноември същата година, той изпратил полезен товар на височина 180 километра — рекорд, който останал непокътнат в продължение на 25 години. Но през 1967-ма Канада се изтеглила изцяло — както правителството, така и университетът „Макгил“. Армията на САЩ последвала примера им. Проектът приключил. Бул останал само консултант и се настанил да живее със семейството си в Хайуотър, в един имот, разположен от двете страни на границата между Северен Върмонт и родната му Канада, който бил закупил.

За случая с проекта на Бул трябва да се добавят две неща. Към 1990-а всеки килограм апаратура, изстрелян от Кейп Канаверал в рамките на програмата Космическа совалка, е струвал 10 000 долара. До деня на смъртта си Бул е знаел, че може да го направи за 600 долара на килограм. А през 1988-ма федералната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в Калифорния започва работа по един нов проект. Той предвижда огромно оръдие, но засега с калибър само 102 мм. Надявали са се евентуално да създадат много, много по-голямо оръдие, което би могло да изстреля полезен товар в Космоса, но това би им струвало стотици милиони долара. Начинанието носи названието Изследователски проект за свръхголеми височини.