Юмрукът на бога

Задачата за неговото привличане била възложена на Амир Саади — втория човек в Министерството на гражданската и военната промишленост, известно като МИМИ. Амир Саади, изискан космополит, дипломат и учен, който владеел английски, френски и немски, изработил великолепно Бул, когато през януари 1988-ма той пристигнал в Багдад.

Ирак, рекъл му той, се нуждаел от помощта на Бул, за да осъществи мечтата си да изпрати мирни спътници в Космоса. Египетските и бразилските учени, които работели по проекта, предложили първата степен да се състои от пет ракети Скъд, свързани в едно. Ирак бил закупил от Съветския съюз 900 бройки от въпросните ракети, но възникнали технически проблеми. Липсвал им достъп до суперкомпютър. Би ли могъл Бул да им помогне?

Бул обичал проблемите, те били смисълът на съществуването му. Нямал достъп до суперкомпютър, но самият той бил нещо като суперкомпютър на два крака. Освен това, ако Ирак действително държал да бъде първата арабска държава със спътник в Космоса, съществувал и друг начин… по-евтин и по-бърз от разработването на ракети от самото начало. Как по-точно, попитал го тогава иракчанинът и Бул му казал.

Само за три милиона долара той можел да създаде огромно оръдие, което да свърши същата работа. Програмата щяла да отнеме пет години. Можел да изпревари американците в Ливърмор. Истински триумф за арабите. Д-р Саади засиял. Щял да запознае своето правителство с идеята и най-горещо да я препоръча. А дали междувременно д-р Бул не би се занимал с иракската артилерия?

В края на едноседмичния си престой Бул вече приел да се занимае със свързването на петте ракети Скъд, образуващи първата степен на междуконтинентална или космическа ракета, да разработи две нови артилерийски единици за армията и да направи официално предложение за супероръдие, способно да изстреля полезен товар в околоземна орбита.

Както и в случая с Южна Африка, той не се и замислил за естеството на режима, на който ще служи. Негови приятели си направили труда да му кажат, че Саддам Хюсейн е човекът с най-окървавените ръце в Близкия изток. Но през 1988-ма хиляди реномирани компании и десетки правителства са се надпреварвали да работят с Ирак.

Бул се поддал на изкушението заради оръдието, неговото любимо оръдие, мечтата на живота му — най-сетне се намерил кой да го финансира, за да влезе и той в пантеона на учените.

През март 1988-ма Амир Саади изпратил в Брюксел един дипломат да разговаря с Бул. Да, казал конструкторът на оръдия, постигнал е напредък по техническите проблеми, свързани с първата степен на иракската ракета. Бил готов да им предостави решението, стига те да подпишат договор с неговата компания, отново наречена Корпорация за космически изследвания. Сделката била сключена. В Ирак разбирали, че неговото предложение да построи оръдие за три милиона долара е глупаво и повишили сумата на десет милиона, но поискали нещата да се ускорят.

Хванел ли се на работа, Бул работел със смайваща скорост. За един месец събрал екип от най-добрите специалисти на свободна практика, които били на разположение. Екипът, работещ по Супероръдието в Ирак, бил оглавен от британски конструктор на име Кристофър Коули. Бул нарекъл ракетната програма, която се базирала на Саад 16 в Северен Ирак, проект „Бърд“ (Птица). Работата по Супероръдието била наречена проект „Вавилон“.

През май били готови точните спецификации по проекта „Вавилон“. Това щяло да бъде невероятна машина. Калибър един метър, дуло, дълго 156 метра и тежащо 1665 тона — това е два пъти повече от височината на Нелсъновата колона в Лондон и на паметника на Вашингтон. Четири откатни цилиндъра, всеки с тегло по 60 тона и два буферни с тегло по 7 тона. Затворът щял да тежи 182 тона.

За целта била нужна специална стомана, за да издържи вътрешно налягане от 5000 килограма на квадратен сантиметър и да има якост 1250 мегапаскала.

Бул заявил на Багдад, че ще бъде необходим един по-малък прототип, един Минивавилон, с калибър 350 милиметра и тегло само 113 тона, за да извърши изпитанията с носовата част на снарядите, което щяло да помогне и за ракетния проект. Това допаднало на иракчаните — те имали нужда и от такава технология.

Изглежда, по онова време Джери Бул не съзнавал на какво всъщност се дължи неутолимият апетит на Ирак за такава технология. А може би просто не желаел да се замисля, за да не охлади безграничния си ентусиазъм — да види най-сетне осъществена мечтата на своя живот. Такива носови части, с най-съвременна конструкция, са необходими, за да не изгори съответният полезен товар от температурата, предизвикана от триенето при повторното влизане в атмосферата. Но изпратеният в космическа орбита полезен товар не се връща, а си остава там.

В края на май 1988-ма Кристофър Коули вече давал първите си заявки за тръбни секции при „Уолтър Съмърс“ в Бирмингам. Те щели да образуват дулото на Минивавилон. Секциите за големите Вавилон едно, две, три и четири щели да дойдат по-късно. Други необикновени поръчки за стоманени детайли били направени из цяла Европа.

Темпото, с което напредвал Бул, смайвало всички. За два месеца отхвърлил работа, която би отнела на държавно предприятие поне две години. Към края на 1988-ма вече разработил две нови оръдия за Ирак — самоходни, за разлика от прицелните, доставяни от Южна Африка. И двете били толкова мощни, че можели да смажат артилериите на съседите на Ирак — Иран, Турция, Йордания и Саудитска Арабия, които се оборудвали от НАТО и Америка.

Освен това Бул успял да реши проблемите със свързването на петте ракети Скъд в едно цяло, за да образуват първата степен на ракетата Бърд, която щяла да бъде наречена Ал-Абеид, Вярващия. Той открил, че иракчаните и бразилците, работещи над Саад 16, използват погрешни данни от аеродинамичен тунел, който сам по себе си не действал както трябва. Той предал новите си изчисления и оставил бразилците да продължат работата по-нататък.

През май 1989-а на голямата оръжейна изложба в Багдад присъствали представители на повечето световни производители на оръжие, на печата, както и правителствени наблюдатели и служители на разузнаването. Значителен интерес възбудили прототипните макети на двете големи оръдия. През декември опитното изстрелване на Ал-Абеид вдига голям шум в средствата за масово осведомяване и сериозно стряска западните специалисти.

Детайлно заснета от иракските телевизионни камери, голямата тристепенна ракета излетяла с рев от базата за космически изследвания Ал-Анбар, издигнала се над земята и изчезнала. Три дни по-късно Вашингтон призна, че тя изглежда наистина е в състояние да изведе спътник в космоса.

Но специалистите си направили и други изводи, а именно че Ал-Абеид можела да служи и за междуконтинентална балистична ракета. Шокираните западни разузнавателни централи побързали да се откажат от становището си, че Саддам Хюсейн не представлява реална опасност и че трябва да изминат много години, преди това да стане.

Трите основни централи, ЦРУ в Америка, СИС във Великобритания и Мосад в Израел, стигнали до заключението, че от двата проекта оръдието Вавилон е просто забавна играчка, докато ракетата Бърд представлява истинска заплаха. И трите сбъркали. Точно Ал-Абеид не се осъществява.

Бул знаел защо и казал на израелците какво се е случило. Ал-Абеид се издигнал на 12 000 метра и се загубил от погледа. Втората степен отказала да се отдели от първата. Трета степен нямало. Тя била просто макет. Той го знаел, защото бил натоварен да убеди Китай да отпусне трета степен и трябвало да отиде в Пекин през февруари.

Наистина отишъл, но китайците категорично му отказали. Докато бил там, се срещнал и разговарял със стария си приятел Джордж Уонг. Нещо се било объркало с Ирак, нещо, което страшно притеснявало Джери Бул, и причината не били израелците. На няколко пъти заявил, че иска да се измъкне от Ирак, при това колкото се може по-скоро. Нещо се било случило вътре в главата му, за да иска така настоятелно да се махне от Ирак. Решението му било съвсем правилно, но идвало твърде късно.

На 15 февруари 1990-а президентът Саддам Хюсейн свика най-близките си съветници в двореца си в Сарсенг, високо в планините на Кюрдистан.